fbpx

Проектът ”Последна Радост” представя: Бабите от село Мусачево

Бабите тук имаха най – здравите сопи и въпреки, че не ни посрещнаха с тях през цялото време се усещаше твърдостта и чепатите им характери. 

Сопнати бяха. И кметът дойде и на него се сопнаха. Той е млад. Усмихна се после и той им се сопна и си замина. 

Малките си имена не искат да знаят, на фамилия си говорят. 

Стаята малка, а бабите много и песните им в дебели тетрадки записани. И пеят ли, пеят бабите и песните край нямат. 

  • Мъжете не пеят ли? – питам аз.
  • Пият. – отговарят те. 

Всичките баби са вдовици. 

Така е в шоплука, пие се, пие се много, много ракия, па после се мре. Който не мре, пее. 

И спомените си носят закътани в жълтите страници на летописа. И спорят, и оролекат, и мир няма, но заедно пеят. Поотделно живеят и големи зидове ги делят. Но минеш ли зида, техен човек си. Най – зрелите домати ще са за теб и букет ще откъснат и до портата цветя ще добавят към него, та да си отнесеш у дома цветовете на шоплука. И всяка баба мъката си носи и тайно я споделя, другите да не знаят, да не я чуят. Синът й е лош, и много пие, и много я бие, ама сега е добре, отишъл  на море. Друга баба – баба Пати, внучката така я нарича, защото имала патки в двора. И баба Пати пътува за Лондон внучката си да види, че е на 3 и не я е виждала, и смартфон не е виждала, а трябва да се чекира. Вадя си телефона от джоба и чекирам баба Пати. И бабите змейове са ги любили, но това е стара история и не е за разказване. 

И костюмите им едни такива хубави, черни, гиздави, в шевиците послания за поколенията заключени. Гледаме и не можем да се нагледаме. “Бабче, какво означава този мотив?”

“Боклук, в София го шиха, нищо не струва” И гледаме, и се чудим колко са хубави и те се чудят какво ни харесва. А на нас и костюмите ни харесват и погачата дето омесиха и тутманика дето опекоха и сладкото дето ни нагостиха за вкъщи ни пратиха, защото сладко от джанки с палачинки много било хубаво. 

Песен им изпяхме, скриха сълзите си. Шоп да се разплаче, това не може. Здрависахме се, качихме ги на колите и ги разкарахме по селото. Бабите от Мусачево имат най – здравите спои.

Снимки: Дейвид Хънкинс


Проектът е част от програмата на Алма Алтер “Българската литература за българското усещане” и е финансиран от Национален Фонд Култура и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Използвани са теренни музикални записи от ННЦОКН. Медийни партньори са БТВ Радио и Класик ФМ.

Парченце истина

РУБРИКА: Камъчетата

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Мартина Алексиева – Марти, ще ни заведе в село Бойково, за да се срещнем с баба Василка. 

Пристигнахме днес. Излезнах да се поразходя в селото. Надявах се да срещна някоя баба. И веднага след завоя я видях. Дребничка. С бастунче. Затваря вратата на двора и тръгва бавно нагоре по стръмната улица. Точно към мен.

„Ха така! Младата надолу, старата нагоре.“ 

Смее се. Докато си говорим не спира да се усмихва. Баба Василка. На 92 години. Живее в село Бойково. Дошла като снаха много отдавна. Мъжът й починал преди няколко години. 73 години са били заедно. Никога не са се разделяли.

„Виж, той много ме уважаваше…“ – Думите й се редят като мъниста на герданче. Не спира да се усмихва.

„То все е имало някъде пререкание. Моят мъж казваше така: То де няма пререкание, обаче да има граница. Животът иначе не е сладък“

„Дали сте на децата и внуците си хубав пример“ – казвам аз. 

„Така е миличка“ – много топло и хубаво ми става всеки път като ми каже „миличка“ – Иначе не става… Виж сега, той кога си е човек крив и ляв, ти и пример да му даваш и да съветваш… А кога си е, така, вникнат… „ – После гордо ми разказа за нейните внуци и техните моми.

„Много си мъдра. Всичко е точно така, както го казваш“ – очите ми се насълзяват и потъват в широката усмивка на тая жена, майка, баба… 

„Аз ей така кат се събираме , некой път, казвам, ако има нужда. Казвам, което е не в ред, казвам…“

„… който иска да чуе“ – обаждам се аз

„… който не ще, ако ще!“ – довършва тя

Смеем се. Двете. Младата и старата. Прегръщаме се. Тая жена до преди малко беше съвсем непозната, сега я усещах като моя баба. 

Прибрах това парченце истина, мъдрост и любов нанизани като гердан и го закачих като обица на ухото си. Тръгнах надолу. Запях си една песен от едно съседно село. Пак в Родопите. Преди два дни я пеехме там. Заедно с бабите.

„Гизди се кичи Тодоро,

дано та майка бендиса

дано та майка бендиса

за снаха, за думовница“

Баба Василка гледа дълго след мен. После тръгна нагоре.

Мартина Алексиева
Снимки: Виктор Троянов


проектът последна радост

През август Алма Алтер ще започне работа по проекта “Последна радост”, който предвижда етнографска експедиция в шопския регион за намиране на неизвестни автентични  народни песни, застрашени от изчезване и тяхното популяризиране чрез вплитането им в изцяло нов спектакъл по едноименния разказ на Йордан Йовков. Очаквайте премиерата през ноември. 

Огромно е културното богатство на шопския регион. То датира още от предхристиянската епоха.  Популярността на фолклорната музика и традиции непрекъснато се утвърждава в световен мащаб като уникален културен и духовен феномен. Характерното полифонично пеене и специфичната мелодика са се съхранили хилядолетия и днес са част от световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Шопската народна песен е прославила България по цял свят. С характерната си емоционалност и гласовитост тя се е превърнала в емблема за страната ни. На фона на тази картина, обаче, все още има незаписани автентични песни, които всяка изминала година изчезват. Няколко кратки експедиции в шопския регион от миналата година  ни накараха да вярваме, че целите, които си поставя настоящият проект не търпят отлагане, а резултатите са от национално и наднационално ниво. Народните песни са метафората за едно послание, отправено от човека към другите, към Бог, към природата. Те са връзката между поколенията, връзката на човек с неговите предци и зовът към идните поколения. 

Очаквайте ни на 26 август – Бистрица,  27 – Дивотино, 28 и 29 – Трън, 30 – Елин Пелин

Ръководител на етнографската експедиция Даниел Иванов.

Проектът се осъществява с любезната подкрепа на Национален Фонд “Култура” към  Министерство на културата.

Медийни партньори: