fbpx

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

На 26-ти Септември се случи нещо, което беше като сън

Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири

Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.

На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.

И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.

Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.

Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Валерия Димторва – Нети.

От ЖИРАФЧЕТО до ЖИРИ

  От пети А на основното училище до Софийския Университет

от 1986 до 2020

Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев

Николай Георгиев на снимачната площадка

Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!” 

Бабата на Жирафчето

Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.

Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят.  Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам. 

Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.

Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”

В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово. 

В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му. 

След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята. 

Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.

Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.

Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.

Да обичаш значи да се вричаш.

Да обичаш значи да се отричаш. .

Обичам те и се вричам във всичко, което си ти. 

Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.

Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора

Текст: Николай Георгиев

Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив

Продуцент: АРС Диджитал

Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Публиката ни разбра

Социална изолация, от началото на пандемията чуваме само това, че трябва да живеем в социална изолация. Нещо се разбунтува в нас. Как така? Това е невъзможно. Забравихме, че по време на социализма живяхме точно така.  Цели 45 години.  И така свикнахме със социалната изолация, че я приехме. Доброволно. Забравихме, че сме народ, превърнахме се в тълпа. Всички в кюпа. Значи всички равни по отношение на социалната изолация. Тълпата не допуска индивидуалности и различния. На ляво! И всички тръгнаха на ляво. На дясно! Това не смеехме дори да си го помислим, камо ли да го произнесем. Дойде демокрацията, но дойде и норма 2019. В началото приехме това като предупреждение. Но когато тя ни показа зъбките си решихме, че ще я преборим. И започнахме да хитруваме. Няма да спазваме ограничителни мерки, ще си играем театъра. Дори на 30% публика. Дори навън, дъжд, студ,  но срещу билети. Няма да останем гладни. Не сме идиоти.  Като тези от Алама Алтер, които вместо да играят с билети, въведоха запетайки. Сложиш запетайка на зрителя и той я взима за билет.  Никой не разбра идеята ни, че изкуството не е продукт за продаване. Не може да го превърнеш в „работа“ за пари. Ние сме благодетели. Караме другите да живеят с изкуството ни. В отплата очакваме само, че след пандемията публиката ни ще разбере играта. Двама мои актьори от театър 199 пропътуваха цяла България със спектакъл, който поставих там ми казаха, че са събрали пари за четири автомобила. Аз не участвах в играта. Зная, че тази игра е от лошите. Пандемията още не е свършила, а те бързаха да започнат да играят срещу билети. Не, приятели, няма да стане. Зрителите ни разбраха играта. Те не искат да си купуват билети. Минете на социално ангажирано изкуство. Да ви поддържат държавата, фондациите, меценатите.  Има и друг изход. Образование чрез изкуство. Да, артисити сме, но можем да бъдем и учители на новите поколения. Да ги подготвим да не могат да живеят без изкуство. Не само с нашето изкуство, а със своя живот в изкуството. Ако питате мен да бъдеш  учител е повече отколкото да бъдеш артист или просто артист –  учител.

Автор: Николай Георгиев

“Изповед” – Очаквайте скоро първия филм на Дима Настева

“Казват, че Вярата и Кръстът ни обединяват. Че те са ни помогнали да оцелеем през вековете. Но понякога Кръстът може да бъде и клин… Клин, който разделя Човека от другите, и още по- лошо, разделя го от собствените му пориви, стремежи, чувства… Това се случва тогава, когато Вярата се превърне в Догма. Кое накрая побеждава – Сърцето или Догмата и Канона, е въпрос, на който всеки трябва да намери своя собствен отговор.”

Дима Настева е Творец, чиято любов към театъра и киното обаче не я задължават да застане на сцената или пред обектива. Креативната енергия и пламът у нея събират екип съмишленици, сценария се бродира изпод крехките й пръсти и нейният първи филм, е факт. Дима е наградена за дързостта си с усещането за смислен и удовлетворяващ снимачен процес, а на нас ни предстои само сладко-тръпчивото очакване да го преживеем като човеци – зрители. Ето какво споделя тя за своя филм “Изповед” :

Идеята за сценария отлежава от дълго време в мен и основното, което се опитвам да изследвам, е вътрешния конфликт в човека, причинен от външно наложените догми- от обществото, църквата, религията и нашите дълбоко вътрешни усещания, желания и емоции.

Снимките са в селото, в което съм израснала, в къщата на баба и дядо, където съм се чувствала щастлива и която, всъщност е идеален декор за снимките. С цялата простота и чистота, която само една селска къща може да даде. И най- хубавото е, че в последните седмици тя сякаш оживя. Дори вчера си говорихме с Митака- мой приятел от детството и сърежисьор на филма, че за толкова кратко време / няколко дни/ снимачен период, станахме толкова близки, сякаш цял живот съм познавала Иван Митев, Янко / оператора/ Диан и Ваня от читалището в село Книжовник.  Енергията на споделянето и на това да направиш всичко, е невероятна…

По време на цялата подготовка и периода на заснемането ме преследваше невероятен късмет. Имам предвид, че е реализиран с нулев бюджет за хонорари. Абсолютно всички от екипа участват и помагат на доброволни начала и всички,на чиято врата потропах за помощ откликнаха безапелационно- Първа Градска болница в София, предоставиха свободна стая, за да снимаме.

 Хора от селото, които не ме познават не само, че впрегнаха магаренцето си и ми дадоха каручката за снимки, но и самите те се включиха. Всичко стана като на магия.

И разбира се, безусловната подкрепа на семейството ми- майка, татко, съпругът ми Боян, племенницата ми Ивайла, дядо- на достолепните 93 години, се включи в снимките, братовчедка ми Магда и Мичоната  и Чичо от село.

В селото има състав, които пее и пази песните от село Книжовник и 2 от тези песни ще бъдат музикалния фон за филма. И тъжното в цялата ситуация е,че ако не се запишат – тези песни ще бъдат тотално загубени за следващите поколения. Само 2 жени знаят мелодиите на тези песни като само една знае всички песни. Тя е на 80 години.

А млади хора в селото няма.

Благодаря на невероятните колеги от Театър -Лаборатория Алма Алтер, без подкрепата на Люси Дякова, проф .Боян Биолчев, Господина, Пет, Вал , Гопето, Мариела, Мишето и Дара, Наси -това нямаше да е възможно. Благодаря на всички за огромното сърце и душа и най- вече на Иван Митев, удивителен човек и актьор, който създаде един Иван, за който дори не можех да мечтая.

Филмът “Изповед” е в процес на монтажна обработка, предстои премиера, а на Дима Настева пожелаваме леко перо, силна творческа енергия и нови все по- смели проекти!

Експеримент, споделеност или едни малко по-пълни джобове

След летния сезон под липите на двора, трупата на Алма Алтер се отправи към Сбоншин, Полша, където се провежда Международният театрален фестивал “Експеримент”.

“Алма Алтер” се включи в програмата с мюзикъла “Цар Лъв” (26 юли), концерта “Мир без граници” (27 юли) и спектаклите “Затвор от сънища” (28 юли), и “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое “не” (29 юли). 

Фестивал „Експеримент“ в Збоншин, Полша е международна творческа среща на артисти от различни области от цял свят. Фестивалът се провежда ежегодно от 2001 година в Збоншин под ръководството на Ирек Соларек, режисьор, художник  и артистичен директор на Театър „С“. Полша е страна, която има силни традиции на визуалните изкуства, които влизат в полетата на сценичните изкуства, достатъчно е да подскажем имената на Ст. Виспянски, Йозеф Шайна, Йежи Гротовски и др. Театърът на Ирек Соларек се вписва именно в тази традиция, самият той е бил нееднократно в България и е представял на българската публика своите запомнящи се с гигантска визия спектакли.

Международните арт срещи “Експеримент” са пример за търсене на авангардни естетически тенденции, нови медии или нови форми на художествена комуникация. Тазгодишното издание се  проведе под мотото: „Безкрайност“.

Носят се най – различни истории за престоя на актьорите в Сбоншин. Сред тях са : едно мистично случване, което ще остане там, където се е случило; турнири по волейбол под жаркото слънце на плажа; очевидци споделят, че физикъл- тренингите на актьорите сутрин, надвишавали два астрономически часа, а всички членове на трупата са спазвали наложен от режисьора строг вечерен час!

Какво вълнуващо се случи? Който и от актьорите да попитате няма да замълчи в последващите два часа. Накратко:

Представлението “Затвор от сънища” по Педро Калдерон де ла Барка, претърпя сериозна метаморфоза поради магията на пространството, в което се случи – “Stary Dworzec” – гарата, в края на Сбоншин, която не знаем дали все пак не беше излязла от сън… Преминаващите влакове разсичаха времето, което метрономът ревностно отмерваше. За щастие Мария и Мариела обичат предизвикателствата, а режисьорът на дипломното представление на Мария – Георги Арсов е перпетуум мобиле. Жива арт инсталация на входа на гарата, създадоха Диан Ставрев и Михаела Загорова.

Концертът се проведе на фона на залязващото слънце, което точно в този ден бе особено красиво, а публиката бе изненадана от нов участник – Тимек, който е доброволец в Teatr S, сприятели се с Алма Алтер светкавично и накара всички да настръхнат с неговата електрическа китара!

Моноспектакълът – “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое Не”, с автор и режисьор Николай Георгиев, изпълни със звук, смехове и красиви български мелодии сценичното пространство “Казамати”, където само преди няколко години е отеквало словото на Гео Милев, а двете тухли от представлението на Георги Арсов са заживели там до днес. Заедно с прахта, по тях е полепнал и спомена.. Интересен факт, е че представлението се случи на полски език, а преди началото се проведе кастинг, в който бяха избрани Актьорите в представлението – играни от зрители. Полският език несъмнено е предизвикателство за всеки актьор, но нека отбележим, че името на фестивала все пак съдържа “Експеримент”. А в жестокостта на абсурда случайностите са относителни…

Представлението “Цар лъв” бе първото, което трупата представи на фестивалната програма. Какво точно се случи знаят само онези, които го случиха, но едно е сигурно – “Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла!”

Актьорите ограничихме само в едно изречение:

Един миг, обагрен с цветовете на хора, рисуващи нашата картина в Изкуството.” – Адриана

Най- хубавото нещо, което може да се случи на човек, ако някога се върна, няма да замина отново за България” – Михаела

Лято 22 в Полша, няма да го забравя! Дано се върна някой ден пак в Збоншин” – Дилян Дайновски, който си самопозволи две изречения

Смисъл, любов в най – чистата й форма, а в джобовете не е като да не дрънка нищо” – Мариела

Най- интензивното ми преживяване, през което нямах и секунда да се замисля дали това, което правя, е това, което искам, но никога не съм била по- убедена” – Радина

Експеримент беше,е и ще бъде най- вълнуващото преживяване, което съм имала” – Мария

Ценно и полезно е когато различните измерения на театъра се срещнат заедно” – Диан

Фестивалът Експеримент всеки път за мен означава ново начало – вълнуващо, ново и много различно от всичко, с което съм се сблъсквала до тогава” – Станимира

Участието на Театър-лаборатория “Алма Алтер” се организира от Сдружение “Забелски глас” с финансовата подкрепа на програма “Мобилност” на Национален Фонд Култура.

Автори : Валерия Димитрова, Мариела Димитрова

Бял квадрат на бяло поле – Валерия Димитрова с моноспектакъл – “Под бряста на живота”

“Песимизмът е накрая на силите си. Да живее абсурда.”

Подземието се разтваря. Добре дошли в театъра под пясъците.

Когато Валерия Димитрова изпълва с енергията си Алма Алтер, неизбежно нещо се случва. “Нещо”, именно защото винаги е изпълнено с мисъл, идея, време, усилие, грижа, сърце. Докоснато от нея всяко “нищо” променя минимум една буква по пътя си до “нещо”, уж една буква, а толкова смисъл.

Това лято, завръщайки се от местата, по които слънцето грее по- силно, тя ни потапя в нова изненада – моноспектакъла й “Под бряста на живота”.

Ето какво ни сподели тя в открадната минутка от нейното добре разграфено време:

“Аз поех инициативата, защото от много време не съм се концентрирала върху творчески процес сама. Обикновено работя в група. Изглежда ми липсва сама да взимам решенията. Водена от това усещане се включих в уъркшопа на Иво Димчев, в който всеки участник – артист изграждаше своята миниатюра, посредством работа със свой авторски текст, в търсене на високо ниво на абстракция в работата с обиграване на предмет, пространство и хореография. Представленията в група те изграждат като артист, но някак винаги разчиташ…на някой друг. Невинаги успявате да изпробвате това, което си предложил като идея, а когато работиш със себе си опитването и експериментирането с различните ти идеи е моторът на креативния процес. Заглавието “Под бряста на живота” е на режисьора Николай Георгиев, който преди е сътворил представелние на име “Бряста вдясно” на т.нар. бял квадрат на бяло поле – експерименталната сцена на Алма Алтер, която се намира под земята. Ако брястът е дървото на живота, то под него се случват всички онези неща в живота раждането, смъртта, прераждането, конфликтите, срещите. Това, което се случи е, че аз бях изгубила текста си. Намерих само първия си монолог. И това се оказа много добре! Защото написах нов! Извадих го от едни писма, които сме си писали с докторанта по философия Симеон Василев. Започнах да навръзвам от писмата, по анотацията, която вече имах и напипах сюжета, началото, края и сега мисля, че текста е много по-добър от предишния. Защото има повече ситуация. Може би когато играя сама, ако имам някакъв страх – страхът ми би бил от времето. Защото сама определям темпото си и е възможно да се изгубя. Времето може да бъде партньор на актьора, но и да го закопае.

Под моя бряст има много его, малко страх, много несигурност и несигурността и егото съжителстват в много комплекси. И там под бряста е мястото да си разчистя. За себе си. Човек се ражда и умира сам. Дори някой да спи до теб, той не е вътре в главата ти.”

Представлението “Под бряста на живота” с режисьор Николай Георгиев, можете да гледате на 23 юни, 19.30ч. в бял квадрат на бяло поле, експерименталното пространство на Театър- Лаборатория Алма Алтер, или иначе казано мазето с вход мъжка гримьорна. Вход – Свободен.

Георги Арсов за лятото на Алма Алтер под липите на Софийския Университет

  • Защо точно лятото е сезона на Мюзикъла?
  • -Защото лятото е горещо, разкрепостено и захаросано.
  • Заглавията в програмата „Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла”, са доста различни, но кое все пак е посланието, което ги обединява?
  • – Че Музиката  е магия над всичко, което ние можем да правим тук, на земята.
  • Кое е нещото, което дори в най- трудните моменти те мотивира  да работиш отдадено със солидната числено група актьори?
  • – Крайния резултат.
  • Какво те вдъхнови да се захванеш с най- новото и мащабно попълнение в програмата – „Аладин”?
  • -Дилян Дайновски. Когато той се завърна триумфално в Театъра и след успешните му роли във вече готовите мюзикъли, ми се стори, че той има нужда да израства в този жанр. Аладин е ролята, в която го видях  най- ясно.
  • Защо играем навън в Двора на Софийския Университет?
  • -Защото мюзикълът е жанр, който не се ограничава с пространство, осветление, сценография и дава възможността на хората да открият музиката под открито небе.
  • Има ли персонаж, с който работата ти е станала любима?
  • -Любима ми е работата с двойките. Например в „Цар Лъв” – Симба и Муфаса, Тимон и Пумба. В „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт” са Суийни Тод и Мисис Ловет. Те са много необуздани заедно и са може би любимата ми, най- крейзи двойка.
  • Защо мюзикъл и защо публиката да гледа мюзикълите на Алма Алтер това лято?
  • -Защото мюзикълите на Алма Алтер винаги са различни. Защото Мюзикълът е моят начин да кажа и покажа какво обичам най- много в живота си и да го направя с хората, които най- дълбоко вярват в тази идея.

В Царството на самодивите по Иван Вазов

Босите крака потъват в тревата.
Луната тежко мълчи.
Те вървят бавно през живота на хората.
А те, хората, заплитат и разплитат хорските работи.
Бухал буха.
Хоро се вие.
Краката играят.
Косите падат.
Горските макове цъфтят.
А хората все така недоумяват.
Кой ги зове, защо ги зове? Кой е бил тук? Къде са те? Къде ще бъдат?
В царството на самодивите, един спектакъл за преплетения човешки свят с този на самодивите, светът на гората със света на селото, светът на тишината и глъчката, светът на обяснимото и непонятното, светът на думите и песните, светът на босите крака, които стъпват в росната трева, на мълчаливата луна, която единствено може да издаде самодивската тайна. Ако я чуете, пазете я.


Един спектакъл по поемата “В царството на самодивите” на Иван Вазов. Елате да видите едно различно лице на Вазов, да се запознаете с неговото магическо, сюрреалистично, високо поетично творчество.
Режисьор: Николай Георгиев
Композитор: Константин Кучев
Проектът е реализиран с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Затвор от сънища по Педро Калдерон де ла Барка

Там някъде.
Между видимото и невидимото.
Между мислите и чувствата.
Между деня и нощта.
Се издига той.
Затворът на съзнанието… Затвор от сънища.
Когато реалността се слива с нашия измислен сценарий на живота. Не знаем кое е истина или лъжа, дали е сега, после или преди, дали сме тук или там или някъде вътре в нас, скрити в черупката на нашите страхове.
Крехките ни тела носят непосилното бреме на времето,
единствената утеха е стонът- присъствието на другата. Която е някъде там. Която също носи своето бреме. Не сме ли хората толкова еднакви в своите различности?
Не знаем. Болката в нас е раздиращ време пространството метроном. Болката ни също има своята музика. Времето ни изтича.
Сънят е сън в света навън.
И в този нищо друго няма.
И целият живот е сън…

Дипломен спектакъл на Мария Ганчева по текстове от “Животът е сън” на Калдерон де ла Барка.
Режисьор – Георги Арсов
Участват – Мария Ганчева и Мариела Димитрова 

Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое “НЕ”

Може ли човек да познава друг човек?

Това е един от въпросите, които този спектакъл ще Ви постави.

Отговорът и на героинята и твоят – като на зрител, ще бъде един и същ.

Защо? Защото.

Всеки човек, преди да отговори на този въпрос, трябва да отговори на другия най-основен въпрос:

Познаваме ли себе си?
Познаваме ли своята вътрешна идентичност, своя “Аз”?

Не в релациите на Аз и Другите.
Те са по-скоро в областта на интелекта. В случая с възникването на абсурдната ситуация, пред нас се появява лиричният Аз, не този – интелектуалният. Той е особено интимен, той е особено различен, той е личностен, той е само твой и на никой друг.

Как тогава да излезем живи и здрави от този абсурд?

Ако познаваме – ще можем да решаваме как да постъпваме или как да искаме да постъпят с нас.
Ако не познаваме – тогава мълчим. Жестоко мълчим.
Не употребяваме нито “да”, нито “не”. Не сме уверени, не сме сигурни. Но таим в себе си едно жестоко не, което ще изскочи в най- неподходящия момент и ще превърне ситуацията в абсурдна.

Жестоко нещо е абсурдът.
Още по-жесток е Театърът на абсурда. Защото в него освен да се случват, нещата трябва и да се мотивират. Да имат своята действена страна. Да водят от едното към другото и от другото към още по-другото. Непрекъснато да даваме на зрителя да разбере, че най- големия абсурд е липсата на абсурд. Че реалното не може да замести в живота ни наличието на абсурда. Защото реалното ще престане да съществува. И тогава, едва тогава ще разберем силата на абсурда, за който обикновено не сме подготвени.

Автор и режисьор: Николай Георгиев
Moноспектакъл на Мариела Димитрова

https://fb.watch/dxB0yrpDLO/

Аладин

Новото заглавие в програмата на “Алма Алтер” – ‘Мюзикълът е мъртъв, да живее мюзикълът” е мюзикълът “Аладин”.
Една интерпретация, в която се сблъскват ключовите позиции на мъжкото и женското начало и тяхното разбиране в различните географски ширини на съвременния свят. Борбената арабска принцеса Жасмин се изправя срещу фриволния крадец Аладин, за да премерят сили в прастарата игра на любов.
Само един може да влезе в пещерата, в която е заключена вълшебната лампа, само нешлифован диамант. Слънцето ще залязва още много години над този свят, хората ще идват и ще си отиват, но само истински достойните ще помнят магията на жаркото слънце, само те ще умеят да избират с мъдро сърце в арабската нощ.

Режисьор: Георги Арсов
Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс
Ръководител: Николай Георгиев
Музикален ръководител: Моника Методиева

Суеверия Актьорски

Суеверието (От вяра всуе, т.е. суетна , празна вяра) е вярва в недействителни закономерности. Суеверието може да се срещне във всяка област на човешкия живот – в науката, религията и в … Театъра ! Суеверието се проявява в извършването или избягването на определени действия, с което се цели постигането на добър резултат или избягването на опасност. Популярни световни суеверия са, че черната котка носи лош късмет, че числото 13 никак не е на хубаво или, че под табела не се минава.

В “Алма Алтер” не може да се каже, че актьорите са суеверни… е, или може би някои от тях, но има едни специални суеверия, в които те вярват. Магическото пространство на Театъра ги скрива в тъмното, някъде зад “чакащи артисти”, но сега ще ви издадем малко от тях:

Преди представление се ходи до тоалетна, защото ще си изпишкаш късмета.

Не яж повече от час преди да излезеш на сцената. Кръвта ти трябва в главата, не в корема!

Не яж на сцената – ще те изяде!

Не си подсвирквай на сцената, да не те освиркат!

На сцената не се излиза без да си изчеткаш хубавичко зъбите преди това- да ти блестят думите като бисерчета !

Ако си изтървем сценария – сядаме веднага върху него и тогава го вдигаме – иначе няма да ни се получи ролята.

Дори да знаеш текста- винаги го взимаш с тебе в Театъра, иначе той остава далеч от теб, пуска крачета и ти избягва!

Не трябва да излизаш с шапка на сцената, да не те захлупи публиката! Освен ако шапката не е костюм!

На сцената стъпваш първо с левия крак – да направиш представлението със сърчицето си!

Не се пляска на актьорите преди премиерата, че да им пляска после публиката!

Не се ходи до тоалетна, непосредствено преди представление – да не излезеш с разкопчан дюкян! А разкопаният дюкян  е на пари!

Видиш ли притеснен, нервен колега- ръсни му солница през рамото преди да излезе на сцената! 

А Вие имате ли си любимо суеверие ?

„Златно перо“ за Николай Георгиев –

режисьор и основател на „Алма Алтер“

„В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ пише в Библията.

За Алма Алтер тези думи имат друг смисъл, защото за нас „В началото бе Николай Георгиев. И Николай Георгиев беше у Алма Алтер; и Николай Георгиев бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“. Това пише в Библията на Алма Алтер. 🙂

Явно обаче не само ние оценяваме достойнствата на Господина. В навечерието на празника на българската просвета и култура Николай Георгиев бе удостоен с почетния знак и званието „лауреат“ на „Златно перо“ за принос към българската култура.


Инициатори на наградата са „Кантус Фирмус“ и галерия „Макта“, които всяка година в навечерието на Деня на българската култура и просвета присъждат почетния знак „Златно перо“ на 24 изявени музиканти, театрали, писатели, художници и журналисти. 

Тържествената церемония се състоя в „Ларгото“ пред ЦУМ на 20 май 2022 г.

При награждаването си режисьорът Георгиев обяви, че посвещава своето Златно перо на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, чието създаване и развитие осмисля тази номинация.

На церемонията присъстваха и част от актьорите в трупата. В по-неформална обстановка Господинът даде ценни житейски съвети, разказа свои младежки спомени и сподели сигурни начини за успех, които обаче ще запазим в тайна! 🙂

„Това е поредната награда, която аз печеля за нашия театър! Трябва вече вие да ми носите награди. Аз лично ще наградя първия от вас, които ми донесе отличие, посветено на театъра!“ – сподели Господина. „Хайде, шушки, вие сте!“ – допълни дясната ръка на Николай Георгиев – Петя Йосифова–Хънкинс.

Театър-лаборатория Алма Алтер ви честити вчерашния, днешния и утрешния ден на българската азбука, просвета и култура, защото за нас всеки ден е посветен на изкуството, красивия изказ и културните ценности!

Честит Николай Георгиев!

Автор: Маглена Гуркова