fbpx

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

На 26-ти Септември се случи нещо, което беше като сън

Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири

Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.

На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.

И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.

Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.

Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Валерия Димторва – Нети.

От ЖИРАФЧЕТО до ЖИРИ

  От пети А на основното училище до Софийския Университет

от 1986 до 2020

Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев

Николай Георгиев на снимачната площадка

Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!” 

Бабата на Жирафчето

Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.

Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят.  Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам. 

Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.

Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”

В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово. 

В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му. 

След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята. 

Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.

Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.

Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.

Да обичаш значи да се вричаш.

Да обичаш значи да се отричаш. .

Обичам те и се вричам във всичко, което си ти. 

Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.

Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора

Текст: Николай Георгиев

Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив

Продуцент: АРС Диджитал

Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център

Жири или един живот на пресекулки

Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс

Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди. 

Той тича, аз умирам. 

Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала. 

Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети. 

“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица. 

Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо,  да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша. 

В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката. 

Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази  мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля. 

Жири тича. 

Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават. 

Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл. 

Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о  д а  у м р е ш  м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде. 

“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,

Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,

Обичам градини, цъфтящи градини, 

Детето ми е градина, 

Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала. 

Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят. 

Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен. 

Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма. 

Жири тича сред тълпата. Не е време да спира. 

Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите,  ушите,  мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.”  Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър. 

Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм. 

Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея. 

Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина. 

Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата  на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса. 

Жири, давай, давай Жири – крещят статистите.  Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво. 

Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!

Обичам ви, 

Пет

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова

Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.

Публиката ни разбра

Социална изолация, от началото на пандемията чуваме само това, че трябва да живеем в социална изолация. Нещо се разбунтува в нас. Как така? Това е невъзможно. Забравихме, че по време на социализма живяхме точно така.  Цели 45 години.  И така свикнахме със социалната изолация, че я приехме. Доброволно. Забравихме, че сме народ, превърнахме се в тълпа. Всички в кюпа. Значи всички равни по отношение на социалната изолация. Тълпата не допуска индивидуалности и различния. На ляво! И всички тръгнаха на ляво. На дясно! Това не смеехме дори да си го помислим, камо ли да го произнесем. Дойде демокрацията, но дойде и норма 2019. В началото приехме това като предупреждение. Но когато тя ни показа зъбките си решихме, че ще я преборим. И започнахме да хитруваме. Няма да спазваме ограничителни мерки, ще си играем театъра. Дори на 30% публика. Дори навън, дъжд, студ,  но срещу билети. Няма да останем гладни. Не сме идиоти.  Като тези от Алама Алтер, които вместо да играят с билети, въведоха запетайки. Сложиш запетайка на зрителя и той я взима за билет.  Никой не разбра идеята ни, че изкуството не е продукт за продаване. Не може да го превърнеш в „работа“ за пари. Ние сме благодетели. Караме другите да живеят с изкуството ни. В отплата очакваме само, че след пандемията публиката ни ще разбере играта. Двама мои актьори от театър 199 пропътуваха цяла България със спектакъл, който поставих там ми казаха, че са събрали пари за четири автомобила. Аз не участвах в играта. Зная, че тази игра е от лошите. Пандемията още не е свършила, а те бързаха да започнат да играят срещу билети. Не, приятели, няма да стане. Зрителите ни разбраха играта. Те не искат да си купуват билети. Минете на социално ангажирано изкуство. Да ви поддържат държавата, фондациите, меценатите.  Има и друг изход. Образование чрез изкуство. Да, артисити сме, но можем да бъдем и учители на новите поколения. Да ги подготвим да не могат да живеят без изкуство. Не само с нашето изкуство, а със своя живот в изкуството. Ако питате мен да бъдеш  учител е повече отколкото да бъдеш артист или просто артист –  учител.

Автор: Николай Георгиев

Сънят на актьора – Част II – Марко Дженев

Цветно ли сънува Марко или черно-бяло? 

Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня.  Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.

Колко важен е сънят за актьора Марко?

Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената. 

Никога ли не си сънувал, че си в роля?

Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен. 

А защо записваш сънищата си?

Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.

Караконджулите отиваха на война.

Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.

Само че в стил “Дали”.

С привкус на Кафка.

Метаморфозна гротеска.

И всичко започна с генерално обявяване на война.

Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).

От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.

Първо – два Въртолета.

Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки. 

А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са  Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.

После Мигом, но бавно Два миг-а.  Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.

От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”

Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.

Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.

Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.

Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни.  Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените.  Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени  а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.

Караконджулите отиват на война. 

ПРЕМИЕРА – ОТ ТЪМНОТО КЪМ СВЕТЛОТО

На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”. 

След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото”  зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си. 

 Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно. 

Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а  “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.

След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците. 

За Премиерата  режисьорът Николай Георгиев сподели  : 

“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.

Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.” 

Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!

Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.

Ритуалите на днешната самодива

Актрисите в Алма Алтер се видяха в ново чудо – задачата да се превърнат в тайнствени, омайващи създания. Носят се слухове, че репетициите им за премиерата – “В Царството на самодивите” по Иван Вазов, се пазели в тайнство, а от време на време привлечени от дивните им гласове в Театъра влизали невинни минувачи по “Цар Освободител 15”, които повече не се завръщали. По този въпрос те само ни се усмихнаха тайнствено и ни разкриха някои от ежедневните си ритуали:

Тайно самодивско събуждане в 6 лесни стъпки:

1. Птичките ни будят.

1.1 Искаме да хвърлим камък по тях.

1.2 Спомняме си, че ние сме едно с природата.

1.3 Не хвърляме камък по птичките.

2. Бавно и красиво отваряме очи и поемаме ярката, болезнена, отвратите-… Ъм така де – освежаваща слънчева светлина.

3. Затваряме очи.

3.1 Стискаме ги с всички сили

3.2 Надяваме се това да ни върне към съня.

3.3 Не става

. 3.4 Пак отваряме очи.

4. С въздишка се изправяме.

5. Протягаме се.

5.1 Уханието на току-що сварено кафе, ни дава надежда за деня.

6. Ставаме. С нежелание** Повтаря се всяка сутрин. Така, де и самодивите трябва да ходят на работа. Иначе кой ще върти земното кълбо на малко, фино пръстче с пръстенче?

Сутрешното кафе е един от любимите ритуали на модерната Самодива. То е пряко свързано с нейното вдъхновение и благосъстоянието на останалите самодиви и мъгъли. (обикновени хора, лишени от магия). Твърде вероятно е ако опитате да заговорите или дори да погледнете Самодива преди първото и сутрешно ритуално кафе да бъдете хвърлени във въздуха и да се приземите обратно на парченца! Страховито, но по истински случай! Самодивата приготвя горещото си кафе сама в мълчание, докато внимателно обмисля деня си, защото както знаем- тя никак не си губи времето. Кафето й е и подсладено и горчиво – като нея самата. Би могла да го сподели единствено с останалите си сестри самодиви, но предпочита този ритуал да запази за себе си.

Съвременната самодива много обича онлайн пазаруването. Или по-специално разглеждането на обувки в работно време. Макар да ходи само боса, понякога и с кецове поради спецификите на съвременната градска инфраструктура (или липсата на такава), тя има тайна колекция от обувки, чието носене се отлага с години поради простата причина, че подходящият повод никога не идва…

Самодивата си има ритуали и в офиса. Когато компютърът забие, тя запява нежна песен, която на секундата стабилизира 5G – мрежата. А в обедната почивка разресва дългите си коси, мълвейки тайно поезия по посока на някой клиент – дали ласкава или злокобна – това вече си е нейна работа.

У дома Самодивата се заобикаля с растения, които да я утешават и откъсват от реалността на градската действителност. Тя съжителства най-добре с кактусчета, малки храстчета и не капризни цветенца, които грижливо подбира. Освен ритуалното им поливане с мълчана вода – вода, която е налята в мълчание от ръцете на Самодивата, тя ритуално им говори и нашепва тайни, нежни думи и молби да растат, да цъфтят и да зеленеят. Самодивата най-добре знае, че думата е и най- острия камък и най- нежната ласка. Тя говори и на гозбите си – да станат вкусни и лечебни, на билките си, нарича ги. Така всичко, до което се докосне попива нейната сила.

Самодивата винаги се буди рано. Още с първата птича песен, а след дългия ден обичайно похапва мед от глухарче на фона на бавна, хорова музика.

Ако мечтаете да срещнете тези чудни създания, които някои твърдят, че са виждали поне в съня си – не пропускайте Премиерата !

ВЕЛИКДЕН У ДОМА

Актьорите на Алма Алтер имат навика да посрещат и хубаво и лошо все заедно в Театъра, но ето, че изправени пред един от най- светлите Християнски празници някои от тях хващат влака, устремени към родните си места. Чудите се кои са те?

Стаси: Последните две години нямах възможността да прекарам Великден със семейството си в Сливен, затова тази година сякаш родовите корени ме дърпат обратно, и макар само за няколко дни, нямам търпение да се сгуша в топлината и уюта на “вкъщи”.

И качвайки се във влака, знаейки че ме очакват пет часа път, главата ми се изпълва със спомените как сме боядисвали яйца с брат ми, как мама ме е учила да меся козунаци. А частта с вдигането на тестото и скоростното му запращане обратно към плота, повтаряща се сто пъти, определено бе мерило за сила и могъщество.

Помня как на Разпети Петък с баба винаги ходихме заедно на църква, само двете, и минавахме под масата, символизираща Христовия гроб. Баба вече отдавна я няма, но съм сигурна, че там някъде, тя също пази този мил наш спомен. За мен Великден е традиция. Тази традиция, с която съм отгледана, която изконно пазя в себе си, но и постепенното изграждане на нови, свидни моменти и продължаване на традицията по естествения ѝ път напред.

Дайновски : Хасково е всъщност голям и важен град за южна България, намира се еднакво далече от Гърция и Турция, всъщност реално е по-близо до Одрин, отколкото до Пловдив. Районът се отличава с горещо и сухо лято, и е известен ( поне за мен ) с овощните си култури. Интересни и важни неща са: Хасковската Богородица, Завода за Бира ” Астика ” ( където се прави и Каменица, и други бири ), парк Кенана и аскувския калунь. Аз самият съм 50 % тутраканец и 50 % тръмбешчанин ( Полски Тръмбеш ), роден съм в София, а съм отрасъл в Димитровград… Та не знам дали съм точно асковлия, но все пак ето няколко класически хасковски израза, уникални за района, които аз лично съм чувал: Артик – това е израз означаващ най-общо приятел или познат. Но по принцип може да значи и синоним на хасковлия ( така се поздравяват хасковлии в чужбина, в София например ) Ко стаа уе Артик? – типичен хасковски поздрав. Интересен израз е каунь ( или калунь ), което е пъпеш, но значи и тиква ( в смисъл на тиквеник – глупак ). Когато хасковлии се наричат сами един друг: ауе каунь ( чете се като кауня, без да довършваш я-то ), това е израз на мили и приятелски чувства ( обикновено ), но ако сте от другаде и някой хасковлия ви нарече каунь, знайте че няма много високо мнение за вас.

Mариела: Да бъдеш Русенка си е цяла гордост. Вие знаете ли, че наричат Русе “Малката Виена”? Когато се разхождам по кея и слънцето блести на повърхността на Дунава, последното за което си мисля е да се върна в столицата. Празниците са по- различни тук в по-малкия град, хората са някак по-близо един до друг. Още от дете любимата ми Великденска традиция в Русе са Великденските кръшни хора на големия площад в центъра на града. Ставаш сутринта от звуците на тъпана още преди птичките да са запели. Нашите си – северняшки хора. И хората, изпълнили площада сякаш летят по въздуха. Вярно, имаме нещо особено – по-студено, ние северняците, но така мисли само този, който не знае песните ни, не е усетил топлината ни и не е газил с нас до кръста в Дунава.

Андриян: Северозападния край – моето родно място. Всички казват, че е най-бедния регион в цяла България, но пък ние – хората от северозапада сме богати отвътре – най-вече с чувството си за хумор. В моето село Лесковец – където съм живял от малък, на всеки Великден се ходи сутрин на църква, организират се тържества, и хората се събират на площада за да почетат празника. Иначе най-значимото събитие в Лесковец е през лятото, когато е и събора, или както ние му казваме – панаира. Тогава всички се срещаме – и тези които живеят там, и тези които си идват специално за панаира. В Оряхово – където също имам роднини, е градът в който е роден Дико Илиев, чието Дунавско хоро слушаме на всяка нова година. В негова чест една от традициите всяка година през лятото е, да се организира така наречената вечер на Дико Илиевите празници. Тогава духови оркестри от различни краища на България се събират за да изсвирят част от неговото творчество. За някои хора нашия северозападен диалект е много странен, понякога неразбираем. Но пък има и хора, които се забавляват когато се говори на северозападен диалект. Например ако искаш да кажеш на някоя жена че е много хубава се казва – мого си убава, или мааалииии, ква си сгодна женица. Ако пък искаме да кажем на някой да ти се махне от главата – аре бегай от тука, или маиняй ми са от главъта. Има и още мого такива северозападни изразе, ама нема а ги казвам сеги, що не са за пред ората. Ако некой сака а са отбие у нашия край, да са знаа – тама са натиска яко на яденье и пиенье. Е, имаме си и северозападна култура, ама тава е само за ора, дека са по-културни. И да са помни.

У Северозапада не са пита – къде да седна, тава къде да го тура, и кво да ям.

Божидара : В Разград, моя роден град, Великден е винаги изпълнен с живот. Дузини шарени великденски яйца красят центъра ни, както и други цветущи декорации. Всяка събота преди Великден от 2014г. насам се организира Великденски крос за малки, големи и отбори. Като той е подходящ както за професионалисти, така и за любители. Винаги има участници и от други градове, които всяка година се впускат в нашите дисциплини, а именно 5км крос и отборно щафетно бягане 5×1км. Тази година кросът ще има благотворителна кауза. Ще се събират пари за болния, от рядък тумор – параспинален ПНЕП на гръбначния стълб, десетокласник Мартин Христов. Освен това тази година ще наподобява първия крос по това че на старт/финала ще свири страхотният музикант Константин Кучев. Това са основните събития станали част от светлия празник, разбира се не забравяме че в 00:00 всички желаещи граждани ще обиколят църквата 3 пъти, запазвайки свещите си запалени.

Дано се приберем в Театъра поне малко по-чисти, поне малко по-смирени, за да сътворим в дните си и на сцената най-многоликите цветове и багри, по- пъстри и чудни дори от тези, с които ще изрисуваме Великденските яйца…

Сънят на актьора – Част 1

Денят е ключ за сънищата през нощта. Различните преживявания дават разлини фрагменти от ключа за нощтната ключалка. Колкото хора – толкова и фрагменти.

Сънищата са другият мой живот. Цветни, черно-бели, екшън или застинали, осъзнати, живи, сънищата ме съживяват нощем. Сънят, който най-много съм сънувала, безспорно е, че летя. Страхът от летене, пък е единственият ми страх, Парадоксално, нали? Още от малка съм развила цяла техника за летене в съня. Концентрирам се силно върху издигането, паралелно над земята. Дори само с един или два сантиметра. Един път успяла да преодолея земната гравитация, оставям концентрацията за летенето в задната част на главата си и започвам да си играя с височините, но съзнанието ми вече е свободно да мисли и за други неща – природата наоколо, опасността, в която съм или пък онзи когото искам да освободя, понякога философски понятия или спомен за любим близък. Най-трудно е приземяването, защото обратно на излитането, един път издигнала се – единственото правило е да не се концентрирам само върху приземяването, а обратно да оставя концентрацията в тила с твърдата убеденост, че летенето е най-естетсвеното нещо на този свят. В някои по-интензивни сънища ми се е случвало за момент да се поддам на желанието за центриране и обсесия, че летя и да падам със стотици метри, докато успея отново да избутам мисълта на заден план. И все пак моите сънища са оптимистични, като мен самата, никога не са с фатален край.

– Събуждам се. Без Аларма. Първите секунди са чист сюреализъм.  Значи е сутрин… Как Знам ли? Сутрин излизам.  Връщам се в изходна позиция, а после продължавам. Ерго съм в метрото.

– Обичам мотрисата. В нея се чувствам спокойно. Сигурно, като в кенефа. Там, върху тоалетната чиния, няма време. Вчера не се е случило, а утре още не е дошло.

– Съм тук, в себе си. Само че там тогава Сънят не спира да те върти във водовъртежа си и  ти изглежда по истински от реалността. Всичко е шлаката във вените ти. И въпреки световъртежа, сърцетупа, душевната мигрена, сънят измамно превъзхожда миязмите на деня. както Казиното – бюрото по труда. Защото ти Дава привидната надежда за реванш.

–  Но ме е Страх …. от времето. Когато минава покрай мен, като бърз влак без да спира по невзрачните гари. Няма билети за обратно прекачване. Сънят, за разлика от реалността на миналото те подлъгва, че спомена плува тук в изменчивостта на преписа.

– Но тук в мотрисата е спокойно, сигурно. Като в кенефа – Защото тук може да излизат свободно фекалите. Като мислите  от подсъзнанието. да се отронват леко отвътре на крачола, по бедрото. без да попадат в утре или да засядат във вчера.

– Приятно е когато мога да говоря с думите на мислите ми. Като някой древен грък, говорещ с някакви други гърци.  От онези антични времена на агората.  Аз Казвам: “Влача камъка си като Сизиф!“  и същевременно се чудя дали Камю си е вярвал, твърдейки че Сизиф е щастлив, защото намира радост в повтаряемостта на живота си. Говоря за Време отпреди епохата на времето.

– Страх ме е от времето… Споменах ли го вече?  Съжалавям.  От къде да започна? Съм Толкова далече от мига на детонацията сякаш пространството започва да изкривява времето, сливайки го, оплитайки го в себе си. Времеврът. Синус, косинус.

Но обичам безвремието. В него мога да задам въпросите (Ми/Ти/Ни):

{Без последствие}

{/за отговорите/ }

И

 {/за времето/}

– И се питам… дали като мине времето. Цялото това „времето” с неговото преди и след. Толкова много време да мине, че то самото да се превърне в пясък. Толкова много пясък да се отрони от счупената стъкленица на Хронос, че Сахарата да е капка в морето на тази пустиня.  Толкова много време да мине че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.

                          –  Пясъкът да не може да мери…

                                         …Да мине –

                                                               –  Да се изсипе през механизма на пясъчния часовник. – Толкова време да мине, че да забравя кой съм, откъде идвах и на къде се бях запътил.

Рядко сънувам. Още по-рядко помня. Помня кошмари, но те са просто случки от живота ми, които се повтарят и през нощта. Сънувам и как се събуждам и правя нормалните неща, които правя сутрин, после наистина се събуждам и не знам дали това е сън или реалност. … И да исках не мога да ви ги разкажа.

Някои от нас сънуват будни,

сънуват за да срещнат, сънуват, за да общуват

със себе си или с някои от персонажите, които населяват нашето вътрешно. Там – в сънищата, сякаш сме по- истински. Но…

“В този свят тъй чуден,

дали ти спиш

или си буден?”

Актьорите на Алма Алтер крачат смело, но… с какви обувки?

Моите обувки…чифт…но винаги едната липсва.

Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.

Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.

Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.

Като цъфне… ако цъфне.

Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ

Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.

Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.

Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.

Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.

Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места

Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.

Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!

Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.

Обувките на МИШО не стоят на едно място

Вие чухте ли за новата тенденция?

Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?

Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.

ДИАН и ОБУВКАТА

Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.

Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.

Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…

ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТА
САМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н

ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)

Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.

А важен е пътят, не дестинацията.

P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?

P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА

Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.

Целувка, беля, бой

Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…

Ето какво разказват:

Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.

Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.

ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)

Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример.. 😄

Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия.. 

Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.

Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…

Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета. 

А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.  

Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още  се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха?  Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози. 

Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.

Мариела Димитрова:

Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела.
Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета…
“Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “

” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “

” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “

Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена. 

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

За вторникът, който осмисля седмицата

или срещите с титана на словото проф. Боян Биолчев

Вторникът винаги е бил просто вторият ден от седмицата – малко безличен, нито понеделник – нито петък, знаеш си, че до уикенда има да избуташ още…

Докато не срещнахме Човека – Боян Биолчев. 

Нашите вторници с него бяха какви ли не – мълчаливи, усмихнати, умни, понякога тихи и смирени, друг път като вулкан от емоции и чувство за хумор, едни такива многолики, необясними.

И някак вторника зае своето почетно място в седмиците ни. Беше осмислен или поскоро окрилен от смисъла. 

Само  стойката на този човек на неговия лекторски стол на сцената на Алма Алтер може да те научи на нещо. Това е 100 процентов човек, който знае как се седи на стол. Стегнато, смилено, бодро.   Няма обаче какво да пиша за Него – четете му книгите, елате на лекциите, просто го срещнете – ако имате този късмет! За нас беше явление. Явление. Бисерите и мъдростите с които ни дари са безброй, ще споделя някои от тях, но начина по който ги казваше да бяхте видели, един такъв простичък, непосредствен, естествен. Геният е в съдържанието, начинът е в човека. 

На „лекциите” ни  той винаги  беше без маска. Това е точно така, както ви го казвам през очите ми на съучастник и очевидец. Не беше пред нас  проф. Боян Биолчев – бившият ректор на Софийския Университет, българският учен, филолог, преподавателят на десетки литератури, писателят, сценаристът –  пред нас стоеше човекът Боян. Оголен. Раним. Понякога недовършващ изреченията си. Търсещ. Скромен. Отдаващ. Замислен. Развълнуван. Разпален. Разгърнат. 

Да, лекции  е твърде слаба и неточна дума за случая. Това бяха… срещи. Разговори очи в очи.  Срещи на добри приятели. На хора, които има какво да си кажат и за какво да си помълчат, а времето някак все не стигаше. Записвахме „лекциите”, за да не ги разпилеем някъде по времето, за да помним. Всичко, което той казваше попивахме и после си повтаряхме като мантра. Цитирахме си го един на друг. Започнахме да го четем повече. А смеха в някои моменти от записите ми е любим. Не помня кога за последно съм чувала по-искрен смях. 

Той искаше да ни накара да мислим. Да питаме, за да търсим. Да поровим, за да се хванем за нещо. Да ни настрои на откривателска честота и да ни научи да не се самобичуваме за това, което още не можем да намерим точно, да не се и самонаслаждаваме,  когато успеем да открием. 

Минаха месеци, а той все още не ни различаваше, заради маските които умело криеха лицата ни, но познаваше човечетата вътре в нас, които пишеха текстове. На предпоследната лекция ни помоли да му изпратим по една снимка с име, защо му трябваше да ни помни, точно когато всичко свършваше. И нали сме автори сътворихме един авторски албум от снимки, и наши, и негови и му го подарихме. На финал започнахме разказ, който той да довърши или да си остане само с начало, защо нещата трябва да свършват изобщо? 

„Лекциите” обаче свършиха, но вторникът повече няма как да бъде обезличен. Той го оцвети завинаги. А портрета му ни гледа с благия му поглед от нашата си стена на славата. 

Стената на славата в Алма Алтер

На нас остава да чакаме лятото, когато ще ходим в Резово на семинар.

А сега с част от мислите му, ще направят Вашия ден вторник: 

“От върха човек вижда колко по-високи върхове има. Иначе собственият ти връх ти пречи.”

“Творческият мързел- това е медитация, потъване в собствения свят”

“Не живееш ли като грешен човек, никога няма да станеш човек”

“Творецът не трябва да мисли за читателите, нито да преувеличава собствената си дарба”

“Четете с очите на друг. А собствените си текстове четете с очите на любопитен човек.”

“Творчеството е раждане.”

“Самоконтролът в изкуството е юзда, когато ще се представяш и броня срещу другите хора. Присъда в изкуството няма! “

“Най-хубавият финал на омразата- да намразиш себе си.”

“Търсеното смешно трябва да бъде скрито зад неочакваното смешно.”

“Комедията се ражда от възможното в живота, но с мяра.”

“Най-големият талант: да изтриеш от себе си нормалното.”

“Най-трудно се играе идиот.”

“Наблюдавайте живота с едно присвито и едно широко отворено око.”

” Ако искате да останете в изкуството, не изпускайте човешкото нито за миг.”

“Човешкото е външната граница на таланта. “

“Коректността е мяра, но не и ограничение. “

Автор: Мариела Димитрова 

Като няма Messenger ще има mesаge

В стремежа си да бъдем винаги “тук и сега” за вас, нашата публика, веднага след презокеанските заплахи на Марк Зукърбърг попитахме актьорите на Алма Алтер – как си представят света без Facebook и Instagram.

“Новината за това, че Фейсбук и Инстраграм са заплашени от спиране в Европа ми попадна в час по философия, всъщност преди десетина минути. Явно съм се затворила в моята си пещера в последните дни и не съм приемала външна информация. За да съм честна нито Инстаграм, нито Фейсбук биха ми липсвали особено. Това е и причината да се опитвам да се отделя от тях в последния месец- твърде много се “привързах”. Може Зукърбърг да ми спести усилията, обаче имам чувството, че ще му залипсват няколко милиарда баби с телефони, лелички с теории и т.нар. “шитпостъри”(определено ще ми липсват). А аз какво бих загубила без достъп до приложенията? Дългото чавкосване с Мария, споделяне на мемета с интересен брой хора и един куп снимки, които определено ще ми липсват! ПП- Може и да сваля успеха малко като Класната не може да пуска постове в групата на класа :(” Мишето

“По-спокоен, по-изчистен от излишното, по-чист, както беше в детството. А хората може би най-после малко по-отворени един към друг и с по-адекватна представа за себе си и другите.” Мариела

“Как си представям живота без Фейсбук и Инстаграм? По-концентриран. Целенасочен. Надявам се хората да осъзнаят, че е по-важно да се съсредоточат върху собственото си битие, а не това на околните.” Стаси

“Много се надявам бъдещата европейска версия на Фейсбук да има предвид европейските културни особености и да направи възможно качването на nude снимки…” Вал

“Животът без Фейсбук и Инстаграм си го представям по-освободен, даващ възможност и време за много други по-интересни и смислени неща. Например, когато нямаш интернет, имаш повече интерес към всякакви хобита, вместо да седиш на дивана с телефон/латоп в ръка и да ровиш в социална мрежа, гледайки някаква фалшива форма на чуждия живот. ” Ади

“Много ползвам Фейсбук и Инстаграм. Наистина много. И снимки качвам, и следя коментари, харесвания. Обаче мисля, че ако това се махне, просто ще си намеря нещо по-интересно за правене.” Ради

“Фейсбук се превърна в едно от най-важните средства последните 10 години. За артистите като, че ли е жизнено важно за информация, разпространение, реклама. Там всеки споделя мнението си, новините. В личен план пък ни дава възможности за една комуникация – скрита, не чак толкова регламентирана. Би ми било интересно да видя риска за себе си да изчезнат. За Инстаграм не знам толкова, защото така и не се научих да го ползвам адекватно.” Гопето

“Като малък си спомням как нямах нито Фейсбук, нито Инстаграм, нито интернет, защото нямах и компютър. Някак си тогава беше по-различно отколкото е сега. За мен е без значение дали ще ги има тези две приложения или не. Жалко ще бъде за тези, които ще изгубят хубавите си спомени, или някоя друга снимка качена преди 10 – 11 години. Като няма messenger, ще има message!” Анди

“Макар да съм свикнала да споделям доста информация, снимки, събития във Фейсбук и Инстаграм, да смятам двете мрежи за удобни и да знам, че ще ми е трудно да свикна без тях, не мисля, че животът без тях ще бъде по-лош или по скучен. Просто ще се появят други социални мрежи, може би и по-добри даже. Аз самата съм регистрирана в wechat (китайска), в Контакте (руска). Така че знам колко по-раздвижени и с повече опции могат да бъдат тези приложения. Освен това преди ерата на интернет хората са живели чудесно, може би и по-щастливо без социални мрежи. За съжаление те се превърнаха в свободно пространство за изливане на злоба, завист и комплекси. Струва ми се, че малко време без този тип общуване може даже да е от полза.” Калина

“Задължително по-спокоен. Може би и по-пълноценен – по-малко време на телефона – повече свободно време – повече отделено такова на важни за теб неща – по-пълноценен живот. Ако ще ми липсва нещо, то ще бъде само онези снимки за добро утро. Сещате се за кои говоря.” Диян

“Без социални мрежи? Човек е упорит в опазването на вредните си навици. Или ще намери алтернативи или ще направи такива.” Миро

“Аз лично няма да губя толкова много време и ще обръщам повече внимание на важни задачи, които имам. Фейсбук и Инстаграм понякога за мен са като някаква краста, напаст. В много отношения са полезни, но смятам, че ще можем и без тях, а ако махнат и Тиктока ще бъде върхът, защото иначе всички ще отидем там и ще стане по-зле положението, обаче като се замисля може и това да е коварният план.” Ани

“Определено ще се научим да оценяваме момента тук и сега, както да приемаме скуката в нашето ежедневие. Според мен това доста ще стимулира творческия импус в нас, защото вместо в свободното си време да скролваме безцелно от снимка на снимка, липсата на социални мрежи ще ни позволи просто да си скучаем. Представям си, ако всеки скучае толкова много, кой знае какви ли идеи или занимания би развил от скуката си…” Цвети

Симеон Василев не беше открит по нито една от социалните медии за коментар.