Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:
Драги ми Слави,
Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?
Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски – al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не!
Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:
“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”
Поздрав най-сърдечен,
Твой приятел вечен:
Весел Николай Георгиев – човекът от народа,
Почетен гражданин на Столицата,
Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент
Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи I степен, връчен от Българския Президент Румен Радев.
Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири
Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.
На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.
И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.
Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.
Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
От пети А на основното училище до Софийския Университет
от 1986 до 2020
Днес за Жири разказва сценариста на филма – Николай Георгиев
Николай Георгиев на снимачната площадка
Жирафчето се прибира вкъщи с малко кученце, баба му: ”Или аз, или куче!”
Бабата на Жирафчето
Жирафчето клинчи, увърта, шмекерува, хитрува.
Става нощем и отива в стаята на родителите си. Те спят, значи не могат да му забранят. Мушва се под юргана между майка си и баща си, едната му ръчичка държи ръката на мама, другата на татко. На сутринта отново е сам.
Отваря врата и внезапно чува: ”Здравей! Как си ?” Това е Здравейчето, което по няколко пъти на ден нарочно се разминава с него, за да го поздравите.
Жирафчето: ”Здравей! Добре съм ?”
В сутрешната бъркотия всички ходят на глава – така ги вижда Жирафчето, направил стойка на глава в отвора на вратата. Мама и тате тръгват на работа, баба му хвърля една след друга дрехите му. Вече е облечен. И тича надолу по стълбите, за да отвори тържествено вратата на асансьора. Готово.
В училище, докато другите пишат в тетрадките си той рисува голям жираф. Учителката грабва тетрадката му.
След училище някакви големи момчета го блъскат и обвиняват: ”Ей, Жираф, защо се блъскаш ?” Свалят го на земята.
Баща му: ”Бият ли те, бий и ти!” Започват тренировки. Баща му го налага. Жири се отбранява, не иска да удари баща си, но се ядосва и го поваля с едно кроше на земята. Всичко това е минало.
Сега Жирафчето е Жири. Сега е студент, голяма работа в СУ – ще става артист. Ще играе убиеца – крал на Шекспир – Ричард III. Търси приятеля си, Давид, от училище, но никога не го намира вкъщи. Давид има нови приятели, случайно ги среща, когато на една стена пишат: ”Удоволствието да умреш млад”. Нахвърля се върху тях, крещейки: ”Неееее…”. Бой. И той е на земята. Колко бързо свършват и най-прекрасните приятелства – училищните.
Зора Господинова в ролята на Лили
Георги Арсов в ролята на Жири
Среща Лили. Първото влюбване. Страшен маратон. Докато не се намерят един друг в къщата-музей на Гео Милев, среща, която има необикновен финал.
Да обичаш значи да се вричаш.
Да обичаш значи да се отричаш. .
Обичам те и се вричам във всичко, което си ти.
Обичам те и се отричам от всичко, което не си ти.
Лили и Жири в Музея на Гео Милев в Стара Загора
Текст: Николай Георгиев
Снимки: Валерия Димитрова и БНТ, личен архив
Продуцент: АРС Диджитал
Филмът е реалзиран с подкрпеата на Национален Филмов Център
Днес за Жири разказва режисьорът на филма – Петя Йосифова-Хънкинс
Това е той – главният герой, Жири. Тича градския маратон. До него съм аз, неговият режисьор или поне ролята, която едно интересно стечение на обстоятелствата ми отреди.
Той тича, аз умирам.
Аз умирам, защото също съм създадена да тичам, да падам, да изоставам, да побеждавам и губя. Той тича, защото така съм му казала.
Ето го, моят Жири сред множество номера, народности, вълнения, трепети.
“Не е важно да победиш, а да участваш” – за това тичат другите, той тича, за да порасне, израсте, да избуи, както казва баба му. Подминава камерата и се усмихва, отдалечава се и се превръща в малка тичаща точица.
Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите, могат да обичат, от всичко, това правят най-добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.
Жири се готви да тича Маратона
В един софийски бар Нети пуши. Близък кадър на душевната й размирица, в която една птица се блъска в стените на клетката си. Ето я, тук, тази клетка. Виждаш ли я? Зрителю, дано я виждаш, ако не, може би ти си клетката.
Тяло до тяло, гърди, крака, коси, очи, колани, пиърсинги, устни, расте динамиката, крещи песента. Актьорите няма да танцуват. В някой друг живот сигурно съм била хореограф, в този съм режисьор, който мрази мюзикъли. Ще танцува камерата. Тя тръгва в бясно темпо, операторът едва успява да я настигне. Беше вдъхновяващо, и той операторът влиза в роля.
Репетиция
Репетиции, Нети, Митко, Иван Тонев – продуцнет и оператор, Стефан Врачев – оператор
Жири тича.
Искам да знам какво мисли, какво усеща. Няма да го питам, ще го бичувам с мълчание. Може да се разглези, а разглезените актьори и за статисти не стават.
Едно цветнокожо момиче танцува по струните на една цигулка. Цигулката има пръсти, пръстите – ръка, ръката – тяло, тялото – пардесю с едно голяма синьо око на гърба, за да вижда всичко. Тя – Фасика среща него – Пинко, който е изучил мажорите и минорите на всичко живо що чувства. Той свири, тя танцува. Какво стана, нали нямаше да танцуват актьорите. Стоп! Искам дубъл.
Часът е 6:30. Аз и една стена на снимачната площадка. Аз знам за стената, стената знае за мен, само снимачната площадка не знае, че ще бъде такава. Аз до стената. Аз пред стената. Аз зад стената. Така го чувствам, като стена. Киното като стена. Някои го чувстват като екран, аз съм дебютант и все още го чувствам като стена. Стената притиска мен, аз притискам нея. Грабвам бои и тя започва да се топи. Пиша буква по буква: У д о в о л с т в и е т о д а у м р е ш м л а д. Стената ме прегръща, не е време за интимности. Часът е 7, директор – продукция е тук, грим, гардероб, звук, първи асистент режисьор, втори асистент режисьор, скриптър, всички идват, а заедно с всички идва и закуската. Това киното не е като театъра, тук много се яде.
“Обичам затвори, може би, защото майка ми е красива затворничка,
Обичам диви кучета, може би, защото баща ми е бил диво куче,
Обичам градини, цъфтящи градини,
Детето ми е градина,
Собственото ми дете е градина.” – така е казал поетът и не само го е казал, възпял го е, а аз възпявам поета. Тино, който играе Давид пее. Той пее, а аз се нервирам. Нервирам се, защото този път знам какво искам, другите обаче не го искат, а Тино, нали знаете защо пее, така съм му казала.
Кога ли ще кажа на Жири да спре да тича. Засега нека си тича. Ако може да тича на каданс, 150. Едно камъче удари окото на камерата. Любим кадър, любимо камъче. Взех си го за спомен. Стискам го в юмрук. Колко ръбати само са спомените. Колкото повече ги стискаш, толкова повече болят.
Като сълзата на Нети, винаги на една и съща дума, винаги по един и същи начин се търкулва по бузата. Това не е нейната сълза, моята е. Аз я плача. Сега обаче не мога да си го позволя. Седя във вилиджа, до мен продуцента. Няма да се излагам и да се сополивя. А вътрешно се омазвам в тази красива драма която създадох, аз ли я създадох. Да, аз. Поисках я. Манипулирах я. Друго важно качество на режисьора в мен.
Токчета, перли, къдрици, големи влажни очи, те също плачат, но навън, грим. Много ни е добър гримьорът, много ни е красива актрисата. Колко ли мъже от екипа тази нощ ще бъдат режисьори на своите мокри сънища. Елена, нали я знаете, Елена Петрова, изигра моята роля, беше писана за мен, преди да ми напишат ролята на режисьор. Елена все търсеше погледа ми, искаше да стигне до дъното на тази жена, която на края на филма ще загуби сина си. Вървеше смело и уверено, а след всеки стоп, се връщаше при мен да търси сина си – Давид. Ако някой ден имам син, ще го кръстя Давид. Сега обаче не е време за мелодрами, трябва да си довърша филма.
Жири тича сред тълпата. Не е време да спира.
Във всеки филм трябвало да има поне малко еротика и любов. Ето ти еротика на кило. Той тича, а до него Евелин, момичето с големия бюст, което взе десет пъти по-голям хонорар от мен днес. Голият й бюст влиза в очите, ушите, мята се под мишниците й. Аз пак гледам във вилиджа, влиза и в моите очи. Ще нарисуваме този бюст, мисля си. Няма да мине иначе. Правим поне 10 дубъла преди да синхронизираме движението на бомбите с това на камервагена. Мисля, че мъжете са професионалисти и нямат проблем да понесат тази гледка. Единствено сценаристът обикаляше и казваше: ”Ама, аз не съм го писал това нещо.” Да, вие не сте, но аз го изрежисирах. Е, бедни зрителю, не знам дали ще се докопаш до този кадър.
Киното е пълно с титани, хора заснели по 100, 1000, 10000 филма. Трябва да ги слушам повече, много се ядосват иначе. Мисля да се омета от киноиндустрията преди моя стотен филм.
Утре ще е хубаво. Ще снимаме Зора. Играе главната роля на Лили. Влюбва се в Жири и започва и тя да тича Маратона. Хубаво ми е с нея, много ми вярва и аз й вярвам. Това ми дава самочувствие, давам малко от моето и на нея.
Репетиция, Язовир Пчелина
Някой шепне в ухото ми: направи си пресечка от този диагонал, ще ти трябва при монтажа. Усмихвам се и си правя пресечка. Колко приятели съм имала, които не съм познавала. И така, пресечка след пресечка, Нети изпуши цигарата си, Елена изплака сълзите си, Пинко изсвири Фасика, а Фасика не изтанцува танца си. Марко намери златната рибка, която долетя от втория етаж на библиотеката, където Натали четеше Булгаков. Жири изтича Септември по Гео Милев, а Лили го намери в гората. Тяхната любов ще бъде мокра, за да не останат никога на сухо. Поръчахме си дъждовална машина.
Ще си обичам актьорите, така както босият си обича цървулите. Те, актьорите са всичко, и майката, и бащата на режисьор. В някой друг живот ще стана актриса.
Жири, давай, давай Жири – крещят статистите. Той тича, а усмивката е залепнала на лицето му, както ръката на Лили за неговата. До тях – Нети, Пинко, Митко, Фасика, Давид, Марко, Натали и дакелът Луция. Близо са до финала и вместо да го пресекат кривват вляво.
Режисьорът вътре в мен крещи: чакайте ме, идвам с вас!
Обичам ви,
Пет
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Снимки: Личен архив и Валерия Димитрова
Очаквайте текста на сценариста – Николай Георгиев.
Социална изолация, от началото на пандемията чуваме само това, че трябва да живеем в социална изолация. Нещо се разбунтува в нас. Как така? Това е невъзможно. Забравихме, че по време на социализма живяхме точно така. Цели 45 години. И така свикнахме със социалната изолация, че я приехме. Доброволно. Забравихме, че сме народ, превърнахме се в тълпа. Всички в кюпа. Значи всички равни по отношение на социалната изолация. Тълпата не допуска индивидуалности и различния. На ляво! И всички тръгнаха на ляво. На дясно! Това не смеехме дори да си го помислим, камо ли да го произнесем. Дойде демокрацията, но дойде и норма 2019. В началото приехме това като предупреждение. Но когато тя ни показа зъбките си решихме, че ще я преборим. И започнахме да хитруваме. Няма да спазваме ограничителни мерки, ще си играем театъра. Дори на 30% публика. Дори навън, дъжд, студ, но срещу билети. Няма да останем гладни. Не сме идиоти. Като тези от Алама Алтер, които вместо да играят с билети, въведоха запетайки. Сложиш запетайка на зрителя и той я взима за билет. Никой не разбра идеята ни, че изкуството не е продукт за продаване. Не може да го превърнеш в „работа“ за пари. Ние сме благодетели. Караме другите да живеят с изкуството ни. В отплата очакваме само, че след пандемията публиката ни ще разбере играта. Двама мои актьори от театър 199 пропътуваха цяла България със спектакъл, който поставих там ми казаха, че са събрали пари за четири автомобила. Аз не участвах в играта. Зная, че тази игра е от лошите. Пандемията още не е свършила, а те бързаха да започнат да играят срещу билети. Не, приятели, няма да стане. Зрителите ни разбраха играта. Те не искат да си купуват билети. Минете на социално ангажирано изкуство. Да ви поддържат държавата, фондациите, меценатите. Има и друг изход. Образование чрез изкуство. Да, артисити сме, но можем да бъдем и учители на новите поколения. Да ги подготвим да не могат да живеят без изкуство. Не само с нашето изкуство, а със своя живот в изкуството. Ако питате мен да бъдеш учител е повече отколкото да бъдеш артист или просто артист – учител.
Клара е част от техническия екип. Нейна най-голяма страст е театърът, музиката, писането и алтернативното образование.
Дияна обича да пише и да се занимава с всякакви творчески дейности. Тя е най-големият представител на балканския дух, когото някога ще срещнете. Има много хобита и се увлича по театъра и киното – интерес, който личи от активната ѝ работа в тази сфера из цяла Европа.
Лура е доброволец към театралния фестивал Алтер Его. Тя е от Александрия, Египет, учи актьорско майсторство, обича фотографията, пътешествията и готвенето.
На пръв поглед „Ян Бибиян“ сякаш принадлежи към познатия свят на детския театър: пакостливо момче, дяволче, говорещи животни, вълшебно царство, песни и поредица от приключения. Под тази игрива повърхност обаче се крие един по-тревожен въпрос: Какво всъщност ни прави добри или лоши? Колко от това вече го носим у себе си и какво провокираме с действията си? Какво се случва с едно дете, на което постоянно му се повтаря, че е лошо?
Ян Бибиян ни е представен като дете, което отказва да спазва правила, смущава възрастните и превръща всяка забрана в предизвикателство. Родителите му се опитват да го вкарат „в правия път“, но накрая се отчайват и го оставят „на силите на Провидението“. Провидението тук не се появява като герой, който идва да спаси Ян; то по-скоро означава онова празно пространство, което остава, когато родителската и обществената грижа са се провалили. Ян е буквално оставен на произвола на съдбата. По-късно, когато се оказва уловен в капана на царството на Мирилайлай, той отново се обръща към Провидението: „Имам нужда от спасение, / тук ми трябва Провидение.“ Това, което започва като почти случайно изречен израз в началото, се завръща като по-дълбока нужда: не просто да бъдеш спасен от опасност, а да намериш някаква форма на грижа, след като възрастните вече не знаят какво да правят с теб.
Вместо това Ян среща Фют. Те двамата не са просто момче и дяволче. Те са две истински деца и това придава на срещите им особена енергия. Тяхната телесност, усет за ритъм и способност да преминават светкавично от игра към агресия и нежност са сред най-силните елементи на постановката.
Те се смеят заедно, предизвикват се, нараняват се и веднага се връщат към играта. Тъй като самите изпълнители са деца, приятелството им никога не се превръща в абстрактна алегория: то запазва опасния, импулсивен характер на детските игри, където шегата внезапно може да стане жестокост, а жестокостта (също толкова бързо) да се превърне в смях.
Фют е представена като малко дяволче, което също е било отхвърлено от собствения си баща. Разликата обаче е показателна: бащата на Фют я е изоставил, защото тя е неспособна да върши зло, докато родителите на Ян са го изоставили, защото той сякаш не е способен на нищо друго.
В тази постановка има и друга интересна промяна – в образа на Фют. В оригиналната история дяволчето е момче, докато тук Фют е момиче. Тази смяна не просто променя пола на героя; тя променя и динамиката между Ян и Фют, превръщайки връзката им в отношение между две деца, които се оглеждат едно в друго, идвайки от коренно различни очаквания. От Фют се очаква да бъде зла, защото е дявол, а от Ян се очаква да бъде лош заради поведението си. По този начин и двамата са изправени пред самоличност, която вече им е била предопределена от другите.
Затова и приятелството им започва с едно странно припознаване. Всеки сякаш вижда в другия една различна версия и отражение на самия себе си.
Фют не е просто външно въплъщение на злото; тя се превръща в огледало за Ян, а впоследствие и в негов съучастник. Когато двамата пеят заедно, самият свят сякаш започва да им откликва.
Групата постоянно ги прекъсва, предупреждавайки, че „злото търси компания“ и че две такива деца на едно място означават само беди. Групата-хор тук е изключително въздействаща, защото не се възприема като един единствен персонаж. Той се превръща в нещо много близко до колективния глас на възрастните: гласовете, които сочат Ян с пръст, съдят го, предупреждават го, дисциплинират го и непрестанно му повтарят какъве.
Това отношение между Ян и света на възрастните е един от най-интересните формални избори в постановката. Възрастните не просто обграждат Ян; те говорят почти като единен организъм. Гласовете им се застъпват с неговия, прекъсват го и постоянно му лепят етикети: мързелив, непослушен, опасен, неконтролируем. Резултатът е едно дете, все по-уловено в капан – не само от собствените си действия, но и от езика, с който останалите го описват.
Напук на този словесен натиск, сцената остава забележително физична. Танцьорите поддържат пространството в постоянно движение, често чрез колективна хореография, в която отделните тела се сливат в едно цяло същество. Сцената с магарето е чудесен пример: самата трупа се превръща в животното, а ритъмът се ускорява, докато хореографията стане почти неконтролируема. Онова, което започва като комична игра, постепенно се превръща в нещо тревожно.
Същата физическа енергия се пропива през цялата постановка. Телата на актьорите, хоровите гласове и музиката многократно превръщат сцената в нещо пренаселено, нестабилно и пулсиращо. Вместо да използва хореографията просто като украса между сцените, „Ян Бибиян“ си служи с движението, за да даде плът и кръв на натиска, който притиска главния герой. Актьорите не разчитат само на диалога, за да разкажат историята; техните тела, групови движения и действия помагат за създаването на цели светове и герои. Това доближава представлението до детското въображение, където един предмет, тяло или движение за миг може да се превърне в нещо съвсем различно.
Музикалните картини са също толкова разнородни. Особено ярка е песента на жените на Мирилайлай, в която в рамките на един и същ номер се сблъскват различни музикални и сценични езици. Песента започва като колективно припяване, преминава през индивидуални сола на героите, включва устни реплики и обиди, дава на третата съпруга изцяло танцово влизане и накрая се превръща в твърд рок, който ескалира в сблъсък. Ефектът е търсено прекомерен: музика, движение и гласове се натрупват, докато самото царство на злото не се превърне в хаотично музикално тяло.
Визуалният език на постановката е далеч по-изчистен. Костюмите и реквизитът често сякаш раждат от театрална импровизация, а не от сложен сценографски проект: картонена кутия става глава, пробито одеяло – тяло, а един черен цилиндър е напълно достатъчен, за да загатне образа на Враната. Това са прости решения, но са удивително наситени със съдържание. Кутията вече не е просто кутия; парчето плат се превръща в същество; шапката моментално придава идентичност на силуета. Постановката се доверява на публиката сама да довърши картината.
Тази простота прави символиката изключително ясна и четлива. Превръщането на главата на Ян в глинена е може би най-чистият пример. Сценарият неколкократно се връща към идеята, че когато мислите на един човек станат опасни, главата му може да бъде сменена. Глинената глава съответно е едновременно театрален гег и тревожен образ на манипулацията: премахни мисълта и детето става много по-лесно за управление. По този начин реквизитът не просто подпомага действието, той се превръща в част от самия разказ. Неговата простота позволява на публиката да си фантазира отвъд това, което физически присъства на сцената.
И тогава се появява Враната. На пръв поглед символиката изглежда почти очевидна. В много европейски традиции гарваните и враните се свързват със смъртта, злополуката и лошите вести; фолклорни източници от различни части на Европа разглеждат появата или граченето им като предупреждение за нещастие. Киното неведнъж е утвърждавало този визуален код. „Птиците“ на Алфред Хитчкок превръща ятата птици в образ на надвиснала заплаха, докато „Гарванът“ (1994) изрично свързва птицата със смъртта и границата между живота и отвъдното.
„Ян Бибиян“ съвсем съзнателно си играе тъкмо с тези очаквания.
Фют казва на Ян да не вярва на птицата, защото е черна: „Черното винаги носи лош късмет.“ Враната отговаря с ключовото за нейния герой послание: „Не всяко черно е зло.“ Нейното присъствие преобръща символичния код, който постановката дотук е изградила. Черната птица не е вестител на бедствие. Тя е образът, който помни.
И онова, което тя помни, е онази част от Ян, която самият той е забравил.
Враната му напомня за момент, в който той някога ѝ е подал ръка и я е извел от гората. Ян не го помни. Тя обаче помни. „Доброто често не се помни от този, който го е направил“, казва му тя, „но се помни от този, който е бил спасен.“ Така Враната се превръща в противоположен образ на хора от възрастни. Докато всички останали помнят пакостите на Ян, тя помни неговата добрина.
Това я прави нещо повече от просто добър герой. Тя се превръща във фигура на паметта, която се противопоставя на осъждането.
Нейната чернота е важна и защото отказва елементарното противопоставяне между бяло и черно, добро и зло, което приказният свят първоначално сякаш обещава. Финалната песен в крайна сметка прави това преобръщане съвсем ясно: „Бялото не винаги е бяло, / черното е бяло изгоряло.“
Същата двусмисленост се пропива и в образа на Фют. Тя е дявол, но е и дете. Тя учи Ян да прави беди, ала самата тя е била отхвърлена и наказана, задето не е достатъчно зла. Когато Ян най-накрая откъсва опашката ѝ, този жест се превръща в нещо повече от акт на неподчинение: той разкъсва връзката, в която Ян постепенно се е превърнал в пленник на Фют.
„Ти ме направи свой пленник“, казва ѝ Ян.
Постановката е най-силна тогава, когато оставя тези противоречия да живеят на сцената, вместо бързо да ги разрешава. Тя е по-малко убедителна, когато моралното послание се изрича твърде пряко. Някои от диалозите и песните обясняват това, което визуалните образи вече са направили видимо. И все пак най-запомнящите се моменти нямат нужда от обяснения: група тела, които се превръщат в магаре; деца, които се бият и веднага след това пак се смеят; черна птица, която наблюдава отгоре, или една дяволска опашка, превърната в оръжие.
Има и нещо много важно в начина, по който костюмите и предметите отказват да бъдат реалистични. Постановката не се опитва да изгради подробно, пищно вълшебно царство. Вместо това са достатъчни само няколко разпознаваеми знака, за да се разкрие цяла една вселена. Тази пестеливост придава на сцената особено качество – нещо средно между детска игра и ритуал: предметът е прост, но светът, който ражда, не е.
И може би точно тук „Ян Бибиян“ открива своята най-интересна форма на Провидение.
Никой възрастен не идва, за да реши проблема на детето. Нито един герой не притежава цялата истина. Вместо това помощта се появява на парчета: в паметта на Враната, в Книгата, в знанието, в приятелството, дори в болезнения опит на Фют. Когато Ян пита как ще живее без глава, Враната му отговаря просто: „Със сърцето си.“ Ян възразява, че сърцето е лош водач, защото се спъва, съжалява и плаче. „Затова е живо“, отвръща му Враната.
Това е кратък разговор, но той улавя много от онова, което постановката се опитва да направи.
„Ян Бибиян“ може да се разглежда като история за дете, което се опитва да проумее света около себе си. Ян не ни е представен като идеален герой; той прави грешки, нарушава правилата и дори действа, без да мисли за последствията. Спектакълът не просто представя тези действия като лошо поведение; вместо това той ни дава възможност да видим, че Ян все още се научава как да разбира самия себе си и хората около него.
Това, което прави пътя на Ян интересен, е че той – също като нас – не се превръща в съвсем различен човек. Вместо това той започва да разбира себе си по-добре – не само какво иска, а от какво наистина има нужда – защото понякога това, което искаме, не е непременно онова, което е отредено за нас.
Онова, което ми хареса в представлението, бе да видя как хора на различна възраст реагираха на него и откриваха връзка с него. За мен театърът показа колко мощен може да бъде и как може да създаде близост дори когато не говорим един и същ език. Той може да ни помогне да разберем „дълбоки и трудни“ теми чрез образи, движение, музика и емоции, а не само чрез думи. Спектакълът носи в себе си сериозен въпрос под всички игриви песни и фантастичния свят, в който е поставен.
Често биваме определяни като само добри или само лоши въз основа на определени постъпки. Пиесата усложнява това разделение и ни дава повече нюанси на тази граница. Враната напомня на Ян, че той не е просто лош или просто пакостник.
Човек не може да бъде сведен до най-лошата си постъпка. Нито пък може да бъде сведен до най-добрата си.
Доколкото виждам, спектакълът работи на три нива. Едното ниво резонира у децата, учейки ги, че допускането на грешка не ги прави завинаги лоши. Второто ниво е насочено към възрастните и е малко по-неудобно. Възрастните имат отговорността да забелязват светлината у децата, вместо само да наказват онова, което възприемат като тъмнина. A третото ниво е насочено към самите възрастни като личности. Намирането на светлина може да стане по-трудно с израстването, но всички ние сме длъжни да я търсим. Винаги съществува възможност да осъзнаеш постъпките си и да се върнеш към светлината.
Представлението може да се разбере и като разговор между поколенията. Разбирането и възпитанието могат да бъдат важни части от промяната. Нищо в представлението не е абсолютно черно и бяло. Дори Фют – герой, който олицетворява тъмнината – не може да бъде напълно изключена от възможността за промяна. И ние виждаме това към края на спектакъла: тя също е огледало на Ян.
Не бъди добър. Не бъди лош. Бъди съзнателен, че си способен на добрина, дори когато си направил нещо погрешно. Не забравяй, че същата възможност съществува и у всеки друг.
Накрая Ян вече не иска да става великан. Той иска сърце, което да го води, и възможност да продължи, след като е направил грешка.
Следователно промяната не е от „лош“ към „добър“. Тя е преход от това да бъдеш дефиниран от другите към това да започнеш сам да определяш себе си.
И може би затова финалният образ на детето е по-интересен от обещанието за щастлив край. Ян не става съвършен. Той става способен да помни, че е нещо повече от най-лошото си поведение.
Малкото момче, което искаше да стане великан, открива нещо значително по-малко зрелищно и значително по-трудно: как да стане човек.
Написано от Клара, Дияна и Лура.
Проектът се осъществява с подкрепата на програма Европейски корпус за солидарност, съгласно Споразумение за отпускане на безвъзмездна помощ № 2026-1-BG01-ESC51-VTJ-000401193.
Алесия обича да се включва в различни творчески дейности и е страстен защитник на печатните издания. Тя е от Италия, но понастоящем живее в Германия.
Линда е артист с образование в областта на философията и движението в съвременния танц. Понякога пише, а понякога създава музика.
На 8-ми септември доста пакости се случиха пред Театър-лаборатория „Алма Алтер“. В 19:30 мюзикълът „Патиланци“ събра малки и големи, за да запеят заедно песни за добри дела, закачки и шеги.
Под режисурата на Николай Георгиев, детският мюзикъл е включил в себе си персонажи от кратките разкази на Ран Босилек като Патиланчо, Смехурко, баба Цоцолана. Пиесата е съставена от 9 различни епизода, в които тези щури деца показват на публиката техния приключенски живот и пакости. Те интерактират и с персонажи като Доктора, чиято цел е да опази децата в безопасност и бабата, която макар и стриктна, дава подходящите задачи за изпълнение на групата. Тази рапсодична група пакостници е поведена от Бате Патилан, който учудващо е най-умен сред тях.
Представлението се игра на открито – точно по залез, така че пейзажът да се променя естествено в хода на вечерта. Диван обшит с копчета, кошници, чорапи, цветни костюми и ярки усмивки вдъхнаха живот в сценографията. Благодарение на тези семпли, но цветни сценични решения, публиката незабавно се върна към магията на детските истории през въображение и музика.
Заедно с епизодите вървяха и песни, простиращи се в различни жанрове – от фолклорни мелодии до поп ритми. Припевите се повтаряха, за да може и публиката да се включи. Музиката се изпълняваше наживо от Георги Арсов (вокал и китара) и Жулиян Желязков (пиано).
Цветният екип се свърза със зрителите по игрив начин и обмени с тях положителна енергия. Дори след представлението зрителите проявяваха интерес и се снимаха с актьорите.
Тъй като това е Алма Алтер, спектакълът е интерактивен – актьорите въвеждат деца от публиката в някои от пакостите си и им задават въпроси. Това е пиеса за всички – цялото семейство, младите, по-възрастните и дори случайните минувачи… именно това пълни сърцето.
Като във всяко представление, е необходимо актьорите да се слушат един друг и да създават синхронична симбиоза, за да си осигурят потока на представлението. Поради това те трябва работят екипно и да са бързи с решенията си. Ние мислим, че те напълно успяха да направят това!
Написано от Алесия Ронка и Линда Карлсоне
Проектът се осъществява с подкрепата на програма Европейски корпус за солидарност, съгласно Споразумение за отпускане на безвъзмездна помощ № 2026-1-BG01-ESC51-VTJ-000401193.
Тя е част от всяка една от нас. Най-нежната, силна, издръжлива… и манипулирана част от нас. Любов под форма на концентрат.
Тя е тази, която ще те привлече със завладяващ смях, очи, пълни с радост, уютна топлина и толкова вътрешна обич, че не трябва да се вгледаш, за да разбереш, че тя просто блика от нея.
Това е нейната сила. Борбата за тази любов, която е толкова наивно жива в нея, че тя не може да се откаже от истинността й, колкото и болезнено да я изцеждат глупаците, които не могат да я оценят, но продължават да изискват от нея.
Тя поема ударите и се хвърля с всичка сила в битката за вътрешната си справедливост – изкривена от чистата детска наивност, която поддържа жива в себе си, за да не се разпаднат всички поддържащи я стени – тя няма да допусне да се превърне в злодей в този живот, колкото и да я бутат обстоятелствата.
Тя е жертвоприношение в името на любовта, която е отвъд мъжките мръсни ръце, които я пребиват, използват, обиждат и примамват отново всеки път, когато видят възможността отново да се възползват от доброто й сърце.
Цената на това е животът й, но нека това остави и ценност в нас, жените, които разбираме Антигона. Урокът на това да ценим себе си и да даваме любовта си само там, където тя ще бъде оценена, не изцедена.
Колкото и много да имаме да даваме, не всеки заслужава да получава.
Представлението е толкова красиво и болезнено за гледане, че плаках не само, когато го гледах, но и сега, когато го пиша.
Пожелавам Ви да няма нито една повече. Нито една пребита и убита Антигона.
Тази красота заслужава единствено да живее. В едно с любовта, не като жертва.
Има спектакли, които се изграждат чрез конфликт, и други, които се изграждат чрез доверие. „Децата на Корчак“ принадлежи към втория, по-рядък и по-рисков тип. Той не започва от голямата историческа катастрофа, макар че върви към нея. Не започва от злото, а от вниманието. От онова почти изчезнало усилие да се вгледаш в детето не като в „бъдещ човек“, а като в пълноценен човек сега — със своя страх, своята логика, своята болка, своята игра, своето достойнство. Именно в това е и дълбоката етическа сила на спектакъла.
Снимки: Дорота Булинска
Постановката, режисирана и композирана от Георги Арсов, повлиян и вдъхновен от своя учител – Николай Георгиев, не се стреми да илюстрира биографията на Януш Корчак в традиционния смисъл. Тя не се движи по линията на документалния театър, нито по линията на психологическия реализъм. Вместо това изгражда сценично пространство, в което философията, паметта, играта и присъствието на децата съществуват едновременно. Така представлението се превръща не в разказ за Корчак, а в опит да се мисли и преживее светът през неговата чувствителност.
В центъра на спектакъла стои една изключително трудна за постигане театрална температура — човешка, открита, незащитена. Актьорите почти не „играят роли“ в конвенционалния смисъл. Те не се крият зад персонажи, не демонстрират театралност, не насилват емоцията. Напротив — присъстват с отвореност към публиката и особено към децата, които не са участници в сценичната картина, а живи носители на смисъла. Именно тази отвореност определя естетиката на спектакъла: вместо затворена драматургична илюзия, той избира жива среща.
Димитър Димитров изгражда образа на Корчак не като монумент на добродетелта, а като човек, чиято нежност е мислеща, а мисълта му — дълбоко ранима. В неговото присъствие няма патос на светец и това е едно от най-големите качества на спектакъла. Корчак тук е едновременно педагог, свидетел, баща, морален ориентир и човек, който знае, че детето не се „оформя“, а се среща. Думите му не звучат като лозунги, а като изстрадани открития. Когато говори за плача, за лъжата, за страха, за унижението, за правото на детето да бъде разбрано, текстът не звучи назидателно, а болезнено конкретно. Тъкмо затова въздейства.
Петя Йосифова-Хънкинс има особена функция в спектакъла — тя превежда зрителя през неговата хронология и философия, но не като външен коментатор, а като органична част от сценичния организъм. Присъствието ѝ едновременно структурира и омекотява сценичното време. В нейното водене има дисциплина, но и емпатия; яснота, но и поетичност. Освен това като хореограф тя участва в изграждането на една много важна телесна логика на спектакъла — логика, в която движението не украсява текста, а го доразгръща. Особено силни са онези моменти, в които тялото става проводник на вътрешно състояние: ритъмът на „туп, туп“, жестовете на Бобо, сгъстяването и разпадането на Нашия дом.
Валерия Димитрова носи в спектакъла майчина чувствителност, а това придава на сценичното ѝ присъствие особена плътност. Текстовете, които преминават през нея, особено онези на Николай Георгиев получават дълбоко вътрешно вибриране. Именно тук сцената се отлепя от конкретната историческа фигура на Корчак и влиза в почти космическо разбиране за детето: като прашинка, като начало, като живот, който не принадлежи, а се поверява. Тези текстове внасят метафизична перспектива в иначе човешки, земен, топъл спектакъл — и го разширяват, без да го разкъсват.
Особено важно е присъствието на текстовете на Николай Георгиев. Те стоят като дълбоко пулсираща вътрешна памет на спектакъла. В тях има онази смес от философска нежност и екзистенциална тревога, която отказва да идеализира човека, но продължава да го защитава. Текстовете за новороденото и нероденото дете внасят в представлението онова особено съзерцание, в което човешкото същество е мислено отвъд социалната функция, отвъд педагогическите схеми, отвъд историческите режими. Така спектакълът не само говори за децата, а мисли самото условие на човешката поява в света.
Детското участие — на Алма, Ида, Стефи, Йоана, Антонина, Ана-Никол и Симона — е същностно за силата на спектакъла. Те не са декоративен елемент, не са „сладко“ присъствие, което да омекоти темата. Напротив — чрез тях сцената непрекъснато се изпълва с непредвидимост, с въпроси, с логики, които възрастният свят е разучил да потиска. Въпросите на децата, техните отклонения, техните малки абсурди и остри наблюдения изграждат жив контрапункт на възрастната претенция за ред, разум и контрол. Спектакълът много ясно показва, че в детското мислене има нещо не по-малко, а често по-дълбоко от рационалността на възрастните — една форма на първична истина, която социалният език тепърва ще започне да дисциплинира.
Музикалната структура също е ключова. Песните не функционират като органична част от драматургията. Те носят игра, ирония, тъга, общност. В тях има нещо от детската песен, нещо от поп звученето, което носи лекота, нещо от приспивната нежност и нещо от колективния ритуал. Тъкмо това многообразие позволява на спектакъла да се движи свободно между регистрите — от смешното към страшното, от лекотата към пророческото сгъстяване. Особено ценно е, че представлението не се страхува от смяната на тоновете: то знае, че светът на детето никога не е едноцветен.
Най-голямото постижение на спектакъла обаче е в начина, по който изгражда своята етика преди финалното историческо разрушение. През цялото време доминират философията, топлината и отношението на Корчак към децата. Спектакълът внимателно, търпеливо, почти ръчно изгражда един свят: свят на грижа, въпроси, сън, плач, смешни недоразумения, справедливост, съд, парламент, кибритени къщички, бонбони, страхове, приспиване. Това е свят, който не е идеален, но е обитаем. И именно защото е обитаем, неговото разрушаване от нацисткото нахлуване придобива такава сила.
Когато накрая влизат нацистите, те не просто променят фабулата. Те разрушават буквално, фрагментарно и метафорично всичко, което е било построено дотогава. Разрушават не само дома, но и ритъма. Не само сигурността, но и езика. Не само общността, но и самата възможност детето да бъде виждано като дете. Това е много важен драматургичен ход: ужасът не е показан като абстрактна историческа тема, а като насилие върху една вече създадена човешка среда. Така финалът действа върху човека зрител със своята морална непоносимост. Публиката вече е била допусната до този свят; вече го е обикнала. И затова неговото унищожение се преживява не външно, а лично.
Спектакълът избягва и друг голям риск — сантименталността. Въпреки огромната тема и емоционалния материал, той не изнудва зрителя да съчувства. Вместо това му предлага да участва в едно бавно и все по-дълбоко осъзнаване: че отношението към детето е не странична тема на цивилизацията, а нейна най-точна диагноза. В този смисъл „Децата на Корчак“ е не само спектакъл за Корчак, а и спектакъл за провала на всеки свят, който говори за бъдеще, но не умее да чуе „туп, туп, туп“ на детското сърце.
Именно тук се намира и неговата съвременност. Тази постановка не принадлежи само на миналото, колкото и ясно да е историческото ѝ основание. Тя звучи болезнено актуално в свят, който продължава да дисциплинира, уеднаквява, пришпорва и пренебрегва детето; в свят, който често предпочита удобното послушание пред живото присъствие. Спектакълът напомня, че насилието не започва с лагерите. То започва много по-рано — в тона, в погледа, в подигравката, в прибързаното наказание, в отказа да чуем.
Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура и Европейския съюз чрез #NextGenerationEU, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C02.
Привет! Аз съм Цецо. Косата ми е къдрава и така ми харесва. Сутрин ставам около 9, но уви – не винаги е лесно да отлепя клепачи от очите. Рядко имаме честта да се срещнем със закуската, защото хем искам да поспя, хем да тръгна навреме за чакащите ме ангажименти и така никога не ми остава време за най-важното гориво. Та след нежеланото измъкване от прегръдките на одеялото, се оправям за излизане, което ми отнема около 30 минути. После се насочвам към спирката, за да си хвана автобуса. На път към Алма Алтер, където започва моят ден!
Там се срещам с готините колеги – Якоб, Христо и Угне, с които първо си казваме “Добро утро”, “Good morning” или “Guten Morgen”, след което стартираме работния процес. Едно от любимите ми дейности е да създавам текстове (особено за изминали събития заради емоцията от тях). Щастлив и удовлетворен се чувствам, когато гостите ни се забавляват! Друга любима задача е да каня хора на предстоящи събития. Това си е цяла дипломатическа мисия — малко убеждаване, малко ентусиазъм и много надежда, че хората ще кажат: “О, това звучи страхотно!”. Това не са единствените задачи в доброволческата ми ангажираност, но нека не задълбавам.
След Алма Алтер продължава втората част от моето ежедневие. Хващам метрото и то, пъшкайки от моята и на натоварения ми график тежест, тутуф-тутуф, стига с облекчение до метростанция Г. М. Димитров. С хората си играем на “Блъскащо се хаотично стадо”, което с устрем нахлува в автобус 280, сякаш се раздават безплатни билети за Малдивите. След чувството на наблъскана в консерва сардина аз слизам на спирката на УНСС. Отивам на лекции, където очаквам да се обогатя с много сиво вещество, което след време да ми помогне да продавам домове на хората, защото уча “Мениджмънт на недвижимата собственост”.
Седя и слушам, слушам и чакам бръмбарите в главата ми да се превърнат в клетчици на интелигентността и между тях да се образуват богати синаптични връзки. Времето обаче минава, уви, много баааавно. Пълзи като невъзмутим охлюв. Ех, защо отнема толкова време за поумняване!
След изминаването на мъчителните часове, изглеждащи като дни, се насочвам към “Студентски град”, по-конкретно към шоудаун тренировките. Там не се чудя кога ще приключи, а дали ще трябва да ползвам уреди като бягащата пътека, велоергометъра или степера. Не защото са ми любими, а защото искам да изчезнат от залата. Естествено, че не ги пропускам, защото това е важна част от подготовката и за по-ефикасната издръжливост. Другата част от тренировката е по-приятна – на масата, но не с чаша и вилица в ръка, а с хилка. Тази година за мен е по-специална – част съм от Националния отбор по шоудаун. Дългоочаквана мечта! Имам шанса да се боря за място на Европейското първенство. Обожаван и интересен спорт – кога се дуелирам, кога се дуетирам със звънтящото топче, което има собствена воля! Понякога му “казвам” да се насочи под китката на отсрещния играч, а то, заинатено, скоропостижно се забива в съвсем различна посока. Не е лесно човек да се разбере с това малко инатливо кълбо!
След тренировката, ако е останало време, може и да си напазарувам нещо, а дори и да си сготвя. Че след това пък да го и изям! Честно казано ми е доста трудно да съчетавам доброволчеството, университета и тренировките, но по някакъв магически начин успявам, защото и трите са изключително важни. Доброволчеството ме кара да се чувствам полезен. Университетът ми дава знания за бъдещето. А спортът ме учи да се боря и да не се отказвам.
Спорт и солидарност за зрящи и незрящи се финансира от Европейския корпус за солиданрост.
Неда Таскова е част от трупата на Алма Алтер в периода 2018-2022. Момичето със сините коси се завръща у дома, споделяйки своите усещания след спектакъла “Крал Лир, легенда за изгубените очи”. Може би това е началото на една нова рубрика? Кой знае.
Представлението, което гледах не изобразява картина на преживяване. То изтръгва зрителя от стола му и го вкарва в реалността, която може да е лично негова, ако не внимава в живота си и го изправя пред огледало, в което не иска да се срещне.
Отначало публиката реагираше с хумор на свежестта, с която актьорите задаваха тежката тема на представлението, но колкото повече се вслушваха в последствията на действията на краля, толкова повече лицата им потъваха в загриженост, вероятно от срещата с огледалото. Силната изразителност на актьорите беше толкова истинска, че всеки можеше да види – те чувстваха вътрешно всяка дума, всяка красиво изпяна нота, всяко движение от невероятната хореография. Актьорите не бяха актьори – те бяха своя герой. Верен на болезнената си съдба.
Кралят беше онази пустош, която идва, когато човек отказва да види какво е и какво не е. Просто тяло. Просто кожа. Просто нищо. Искащо нищо. Дупка, която не може да бъде запълнена. Не-човечност. Щерките му бяха видовете токсична любов, която добрите бащи се страхуват дъщерите им да изпитат. Отчаяна, неудовлетворена, изпълнена с наслоена обида от години на несрещнати нужди. Публиката им се посмя, докато не изпита болката им. Тази болка беше непростима.
Кралят искаше да обича. Но повече искаше да иска. Искаше да бъде искан, неосъзнавайки, че това не е това да бъдеш обичан. Обичта не е тази валута, която имаше стойност за него. С това я загуби.
Шутът беше отражението на краля. Неговото (не)вярно огледало, с което ти се искаше кралят да се влюби, да се види, да изпита истински дълбоки чувства вътрешно, да се гмурне в дълбината в себе си. Но потенциалът за тази дълбочина – за вътрешното аз си остана това – потенциал. Тази липса на искрени чувства разбира се доведе само до липса на личностно развитие и загуба на всичко – от лудата гордост, до крехката токсична обич, до последния шанс за изцеление. Монологът на краля насред бурята, която актьорите сътвориха на сцената счупи и последната връзка на зрителя с реалността, а чувството за справедливост в края на представлението остана горчиво, защото беше наситено с тъга и печал за онзи човек, който никога няма да бъде човечен.
Валерия е сътворила визуално и звуково впечатляващ спектакъл, който остава непредвидим в стила си и показва по много красив начин една много горчива и депресивна тема. От въздишките на актьорите до осветлението – всяка секунда те поглъща и те кара да мислиш – Аз знам ли кой съм? А знам ли кой не съм? Свободен ли съм да съм? Съм ли се освободил, за да съм човекът, който наистина съм?
Имаше тишина… и след това отново безмислостен живот “От нищо не ще настане нищо” Крал Лир – новият Лир. Снимка: Марко Дженев
Можем ли да помним без да пишем? И можем ли да запомним без да сме били? Чели ли сте за Бременските музиканти? Късно ли е някога за поглед към надеждата? Плашещ ли е хоризонтът?
Не можем да ви кажем точно, но можем да разкажем за котките, магаретата, кучетата и петлите, които едвам оцеляха на път към Бремен. И макар и да не сме били по черен път. Определено пътят беше каменист навън бе зима, и явно българинът е свикнал на повече сняг в сравнение с немски пилот на междуградски полети. Трупата на Алма Алтер беше разделена по пътя към Бременския Фестивал на три групи. Чуваше се спекула за тренинг, който цели да обостри инстинктите ни за оцеляване най-вече в предизвикателни аранжировки подбрани очевидно само по цвят шум и бодрост в ранните часове (особено) попари от характери събрани на редове от не особено широки седалки в самолет който в последствие се превърна във влак на коловоз за който шумна група (1), тича 20 минути след като бе уведомена от служителка на гише “оплаквания за отменени полети” че се крие зад ъгъла. За сметка на това объркана група (1), която бе хванала полет няколко часа по-късно, се оказа със същата съдба – по техни думи дори и по лоша (най вероятно орисана от Директор Петя Йосифова Хънкинс, която по конспиративни теории има стъклен бокал, през който вижда в бъдещето и ни подготвя с тренинг за него). Човек или цял живот се е готвил или изобщо не се е готвил…
Макар и неподготвени, след пристигането ни, веднага бяхме впрегнати в арогантна репетиция (иначе нормална но с арогантни погледи заради умората), която макар кратка и хаотична послужи поне за едно, да се оплачем едни на други и да започнем 6 дневния спор кой е пътувал най-зле. След акуратната вечеря решихме да пием по чаша вино тайно един от друг. Оказа се поради страх на всеки един от нас, че директор Петя Йосифова-Хънкинс (собственичка на Кирил) наднича чрез холограма от България през прозореца. Но за сметка на това в деня на представлението бяхме свежи като репички или поне това каза журито. Бяхме стегнати, разпуснати, нервни и спокойни, с други думи здравословно хаотични. Енергията се усещаше във въздуха. В социалните мрежи му казват аура. Ние му казваме готовност за случване. Така и стана – аура – енергийно случване. Хванахме публиката и не я пуснахме. Можехме да си го позволим. Знаехме защо го правим. Знаехме за кого го правим. Бяхме като палитра предварително подготвена с цветове рисуваща по шаблон извън очертанията. След като представянето ни приключи набързо сверихме мнения. Усещанията ни се припокриваха. Знаехме че се борим или за първо или за последно място. Бяхме си свършили работата. Следващите дни прекарахме в хипотези. Макар и награждаването да не беше важно за нас, предстоеше да чуем дали обратната връзка на журито щеше да бъде ценна. Оказа се така- режисурата на Николай Георгиев остана жива дори и след него. Негови думи и усещания звучаха през журито. Творците може и да си отиват. Но творбите им звучат дълго. Theatre more real than life. Резултата е на лице. Оказа се случването ни заедно макар трудностите, общата ни цел и това че се срещнахме ни се отплати. На летището в България бяхме посрещнати от викове, крясъци, овации прегръдки светкавици и прожектори. И всичко това кроено, готвено и организирано от Петя Йосифова Хънкинс (собственичка и на Методий). Благодарим за възможността, вярата, погледа към детайла. И истината.
Екипа и трупата на Алма Алтер
Проектът “Алма Алтер на Международния театрален фестивал Експеримент, Збоншин, Полша” се осъществи с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
“Крал Лир” в една нова интерпретация, един кабаретен разрез на властта, в който гротеската разголва самата конструкция на кралското. Лир, обърнат с гръб към света и лице към пианото, разпъва собственото си величие на нотен стан. В този спектакъл пианото е трон, а музиката е метафизично условие за съществуване.
Кабарето въвежда света на Лир в логиката на абсурда. Тук величието не се разрушава — то се самоинсценира, превръща се в пародия на самото себе си, докато не остане само чистата, гола човешка уязвимост. Хореографската концепция на Ерол Александър превежда персонажите през двигателни диагнози. В тази версия Лир не полудява — той аплодира собственото си разпадане. Кабарето е неговата последна философска форма.
Спектакълът утвърждава идеята, че човешкото битие е не трагично, а абсурдно. Едно полудяло съществуване, което се опитва да остане сериозно в свят, който вече не допуска сериозност.
Снимки: Петър Мицев, @micev.photography
Режисьор: Валерия Димитрова Хореограф: Ерол Александър Музика: Константин Кучев, Жулиян Желязков, Мариела Димитрова и Игнасио Карвахал Участват: Жулиян Желязков, Мариела Димитрова, Орнелла Цолканов, Димитър Димитров, Георги Арсов, Угне Тумоните и Михаил Бонев
Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез #NextGenerationEU. Схема BG-RRP-11.020 – Създаване на български продукции и копродукции в сектора на КТИ, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C01.
Доблестният мавър, чистосърдечната Дездемона, изисканият Касио – всички те, са пионки в ръцете на своя „пъклен кукловод – Яго”.
Кукловодът гледа отгоре, но какво се случва, когато той реши да поведе и то с наслада своите марионетки в хода на действието? Дали ще ни потопи в най-мътната чернилка на душите, в най-тихото на телата, в най-горещата кръв, раздробяваща мозъка на пръснати навсякъде парченца без да ни подава ръка, за да се измъкнем? Можем ли да разкажем Отело днес?
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Истината е, че не трябва да го разказваме. Всички сюжети за далечни битки са разказани, всички романтични девойки са вече влюбени. През фрагмента, през тялото и бруталната експресия на музиката, острите погледи на лицата, безумното бушуващо в нас, ще се изправим пред всепозволеността на днешния ден. Пред самите себе си. Пред бесовете си. Само тогава ще можем да издействаме Отело, да го деконструираме на съставните му части, за да разберем от какво е направен, от какво сме направени ние – човеците на днешния ден. Само тогава ще можем да ви срещнем – не красиво, опаковано или съвършено, а автентично, човешки. Защото толкова много ни липсва тази среща днес.
Снимки: Терънс Бред, @blackstig
Режисьор: Георги Арсов Хореограф: Петя Йосифова-Хънкинс Композитор: Константин Кучев Участват: Орнелла Цолканов, Димитър Димитров, Жулиян Желязков, Станимира Димова, Елена Григорова, Мариела Димитрова и Даниел Петков
Спектакълът е част от проекта “Културни мостове – България, светът и ние”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Национален Фонд Култура.
Аз съм Антигона. Не онази от учебниците. А тази – дребната, мургавата, която мисли, че няма право на глас. Тази, която се изправя – сама срещу Креон, срещу Тива, срещу света. Тази, която си мисли, че ще умре. Но въпреки това – не се отказва. „Антигона“ е разрив. Разрив между света и младото същество, което още помни какво е да искаш всичко – веднага. “Антигона” е бунт: на момичето, което не иска да слуша; на жената, която отказва да живее на малки трошици щастие, на човека, който все още може да каже НЕ. Моноспектакълът на Валерия Димитрова е откровение, рана, съпротива. Сценичната чувствителност на Петя Йосифова и музикалната дълбочина на Игнасио Карваджал се завихрят като торнадо, чието ядро е Антигона. Трагедията е чиста работа.
СНИМКИ: Пламен Момчилов
„Антигона“ е авторски моноспектакъл по текстове на Жан Ануѝ, Николай Георгиев и Валерия Димитрова, под режисурата на Петя Йосифова-Хънкинс, който съчетава в себе си визуален и физикъл театър. Спектакълът пречупва класическата история през оптиката на съвременния ден, през личното и автобиографичното, през актьора-човек Валерия Димитрова, чието духовно поле и тяло стават ринг – сцена за вечния сблъсък между власт и съвест, между закона и любовта.
Музиката е дело на испанския композитор Игнасио Карваджал, който определя своя стил като „минималистичен“, а неговите звукови пространства създават пулс и ритъм, които превръщат текста и движението в сакрално действие.
„Антигона“ е не само среща с един мит, пренесен в настоящето, но и интимно изследване на границата между личното и универсално – класическото, между историята на античността и гласа на съвременната жена, която би отказала всичко друго, но не и това да се заяви – “Сама срещу света”.
Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез #NextGenerationEU . Схема BG‑RRP‑11.020 – Създаване на български продукции и копродукции в сектора на КТИ, договор номер № BG-RRP-11.020-0086-C01.
