fbpx

Едно, две, три…

За четвърта година ще гледам представлението „Краят на играта“ по текстове на Бекет в „Алма Алтер“ и да викажа честно, спектакълът ми е много по-интересен през погледа на актьорите.

Марко Дженев, винаги в центъра на събитията, докладва:

Ей, Гопе, спомняш ли си онзи път, в който решихме да „повдигнем“ малко представлението 15 минути преди началото. Така, де, аз реших. И вместо да започна да броя „едно, две, три…“, реших да започна, като броя в хора – „един човек, двама човека…“. Прецених да не казвам на Георгиев, защото мислех, че ще му хареса идеята. И тя не му хареса. Накрая, по време на разбора след спектакъла, той ни пита дали знаем къде е подът. Ние знаехме. Той каза, че сме се запътили по-ниско и от пода с тая наша психологическа бутафория.

Вдъхновена от успеха на актьорите в тази версия, потърсих доказателства и за успеха на спектакъла при предишния състав. Не останах разочарована, Марко отново докладва…

Преди няколко години, когато Ники участваше, имаше един случай. Представлението почти приключва, всичко е супер, не сме объркали нищо, публиката поема с интерес. Започва монологът на Ники, който седи на висок стол върху масата. И Ники, мотивиран от общия успех до този момент, набира с текста все по-ентусиазирано, прави множество мимики, тялото му се клатушка на стола, калкулира все повече енергия…и пада от стола. Зад завесата. Все едно тя го погълна. Не знам дали някой разбра, че не беше нарочно.

Е, Марко, едва ли някой не е разбрал, че не е било нарочно, но ти вярвай в каквото сърцето ти си пожелае. Не искам да ви подвеждам – „Краят на играта“ е една нова форма на театралната класика от миналия век. Форма, която толкова може да ви обърка, колкото и да ви накара да прогледнете въпреки мръсния въздух навън. Тази вечер, 19:30, Алма Алтер.

 Разходка в миналото с Марко Дженев и Натали Дакова. 

„Лимоненото момиче“ се завръща на сцената на „Алма Алтер“

Автор, Актриса, Блогър, Офелия, Лимоненото момиче, Първата  и последна любов на Бекет, Натали Дакова и нейната Бета.

Натали,как си? (този въпрос не го очакваше, сигурна съм…)

„Живея/и стихове пиша/(тъй както умея)“.

Този въпрос е онази златна среда, от която ние – хората – така умело се опитваме да избягаме. Хвърля те в дълбокото, ако му се отдадеш, но в повечето случаи няма кой да плува до теб. Вярно е, спасителните лодки си ги носим сами, но понякога е хубаво някой да ти посочи фара към брега. Може би затова не се питаме. Хващаш ме в онзи много кратък и много таен момент на цветя, цъфтящи отвътре, напук на снежинките навън. Добре съм.

„Лимоненото момиче“ или „Първата любов“? Булгаков или Бекет?

Маргарита Николаевна не е била щастлива нито за миг, а пък от виковете на  онази „Първа любов“ не можеш да се отървеш дори и след втората. Чрез първия възприемаш ситуацията в нейната художествена извисеност, вплетена с мотивите за вечността на понятията извън човешката раса. Вторият отваря вратата и ти поднася илюзии, но в един момент усещаш неговия абсурд до себе си и му вярваш докрай. Лимоненото момиче в този си нов живот съществува благодарение на първата любов. Лулу И Маргарита. Булгаков И Бекет.

Театърът или Киното?

Театърът е онова интимно вътрешно пространство на личната истина. Щом вече си омазал босите си пръсти с неговата сладост, не можеш да избягаш от вкуса му. А и не искаш. Обичам да ме боли на нашата си сцена, обичам хората на тази сцена. От киното имам още много да патя. Засега мачкам формите му като пластелин и търся коя е моята.

Женското или мъжкото начало? Сърце или дух?

Не мисля, че природата се ражда отделно от духа. Човекът се появява от духа на природата. Женското начало приемам като онази енергия на белите гълъби, на лястовиците, на всяко чисто платно, по което следва да рисуваме. Избирам си Душата.

В началото бе… ?  

В началото беше малка. Все още е малка, но по-често стига до слънцето.

…и накрая Тя?

Накрая ще каже, все още е само началото.

                                                         Едно интервю на Валерия Димитрова

Because we can

LIVE CONCERT 

Освен театрална трупа Алма Алтер си има и музикална банда – Скоростта на мрака, кръстена на едноимния хит от постановката Скоростта на мрака.

Бандата предлага един концерт на енергията, в който можете да чуете кавъри на любими български и световни хитове, авторска музика и музикални импровизации на случайно избрана тема.

Вокал и китара: Георги Арсов
Барабани: Борислав Георгиев
Бас китара: Георги Балтов
Клавири: Марио Йоцов

Стефан Стамболов: Часът на моето убийство

„Това, което моят народ ще издигне над своята национална сграда, няма да бъде знамето на свободата… А знамето на разрушението, което като червей разяжда и сърцето и тялото му. Няма друг народ, който в безсмислен спор за една межда да унищожава два имота. Това го може само моят народ. Затова и обичайки го аз дълбоко го ненавиждам. И правя всичко възможно да го освободя от този негов зъл демон. И ще го освободя. С цената на много кръв. С цената на много убийства – физически и духовни. С цената на моята собствена смърт. Аз трябва и ще бъда убит.“ Стефан Стамболов

И бива убит. Раните са 15. И едно избито око. И две отрязани китки. А винтовете на колата, с която пренасят трупа му, развинтени…

Режисьор: Николай Георгиев 
С участието на: Андриян Асенов и Георги Арсов

Ричард, кой Ричард


Къртиците копаят своите тунели в тъмното без да се интересуват от посоката.
Хамлет-къртицата беше. Лир-къртицата беше. Хенри-къртицата беше… и Ричард, не онзи – Лъвското сърце, не и този – синът на Черния принц, не… все същият Ричард, в тялото на който се е втелил онзи почти млад, почти юноша, император на Рим – Калигула.
Ричард-къртицата е. Калигула е.
А ти – колко си. Колко от Шекспир, колко от Ян Кот, колко от Камю. И най-вече, колко от себе си.

Режисьор: Николай Георгиев 

Участват: Георги Арсов, Валерия Димитрова, Марко Дженев, София Николова, Мирослав Филков, Симеон Василев, Любомир Георгиев, Пламен Момчилов, Камен Джижанов, Петя Йосифова 

Що е отечество – въпросът, който уби Гео Милев

по Гео Милев

“Що е Отечество“ е спектакъл за конфликта между Егото на отделната личност и общество, което не иска да приеме другостта, истинската вътрешна идентичност на личността, която има свое автентично душевно пространство.
Това е спектакъл вик: “Аз не съм това, което знаете за мен.”
Спектакъл порив: „Вземи, отнеси ме през пламък и вихри гръмовни. Ела….“
Спектакъл – лозунг: „Долу Бог!“
Спектакъл заклинание: „Кръг подир кръг, девет кръга от мъка.“
Спектакъл смирение: „Ние вървим тихо през снега. Тихо с нашето дълбоко щастие. Вървим като по цветя.“

„Там, дето има усилие за стил, има стих“ – казва Гео Милев.
Спектакълът е поезия, синтез в мисълта и средствата. Тялото, езика на тялото – основно изразно средство. Тялото в неговото настояще в автентичния му покой, в който се ражда и умира нашата личност, нашия вътрешен човек, нашия богочовек…

„Фрагментът изразява цялото много по-добре, отколкото цялото изразява самото себе си.“

Спектакълът е част от прогрмата Българската литература за българското усещане, включваща спекткалите: „Септември“ по Гео Милев, „Живот и слово праведного Климента“ по словата на Св. Климент Охридски, “ За бащата и за братята“ посветен на Братята Христо и Евлоги Георгиеви, „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, „Албена“ по Йордан Йовков.

Режисьор: Николай Георгиев
Хореограф: Петя Йосифова
С участието на: Трупата на Театър-лаборатория ‘’Алма Алтер’’

Красавицата и звяра


Тази вечер в замъка всички тайно си танцуват и пеят, защото, както всички знаем с песен животът е по-лесен. Нещо в Звяра започна да се променя – да изпитва чувства, които никога не е изпитвал досега. Да се чувства така, както никога не се е чувствал досега. Хайде да помислим- какво би могъл да направи Звяра, за да спечели нашата Бел? Може би да направи обичайте неща- цветя, бонбони- обещания, които няма да спази? А сега ни трябва нещо много специално – трябва ни начин да развалим магията, която държи звяра в плен. Трябва да създадем най- прекрасната атмосфера, позната на човек или звяр. Но атмосферата, не я създават хората, а природата и искрата. Искрата, която днес започна да се превръща в огън. Помните ли, деца- това е приказка стара, колкото света. Приказка за любовта на красавицата и звяра…

Лимоненото момиче

Моноспектакъл на Натали Дакова, режисьор – Николай Георгиев

В момичетата има нещо недовършено. Не, нямам предвид това, което прави момчетата момчета. Съжалявам, че не съм се родила момче. Щях да имам поне брат и така да компенсирам, че съм момиче. Адам и Ева са имали двама сина – Каин и Авел. Каин убива Авел. Ние, нямайки кого да убиваме, убиваме себе си. Няма да разберете това. Вие не сте изгонени от рая. Ние, момичетата, сме изгонени оттам. И най-лошото на това не е самото изгонване, а невъзможността да се върнем там. Не знаем къде е, какво е, не сме срещали нищо подобно. И затова се лутаме, момчетата живеят, а ние се лутаме. И не е важно дали живеят добре или зле. Просто живеят. Затова единственото, което искаме, е да се залепим за някой от тях, за да започнем да живеем и ние… И пак не е важно как. Просто да живеем.

Ромео и Жулиета

„Без сетива, няма чувства. Ако се смееш, когато другите се смеят и плачеш, когато другите плачат, тогава трябва да се приготвиш да умреш, когато те умират.“ – Уилям Шекспир 

За това отпуши сетивата си, освежи ума си и ела да се срещнеш вечната история за ЛЮБОВТА, в която шекспировите герои се отправят към дъното на своята душа и там се срещат със самите себе си. Що за смисъл може да има в това да живееш когато другите живеят ако не живееш с тях, посредством тях, вътре тях.

Режисьор: Николай Георгиев

Участват: Георги Арсов, Неда Таскова, Марко Дженев, Мирослав Филков, Евгени Панчовски, София Николова

За бащата. И за братята.

„За бащата. И за братята“ е спектакъл, посветен на живота и делото на братята Христо и Евлоги Георгиеви, част от Климентовите дни на Софийски унвиерситет „Св. КлиментОхридски“, по случай 130 годишнината от създаването на най-старото висше учебно заведение в България. 


Един спектакъл отвъд времето и пространството, в който заветът оставен от духовния баща на българската култура – Св. Климент Охридски, достига младите братя Евлоги и Христо Георгиеви и стъпка по стъпка, камък по-камък, ги води в тяхното себе-опознаване, познаване на другия и припознаване на Познанието и вярата като единствени добродетели, които ще водят българския народ към едно по-добро бъдеще. 

Спектакълът е част от прогрмата Българската литература за българското усещане, включваща спекткалите: „Септември“ по Гео Милев, „Живот и слово праведного Климента“ по словата на Св. Климент Охридски, “Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, „Що е отечество“ по Гео Милев, „Албена“ по Йордан Йовков.

Спектакълът се финансира от Министерство на културата и Фонд научни изследвания на Софийски университет„Св. Климент Охридски“.