Там някъде. Между видимото и невидимото. Между мислите и чувствата. Между деня и нощта. Се издига той. Затворът на съзнанието… Затвор от сънища. Когато реалността се слива с нашия измислен сценарий на живота. Не знаем кое е истина или лъжа, дали е сега, после или преди, дали сме тук или там или някъде вътре в нас, скрити в черупката на нашите страхове. Крехките ни тела носят непосилното бреме на времето, единствената утеха е стонът- присъствието на другата. Която е някъде там. Която също носи своето бреме. Не сме ли хората толкова еднакви в своите различности? Не знаем. Болката в нас е раздиращ време пространството метроном. Болката ни също има своята музика. Времето ни изтича. Сънят е сън в света навън. И в този нищо друго няма. И целият живот е сън…
Дипломен спектакъл на Мария Ганчева по текстове от “Животът е сън” на Калдерон де ла Барка. Режисьор – Георги Арсов Участват – Мария Ганчева и Мариела Димитрова
Това е един от въпросите, които този спектакъл ще Ви постави.
Отговорът и на героинята и твоят – като на зрител, ще бъде един и същ.
Защо? Защото.
Всеки човек, преди да отговори на този въпрос, трябва да отговори на другия най-основен въпрос:
Познаваме ли себе си? Познаваме ли своята вътрешна идентичност, своя “Аз”?
Не в релациите на Аз и Другите. Те са по-скоро в областта на интелекта. В случая с възникването на абсурдната ситуация, пред нас се появява лиричният Аз, не този – интелектуалният. Той е особено интимен, той е особено различен, той е личностен, той е само твой и на никой друг.
Как тогава да излезем живи и здрави от този абсурд?
Ако познаваме – ще можем да решаваме как да постъпваме или как да искаме да постъпят с нас. Ако не познаваме – тогава мълчим. Жестоко мълчим. Не употребяваме нито “да”, нито “не”. Не сме уверени, не сме сигурни. Но таим в себе си едно жестоко не, което ще изскочи в най- неподходящия момент и ще превърне ситуацията в абсурдна.
Жестоко нещо е абсурдът. Още по-жесток е Театърът на абсурда. Защото в него освен да се случват, нещата трябва и да се мотивират. Да имат своята действена страна. Да водят от едното към другото и от другото към още по-другото. Непрекъснато да даваме на зрителя да разбере, че най- големия абсурд е липсата на абсурд. Че реалното не може да замести в живота ни наличието на абсурда. Защото реалното ще престане да съществува. И тогава, едва тогава ще разберем силата на абсурда, за който обикновено не сме подготвени.
Автор и режисьор: Николай Георгиев Moноспектакъл на Мариела Димитрова
Новото заглавие в програмата на “Алма Алтер” – ‘Мюзикълът е мъртъв, да живее мюзикълът” е мюзикълът “Аладин”. Една интерпретация, в която се сблъскват ключовите позиции на мъжкото и женското начало и тяхното разбиране в различните географски ширини на съвременния свят. Борбената арабска принцеса Жасмин се изправя срещу фриволния крадец Аладин, за да премерят сили в прастарата игра на любов. Само един може да влезе в пещерата, в която е заключена вълшебната лампа, само нешлифован диамант. Слънцето ще залязва още много години над този свят, хората ще идват и ще си отиват, но само истински достойните ще помнят магията на жаркото слънце, само те ще умеят да избират с мъдро сърце в арабската нощ.
Режисьор: Георги Арсов Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс Ръководител: Николай Георгиев Музикален ръководител: Моника Методиева
Суеверието (От вяра всуе, т.е. суетна , празна вяра) е вярва в недействителни закономерности. Суеверието може да се срещне във всяка област на човешкия живот – в науката, религията и в … Театъра ! Суеверието се проявява в извършването или избягването на определени действия, с което се цели постигането на добър резултат или избягването на опасност. Популярни световни суеверия са, че черната котка носи лош късмет, че числото 13 никак не е на хубаво или, че под табела не се минава.
В “Алма Алтер” не може да се каже, че актьорите са суеверни… е, или може би някои от тях, но има едни специални суеверия, в които те вярват. Магическото пространство на Театъра ги скрива в тъмното, някъде зад “чакащи артисти”, но сега ще ви издадем малко от тях:
Преди представление се ходи до тоалетна, защото ще си изпишкаш късмета.
Не яж повече от час преди да излезеш на сцената. Кръвта ти трябва в главата, не в корема!
Не яж на сцената – ще те изяде!
Не си подсвирквай на сцената, да не те освиркат!
На сцената не се излиза без да си изчеткаш хубавичко зъбите преди това- да ти блестят думите като бисерчета !
Ако си изтървем сценария – сядаме веднага върху него и тогава го вдигаме – иначе няма да ни се получи ролята.
Дори да знаеш текста- винаги го взимаш с тебе в Театъра, иначе той остава далеч от теб, пуска крачета и ти избягва!
Не трябва да излизаш с шапка на сцената, да не те захлупи публиката! Освен ако шапката не е костюм!
На сцената стъпваш първо с левия крак – да направиш представлението със сърчицето си!
Не се пляска на актьорите преди премиерата, че да им пляска после публиката!
Не се ходи до тоалетна, непосредствено преди представление – да не излезеш с разкопчан дюкян! А разкопаният дюкян е на пари!
Видиш ли притеснен, нервен колега- ръсни му солница през рамото преди да излезе на сцената!
„В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ пише в Библията.
За Алма Алтер тези думи имат друг смисъл, защото за нас „В началото бе Николай Георгиев. И Николай Георгиев беше у Алма Алтер; и Николай Георгиев бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“. Това пише в Библията на Алма Алтер. 🙂
Явно обаче не само ние оценяваме достойнствата на Господина. В навечерието на празника на българската просвета и култура Николай Георгиев бе удостоен с почетния знак и званието „лауреат“ на „Златно перо“ за принос към българската култура.
Инициатори на наградата са „Кантус Фирмус“ и галерия „Макта“, които всяка година в навечерието на Деня на българската култура и просвета присъждат почетния знак „Златно перо“ на 24 изявени музиканти, театрали, писатели, художници и журналисти.
Тържествената церемония се състоя в „Ларгото“ пред ЦУМ на 20 май 2022 г.
При награждаването си режисьорът Георгиев обяви, че посвещава своето Златно перо на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, чието създаване и развитие осмисля тази номинация.
На церемонията присъстваха и част от актьорите в трупата. В по-неформална обстановка Господинът даде ценни житейски съвети, разказа свои младежки спомени и сподели сигурни начини за успех, които обаче ще запазим в тайна! 🙂
„Това е поредната награда, която аз печеля за нашия театър! Трябва вече вие да ми носите награди. Аз лично ще наградя първия от вас, които ми донесе отличие, посветено на театъра!“ – сподели Господина. „Хайде, шушки, вие сте!“ – допълни дясната ръка на Николай Георгиев – Петя Йосифова–Хънкинс.
Театър-лаборатория Алма Алтер ви честити вчерашния, днешния и утрешния ден на българската азбука, просвета и култура, защото за нас всеки ден е посветен на изкуството, красивия изказ и културните ценности!
Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня. Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.
Колко важен е сънят за актьора Марко?
Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената.
Никога ли не си сънувал, че си в роля?
Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен.
А защо записваш сънищата си?
Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.
Караконджулите отиваха на война.
Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.
Само че в стил “Дали”.
С привкус на Кафка.
Метаморфозна гротеска.
И всичко започна с генерално обявяване на война.
Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).
От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.
Първо – два Въртолета.
Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки.
А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.
После Мигом, но бавно Два миг-а. Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.
От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”
Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.
Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.
Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.
Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни. Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените. Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.
На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”.
След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото” зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си.
Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно.
Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.
След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците.
За Премиерата режисьорът Николай Георгиев сподели :
“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.
Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.”
Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!
Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.
Актрисите в Алма Алтер се видяха в ново чудо – задачата да се превърнат в тайнствени, омайващи създания. Носят се слухове, че репетициите им за премиерата – “В Царството на самодивите” по Иван Вазов, се пазели в тайнство, а от време на време привлечени от дивните им гласове в Театъра влизали невинни минувачи по “Цар Освободител 15”, които повече не се завръщали. По този въпрос те само ни се усмихнаха тайнствено и ни разкриха някои от ежедневните си ритуали:
Тайно самодивско събуждане в 6 лесни стъпки:
1. Птичките ни будят.
1.1 Искаме да хвърлим камък по тях.
1.2 Спомняме си, че ние сме едно с природата.
1.3 Не хвърляме камък по птичките.
2. Бавно и красиво отваряме очи и поемаме ярката, болезнена, отвратите-… Ъм така де – освежаваща слънчева светлина.
3. Затваряме очи.
3.1 Стискаме ги с всички сили
3.2 Надяваме се това да ни върне към съня.
3.3 Не става
. 3.4 Пак отваряме очи.
4. С въздишка се изправяме.
5. Протягаме се.
5.1 Уханието на току-що сварено кафе, ни дава надежда за деня.
6. Ставаме. С нежелание** Повтаря се всяка сутрин. Така, де и самодивите трябва да ходят на работа. Иначе кой ще върти земното кълбо на малко, фино пръстче с пръстенче?
Сутрешното кафе е един от любимите ритуали на модерната Самодива. То е пряко свързано с нейното вдъхновение и благосъстоянието на останалите самодиви и мъгъли. (обикновени хора, лишени от магия). Твърде вероятно е ако опитате да заговорите или дори да погледнете Самодива преди първото и сутрешно ритуално кафе да бъдете хвърлени във въздуха и да се приземите обратно на парченца! Страховито, но по истински случай! Самодивата приготвя горещото си кафе сама в мълчание, докато внимателно обмисля деня си, защото както знаем- тя никак не си губи времето. Кафето й е и подсладено и горчиво – като нея самата. Би могла да го сподели единствено с останалите си сестри самодиви, но предпочита този ритуал да запази за себе си.
Съвременната самодива много обича онлайн пазаруването. Или по-специално разглеждането на обувки в работно време. Макар да ходи само боса, понякога и с кецове поради спецификите на съвременната градска инфраструктура (или липсата на такава), тя има тайна колекция от обувки, чието носене се отлага с години поради простата причина, че подходящият повод никога не идва…
Самодивата си има ритуали и в офиса. Когато компютърът забие, тя запява нежна песен, която на секундата стабилизира 5G – мрежата. А в обедната почивка разресва дългите си коси, мълвейки тайно поезия по посока на някой клиент – дали ласкава или злокобна – това вече си е нейна работа.
У дома Самодивата се заобикаля с растения, които да я утешават и откъсват от реалността на градската действителност. Тя съжителства най-добре с кактусчета, малки храстчета и не капризни цветенца, които грижливо подбира. Освен ритуалното им поливане с мълчана вода – вода, която е налята в мълчание от ръцете на Самодивата, тя ритуално им говори инашепва тайни, нежни думи и молби да растат, да цъфтят и да зеленеят. Самодивата най-добре знае, че думата е и най- острия камък и най- нежната ласка. Тя говори и на гозбите си – да станат вкусни и лечебни, на билките си, нарича ги. Така всичко, до което се докосне попива нейната сила.
Самодивата винаги се буди рано. Още с първата птича песен, а след дългия ден обичайно похапва мед от глухарче на фона на бавна, хорова музика.
Ако мечтаете да срещнете тези чудни създания, които някои твърдят, че са виждали поне в съня си – не пропускайте Премиерата !
Актьорите на Алма Алтер имат навика да посрещат и хубаво и лошо все заедно в Театъра, но ето, че изправени пред един от най- светлите Християнски празници някои от тях хващат влака, устремени към родните си места. Чудите се кои са те?
Стаси: Последните две години нямах възможността да прекарам Великден със семейството си в Сливен, затова тази година сякаш родовите корени ме дърпат обратно, и макар само за няколко дни, нямам търпение да се сгуша в топлината и уюта на “вкъщи”.
И качвайки се във влака, знаейки че ме очакват пет часа път, главата ми се изпълва със спомените как сме боядисвали яйца с брат ми, как мама ме е учила да меся козунаци. А частта с вдигането на тестото и скоростното му запращане обратно към плота, повтаряща се сто пъти, определено бе мерило за сила и могъщество.
Помня как на Разпети Петък с баба винаги ходихме заедно на църква, само двете, и минавахме под масата, символизираща Христовия гроб. Баба вече отдавна я няма, но съм сигурна, че там някъде, тя също пази този мил наш спомен. За мен Великден е традиция. Тази традиция, с която съм отгледана, която изконно пазя в себе си, но и постепенното изграждане на нови, свидни моменти и продължаване на традицията по естествения ѝ път напред.
Дайновски :Хасково е всъщност голям и важен град за южна България, намира се еднакво далече от Гърция и Турция, всъщност реално е по-близо до Одрин, отколкото до Пловдив. Районът се отличава с горещо и сухо лято, и е известен ( поне за мен ) с овощните си култури. Интересни и важни неща са: Хасковската Богородица, Завода за Бира ” Астика ” ( където се прави и Каменица, и други бири ), парк Кенана и аскувския калунь. Аз самият съм 50 % тутраканец и 50 % тръмбешчанин ( Полски Тръмбеш ), роден съм в София, а съм отрасъл в Димитровград… Та не знам дали съм точно асковлия, но все пак ето няколко класически хасковски израза, уникални за района, които аз лично съм чувал: Артик – това е израз означаващ най-общо приятел или познат. Но по принцип може да значи и синоним на хасковлия ( така се поздравяват хасковлии в чужбина, в София например ) Ко стаа уе Артик? – типичен хасковски поздрав. Интересен израз е каунь ( или калунь ), което е пъпеш, но значи и тиква ( в смисъл на тиквеник – глупак ). Когато хасковлии се наричат сами един друг: ауе каунь ( чете се като кауня, без да довършваш я-то ), това е израз на мили и приятелски чувства ( обикновено ), но ако сте от другаде и някой хасковлия ви нарече каунь, знайте че няма много високо мнение за вас.
Mариела:Да бъдеш Русенка си е цяла гордост. Вие знаете ли, че наричат Русе “Малката Виена”? Когато се разхождам по кея и слънцето блести на повърхността на Дунава, последното за което си мисля е да се върна в столицата. Празниците са по- различни тук в по-малкия град, хората са някак по-близо един до друг. Още от дете любимата ми Великденска традиция в Русе са Великденските кръшни хора на големия площад в центъра на града. Ставаш сутринта от звуцитена тъпана още преди птичките да са запели. Нашите си – северняшки хора. И хората, изпълнили площада сякаш летят по въздуха. Вярно, имаме нещо особено – по-студено, ние северняците, но така мисли само този, който не знае песните ни, не е усетил топлината ни и не е газил с нас до кръста в Дунава.
Андриян: Северозападния край – моето родно място. Всички казват, че е най-бедния регион в цяла България, но пък ние – хората от северозапада сме богати отвътре – най-вече с чувството си за хумор. В моето село Лесковец – където съм живял от малък, на всеки Великден се ходи сутрин на църква, организират се тържества, и хората се събират на площада за да почетат празника. Иначе най-значимото събитие в Лесковец е през лятото, когато е и събора, или както ние му казваме – панаира. Тогава всички се срещаме – и тези които живеят там, и тези които си идват специално за панаира. В Оряхово – където също имам роднини, е градът в който е роден Дико Илиев, чието Дунавско хоро слушаме на всяка нова година. В негова чест една от традициите всяка година през лятото е, да се организира така наречената вечер на Дико Илиевите празници. Тогава духови оркестри от различни краища на България се събират за да изсвирят част от неговото творчество. За някои хора нашия северозападен диалект е много странен, понякога неразбираем. Но пък има и хора, които се забавляват когато се говори на северозападен диалект. Например ако искаш да кажеш на някоя жена че е много хубава се казва – мого си убава, или мааалииии, ква си сгодна женица. Ако пък искаме да кажем на някой да ти се махне от главата – аре бегай от тука, или маиняй ми са от главъта. Има и още мого такива северозападни изразе, ама нема а ги казвам сеги, що не са за пред ората. Ако некой сака а са отбие у нашия край, да са знаа – тама са натиска яко на яденье и пиенье. Е, имаме си и северозападна култура, ама тава е само за ора, дека са по-културни. И да са помни.
У Северозапада не са пита – къде да седна, тава къде да го тура, и кво да ям.
Божидара : В Разград, моя роден град, Великден е винаги изпълнен с живот. Дузини шарени великденски яйца красят центъра ни, както и други цветущи декорации. Всяка събота преди Великден от 2014г. насам се организира Великденски крос за малки, големи и отбори. Като той е подходящ както за професионалисти, така и за любители. Винаги има участници и от други градове, които всяка година се впускат в нашите дисциплини, а именно 5км крос и отборно щафетно бягане 5×1км. Тази година кросът ще има благотворителна кауза. Ще се събират пари за болния, от рядък тумор – параспинален ПНЕП на гръбначния стълб, десетокласник Мартин Христов. Освен това тази година ще наподобява първия крос по това че на старт/финала ще свири страхотният музикант Константин Кучев. Това са основните събития станали част от светлия празник, разбира се не забравяме че в 00:00 всички желаещи граждани ще обиколят църквата 3 пъти, запазвайки свещите си запалени.
Дано се приберем в Театъра поне малко по-чисти, поне малко по-смирени, за да сътворим в дните си и на сцената най-многоликите цветове и багри, по- пъстри и чудни дори от тези, с които ще изрисуваме Великденските яйца…
Денят е ключ за сънищата през нощта. Различните преживявания дават разлини фрагменти от ключа за нощтната ключалка. Колкото хора – толкова и фрагменти.
Сънищата са другият мой живот. Цветни, черно-бели, екшън или застинали, осъзнати, живи, сънищата ме съживяват нощем. Сънят, който най-много съм сънувала, безспорно е, че летя. Страхът от летене, пък е единственият ми страх, Парадоксално, нали? Още от малка съм развила цяла техника за летене в съня. Концентрирам се силно върху издигането, паралелно над земята. Дори само с един или два сантиметра. Един път успяла да преодолея земната гравитация, оставям концентрацията за летенето в задната част на главата си и започвам да си играя с височините, но съзнанието ми вече е свободно да мисли и за други неща – природата наоколо, опасността, в която съм или пък онзи когото искам да освободя, понякога философски понятия или спомен за любим близък. Най-трудно е приземяването, защото обратно на излитането, един път издигнала се – единственото правило е да не се концентрирам само върху приземяването, а обратно да оставя концентрацията в тила с твърдата убеденост, че летенето е най-естетсвеното нещо на този свят. В някои по-интензивни сънища ми се е случвало за момент да се поддам на желанието за центриране и обсесия, че летя и да падам със стотици метри, докато успея отново да избутам мисълта на заден план. И все пак моите сънища са оптимистични, като мен самата, никога не са с фатален край.
– Събуждам се. Без Аларма. Първите секунди са чист сюреализъм. Значи е сутрин… Как Знам ли? Сутрин излизам. Връщам се в изходна позиция, а после продължавам. Ерго съм в метрото.
– Обичам мотрисата. В нея се чувствам спокойно. Сигурно, като в кенефа. Там, върху тоалетната чиния, няма време. Вчера не се е случило, а утре още не е дошло.
– Съм тук, в себе си. Само че там тогава Сънят не спира да те върти във водовъртежа си и ти изглежда по истински от реалността. Всичко е шлаката във вените ти. И въпреки световъртежа, сърцетупа, душевната мигрена, сънят измамно превъзхожда миязмите на деня. както Казиното – бюрото по труда. Защото ти Дава привидната надежда за реванш.
– Но ме е Страх …. от времето. Когато минава покрай мен, като бърз влак без да спира по невзрачните гари. Няма билети за обратно прекачване. Сънят, за разлика от реалността на миналото те подлъгва, че спомена плува тук в изменчивостта на преписа.
– Но тук в мотрисата е спокойно, сигурно. Като в кенефа – Защото тук може да излизат свободно фекалите. Като мислите от подсъзнанието. да се отронват леко отвътре на крачола, по бедрото. без да попадат в утре или да засядат във вчера.
– Приятно е когато мога да говоря с думите на мислите ми. Като някой древен грък, говорещ с някакви други гърци. От онези антични времена на агората. Аз Казвам: “Влача камъка си като Сизиф!“ и същевременно се чудя дали Камю си е вярвал, твърдейки че Сизиф е щастлив, защото намира радост в повтаряемостта на живота си. Говоря за Време отпреди епохата на времето.
– Страх ме е от времето… Споменах ли го вече? Съжалавям. От къде да започна? Съм Толкова далече от мига на детонацията сякаш пространството започва да изкривява времето, сливайки го, оплитайки го в себе си. Времеврът. Синус, косинус.
Но обичам безвремието. В него мога да задам въпросите (Ми/Ти/Ни):
{Без последствие}
{/за отговорите/ }
И
{/за времето/}
– И се питам… дали като мине времето. Цялото това „времето” с неговото преди и след. Толкова много време да мине, че то самото да се превърне в пясък. Толкова много пясък да се отрони от счупената стъкленица на Хронос, че Сахарата да е капка в морето на тази пустиня. Толкова много време да мине че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.
– Пясъкът да не може да мери…
…Да мине –
– Да се изсипе през механизма на пясъчния часовник. – Толкова време да мине, че да забравя кой съм, откъде идвах и на къде се бях запътил.
Рядко сънувам. Още по-рядко помня. Помня кошмари, но те са просто случки от живота ми, които се повтарят и през нощта. Сънувам и как се събуждам и правя нормалните неща, които правя сутрин, после наистина се събуждам и не знам дали това е сън или реалност. … И да исках не мога да ви ги разкажа.
Някои от нас сънуват будни,
сънуват за да срещнат, сънуват, за да общуват
със себе си или с някои от персонажите, които населяват нашето вътрешно. Там – в сънищата, сякаш сме по- истински. Но…
