fbpx

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Трудно ли бе да откриеш у себе си всички онези гласове – мъжете, опиянени от красотата, жените –ревниво шепнещи?

Свят без аз – няма. Но и аз без свят – също няма.

Знам го от мъдрите, преди мен, надявам се един ден и аз го предам. Кои са гласовете в “Албена”? Гласовете на селото? Скърцащите валове на мелницата или дрънкащите колела на каруците, отекващи през дуварите? Гайдата на панаира, сновящите селяни, бродещи по калдъръмите като кръвта по вените? Сенибирлията, Куцар, Нягул? Ехтящият грохот на проникванията или шепотът на изповедта? Трудно е да откриеш навсякъде себе си, без да не покриеш света с вехтото наметало на егото си: Аза, налагащ имитативната си представа за света.  Но във всяко едно късче на света, има парче, което те отразява, по един твой душевен къс в огледалото на това метафизично село. И се чудя: Кой завижда? Мъжете или жените? И кои са опиянените? Искащите или мечтаещите? Всички заедно или всеки поотделно в опустелия си храм? Не знам дали откривам в себе си тези гласове, може би по скоро откривам себе си в гласовете.

Съществува ли днес селото на Албена?

Преди града е било селото. Но и след него, то продължава да съществува точно в антипода си – полиса – метафизично, навсякъде, защото е във всеки един от нас и го носим в себе си до всяко едно място, независимо колко хвърчим към бъдещето. Селото ни заражда, защото където и да отидем, сме в населено място. Ние носим живота в него, вдъхваме го, а после то ни ражда, отново и отново. То ни прави хора. Спотаено, като семе в душата ни, което може никога да не покълне, но се движи с нас през времето и пространството. Но кое е селото на Албена? Кое село? Нима селото е крави, поляни, печки и летни ваканции? Не мисля. Селото на Албена е Селото на Йовков. Онова, което носи в себе си българското. Не на гайди и усмихнати баби по кофички за кисело мляко, а онзи специфичен усет за доброта, неподправеност и простота. Онова, което съдържа чувството за българското – отвъд битовизма на обграждащия ни свят: „Прогледналите очи на дядо Йоцо, Овдовелите намерили се край гробищата, безпътната и безвременна мъдрост и философия, виснала по жиците на една бяла и несъществуваща лястовица.“ Не толкова манталитета, колкото завета на Българина. Няма нещо, което бихме могли да наречем наше, като селото на Йовков, селото в което е Албена. Ако има една философия, която това село носи и е внушило в мен – то тя е добротата и надеждата, независимо несгодите. Дали съществува? Винаги ще съществува, защото не се намира на никоя карта, която може да заличи името му, а вътре в нас. И от нас зависи то да съществува.

Кое е най-трудното в работата с гласа на актьора?

Всичко, накратко – бих казал. Защото гласа е единия от двата най-силни инструменти, които актьора може да има в своя арсенал, но и най- сложните същевременно с това. И за да може този глас да ти служи, трябва да си невероятно концентриран, съзнателен, да можеш да предвидиш посоката, към която си се устремил и едновременно с това да можеш да се оставиш на течението, да оставиш твоето автентично аз да свири на гласните ти струни, за да пренесеш чрез този глас вътрешния свят на сцената, през екрана или през предавателя. Най-трудното за мен, може би е да имаш тази необходима концентрация и контрол, без това да стерилизира твоята живост.

Кой е Марко Дженев в тълпата, ситуирана в Йовковото село?

Мисля че всеки, в един или друг момент, влиза в ролята на селото. Може би, дори за миг и самата Албена. Един мъдрец някога бе казал, че тълпата става народ по време на революция. А обратният процес кога се случва? Пак по време на революция.  Народ без индивиди няма. Тълпа също. Но са се самоубили в процеса. Кой е Марко Дженев в тълпата? Продължава да е Марко Дженев.  С всичките си грехове, страхове, похотливи мисли, притеснения. Човек от тълпата може  да бъде само себе си в нея. Всичко друго е грозна имитация. А ако не изразиш себе си въпреки тази тълпа – то си обречен тя да те погълне. Но едно нещо трябва да е ясно – селото при Йовков също е индивид – събирателен образ на цяла една епоха, на едни възприятия, жив организъм само по себе си.

Тълпата.

Тя е асинхронна, без-времева. Дали се е струпала по седалките на колизеума или скамейките на стадиона. Тя крещи винаги за едно – хляб и зрелища, старата кесарова формула, която сякаш е застрахована против старост. Само че в Албена, край каруцата, това не е онази тълпа събрала се за зрелища – това е селото. Не, не онова село, бита, който следва Албена от сцена в сцена, през къщи та чак до къщата. Това е общността, онази която и се налага да отсъди присъда на Албена, в многогласието си. Но и онзи морал, който осъзнава, че светът не е запечатан в камък – нито бялото е съвсем бяло, нито черното е изцяло черно, а светът е замъглен в сивотата на човешките действия и несигурността на човеците. Селото, отсъдило Албена като грешна прозрява и великата загуба, която настъпва за самото него. Селото не губи просто една жена. То губи красотата. То губи себе си… И остава без добротата в процеса.

Нашите действия определят изходите, пред които заставаме и пътищата, които избираме. Кой е виновен за смъртта на Куцар, за съдбата на Нягул, за въжето на Албениния врат ? Точен отговор няма, защото всеки отговаря с «Аз».

24 януари 19.30ч ще бъде излъчено онлайн представление на “Албена” на страницата на Театър – Лаборатория “Алма Алтер”

Как звучи гласът на Албена днес?

Гласът на Албена звучи по различен начин в града, в малкия град, в космополитния град, в селото. Албена в копнежите си за свобода днес, се реализира по един начин зад границите в Европа, по друг начин когато тръгне да следва чувството си за справедливост и за истинност и се включи в проекти по доброволчество и солидарност в африканските и азиатските бедни страни. Съвсем друг, когато остане в пределите на малкия град в България, затворена между хорските приказки, които все още продължават да говорят. Един е цветът на Албена в съвременната естетика за красота, която заклеймява и от която се опитва да избяга. Друг е цветът и в природата, там където се чувства близо до себе си, до свободата. И ако смея да кажа близо до Бога.

Има ли послание,което е на ръба на невъзможното да се предаде единствено чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласа стои нашият вътрешен човек, а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика, с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Валерия таи ли в себе си някои от демоните на Албена?

Всичките! Нямаме ли ги всички тези демони? И демони ли са или ангели?

Как би описала срещата между тях двете ?

Тази среща беше през очите на много други Албени. Всъщност, когато започна работа по този спектакъл, Господин Георгиев започна работа с едно момиче, което се казваше Катя. Катя започна работа с трима мъже – Димитър, Красимир и Ники. Те четиримата започнаха да работят с текста на Йовков и да се обръщат към себе си, в опит да намерят по какъв начин този текст се отразява в тях. Впоследствие обаче Катя не можа да се намери в Албена, беше и много трудно. Десетина дни преди премиерата на спектакъла Господина ми се обади и на мен ми се наложи  да вляза в кожата на Албена за десет дни. Просто този порив за свобода, който е в основата на трактовката, която те бяха направили с тези текстове, които бяха работили с Катя и с Георгиев, в които тя въпреки, че е била част от изработването и не се е намерила, за мен са много близки и много отговарят на вътрешните ми пориви в моя си начин на живот. В това как аз виждам нещата. Затова не беше трудно.

Има ли послание, което е на ръба на невъзможното  да се предаде единствено  чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласът стои нашия вътрешен човек,  а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Кои общоевропейски ценности откриваме в разказа на Йовков?

Не е тайна, че България е на дъното на Европейския съюз, когато става дума за хомофобия, когато става дума за дискриминация на база пол, на база расови белези, на база малцинствени белези, на база дори понякога стандарт на живот. И до толкова до колкото Европейския съюз действително се стреми да направи възможностите равни за всички и то не в баналния за комунизма аспект , а в един по-духовен аспект, в който хората да се чувстват приети и разликите в тяхната сетивност да не бъдат усещани, а напротив да бъдат  използвани в тази заедност –  Togetherness.  Да водят едно по- смислено и по- духовно съществуване. Аз мисля, че Албена е много напред в тези виждания, в тези възгледи. Ако се впуснем след нейния образ в този порив за търсене на свободата, излизане от клетката, за това жената да бъде приемана като равна на мъжа, да не е тази която стои вкъщи, докато той- единия работи и той господства, а тя се оказва като една пионка между единия и другия, между всички образи от селото. Нейното вътрешно „Не!” е изкрещяно още в началото на първия монолог, в който тя казва „Стига” и целият този път, който тя извървява към утвърждаването на нейните собствени етически принципи, които съдържат красивото и доброто в себе си, не в онзи закостенял, вехт, патриархален идеал, който в някои области в България и до ден днешен проповядват.

За гласа на Албена, попитахме Валерия

Гледайте спектакъла “Албена” онлайн на 24 януари от 19:30 в театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Дипломирането не е за всеки!

Ади в света на Бекет

Дипломантки 2021 г.

В театър-лаборатория “Алма Алтер” дипломирането е сакрално преживяване – духовно пътуване и израстване, близко по своята същност до древните племенни обичаи, чрез които младежите и девойките са навлизали в света на възрастния, в света на другия. 

Дипломирането не е за всеки! То е за смелите, търсещите, онези, които се страхуват, но не позволяват страхът им да застане между Аз-а сега и онзи Аз, който ще приеме дипломната книжка от своя ръководител. Защото моста между двете е ронлив и само този, който е готов да се изправи срещу лимитите на своето тяло и ум и ги превъзмогне стига до края. 

Затова и тук в “Алма Алтер” дипломирането е истински празник! 
Истински празник на любовта към театъра и случването тук и сега. 
И тази година ще празнуваме цели два пъти, с нашите любими актриси!
Кои са те? Какво е за тях Алма Алтер? Какво да очакваме от тях по време на дипломирането им?  
Четете в следващите ни статии, посветени на всяка от тях!

Всички познаваме Адриана, или както й казваме – Ади.

Тя работи върху “Театрален фрагмент 2” от “Катастрофата”
на Самюъл Бекет. И това не ни изненадва! 

Ади винаги е била от смелите, непоколебими, които никога не се примиряват с лесното.
С каквото и да се захване се старае да дава цялото си внимание, желание и енергия, накратко – дава всичко от себе си!

Попитахме Ади какво научи в Авторския театър и как това й помогна да изгради връзка между нея и темата, с която работи?
Ади: В Авторския театър научих какво значи да си част от едно цяло,
от нещо по-голямо от теб, да виждам изкуството в себе си, не себе си в изкуството.

Връзката между мен и дипломния ми спектакъл е опита да направя “СпектакъЛ”,
нещо което не съм постигнала до момента, не съм разбирала. (смее се) 

Освен това  да вляза в този свят на Бекет и да разбера един милиметър
от всичките километри негови мисли, които е влагал в пиесите си
и да разбера, да осмисля поне една дума от текстовете му. 

Кое е най-ценното за теб от материала, с който работиш?
Ади: Богатството на материала, с който работя, е в тишината му, всяка (пауза) ти нашепва сякаш нищо и в същото време всичко.
На последната репетиция открих, че едновременно всяка отделна дума има няколко различни прочита и смисъл, и в същото време не означават нищо повече от това да ти кажат коя дата е днес.

Една от най-силните фрази за мен в текста е “Значи раздел “Споделено”…съвсем скромен раздел. Болезнено чувствителен…” 

А има ли болка в процеса на работа? Има ли нещо конкретно, което би искала публиката да научи?
Ади: .. Най-боли в текста, това че не мога да познавам истински никого, колкото и истории да чуя, колкото и дълго време да прекарам с дадения човек, в колкото и ситуации да го видя, не е възможно да го опозная толкова дълбоко, колкото да стигна до самото дъно на неговите инстинкти, желания и мисли. 

.. Не искам нищо да разбират другите през моя дипломен спектакъл, искам само да се питат:
Защо ни е нужно да познаваме хората около нас,
защо не можем да знаем човек, а само да го познаваме?
Какво означава да познаваш някого?
Защо действията говорят повече от думите? 
Нима не можем да лъжем с действия? 

Как публиката ще разчете това твое послание?
Ади: Ключът към материала е разчитането на текста през сценичното поведение на актьорите. Намиране на алиенацията, даване на отговор каква е ситуацията на актьорите в света на Бекет.

Използване на мълчанието и паузата като основополагащи за постановката, както и тишината като метафора за смърт и безвремие. 

Какво е Алма Алтер за теб?
Ади: Алма Алтер е като водата за нас, актьорите,
без която просто ще сме едни мъртви тела със сухи крайници.
Няма толкова силно усещане като това да изтръпнеш от кипящата в теб енергия. Енергията на живия театър.

Дипломирането не е за всеки!

Мария във вихрушка от светове

Дипломантки 2021 г.

В театър-лаборатория “Алма Алтер” дипломирането е сакрално преживяване – духовно пътуване и израстване, близко по своята същност до древните племенни обичаи, чрез които младежите и девойките са навлизали в света на възрастния, в света на другия. 

Дипломирането не е за всеки!
То е за смелите, търсещите, онези, които се страхуват, но не позволяват страхът им да застане между Аз-а сега и онзи Аз, който ще приеме дипломната книжка от своя ръководител. Защото моста между двете е ронлив и само този, който е готов да се изправи срещу лимитите на своето тяло и ум и ги превъзмогне стига до края. 

Затова и тук в “Алма Алтер” дипломирането е истински празник! 
Истински празник на любовта към театъра и случването тук и сега. 
И тази година ще празнуваме цели два пъти, с нашите любими актриси!

Кои са те? Какво е за тях Алма Алтер? Какво да очакваме от тях по време на дипломирането им?  Четете в следващите ни статии, посветени на всяка от тях!

Започваме с Мария! Мария за нас е от онези хора, които крият всестранни възможности във всеки джоб. Мария пее, Мария танцува, Мария може и да свири, а повече от всичко Мария може да се отдава, с цялото си сърце да се отдава на театъра, на мюзикъла, на публиката, да бъде тук и сега! 
Нежна, игрива, устремена и силна, и ние като вас тръпнем в очакване какво е подготвила за дипломирането й. А до тогава нека видим какво отговори Мария на нашите въпроси:

Ако можеш да използваш само две думи, с които да се опишеш, кои ще бъдат те?
Това може би е най-трудния въпрос от всички. Нямам идея как мога да избера две думи за себе си, та аз самата още не знам и една, с която мога да се опиша. Още се търся. Всъщност в дипломния си спектакъл съм изляла всички думи за мен, които мога да кажа. 

Какво научи в Авторския театър?
Списъкът с неща, които научих в Авторски театър са безброй, но може би най-важното е, че трябва да можеш да скачаш с главата напред в нови начинания, нещо, което ми е много трудно по принцип. 

Разбрахме, че работиш по “Iron-Man не е маргаритки”, какво те накара да избереш точно това?
Работя по “Iron-Man не е маргаритки”, за да помогна на себе си и всички останали, които ще са свидетели на спектакъла, да навлязат в бурята от чувства, мисли и притеснения, бушуваща в главата на всеки с генералното тревожно разтройство.

Това е много предизвикателна и сериозна тема. Как се свързваш с този материал?
Това, което свързва мен и дипломния ми спектакъл е самата тема – генералното тревожно разтройство. Много от близките ми не знаеха какво е това и продължават да не вярват на бърканицата, която то създава в мен. И знам, че не съм единствена.

Избрала съм да работя с хора, които като мен страдат от генералното тревожно разтройство и имат опит с тази буря на мозъка. Интересното е, че въпреки текстовете са писани от множество различни глави, е почти неразличимо поради факта, че въпреки всички различия помежду ни, в крайна сметка ние чувстваме едно и също нещо и се борим с него ежедневно. Разбира се, освен написания от нас текст съм добавила и части от поезията на Джордж Байрон, която смятам, че много адекватно отразява случващото се отвътре.

Има ли болка в текста ти? Коя за теб е най-силната фраза в него?
Боли истината и искреността му. Това да осъзнаеш случващото се и да знаеш, че няма как да го спреш. Това са болки преживяни и живеещи вътре в нас. Надявам се достойно да ги пресъздам. Благодаря на всички приятели, които ми предоставиха своите мисли, за да ги изсипя заедно с моята бърканица на сцената.

Сънят е само това. Сън. Разпад на мисли. Бърканица от желания и нежелания, страх, срам. Нямаш контрол върху съня.”

Какво откри за себе си на последната репетиция?
Открих, че изобщо не съм готова, хахах. Имам още много работа за вършене. И винаги ще има, дори след като си мисля, че всичко е построено. На теория всичко е готово, но на практика… това вече е друг въпрос.

Какво искаш да разберат другите през твоя дипломен спектакъл?
Иска ми се присъстващите на спектакъла да разберат какво означава да живееш с постоянната тревожност, гласът който постоянно ти нашепва, че не си достатъчен, че не можеш да направиш това или да кажеш онова и накрая просто оставаш безмълвен. 

Кой е ключът към материала?
Ключът към материала е темпоритъмът, с който водя спектакъла. Съответствието между думи и движение в един забързан ход с кратката и рядка глътка въздух, защото чувствата се усещат в цялата ни същност, с всички сетива. 

Какво е Алма Алтер за теб?
Алма Алтер е място където покоряваш страхове и намираш себе си отвъд тях.

Искам да ви разкажа за една приказка, която се роди пред мен

’’До края на света и обратно’’ 

НАЧАЛОТО

Кастинг за двугодишна професионална квалификация Авторски театър – 2011 година

ГЕРОЯТ:

Едно момче с най-българското име – Георги. 

Аз: Какво очаквате да ви се случи тук, при нас?

Той: Да се науча как да бъда себе си.

Последва едва забележима усмивка. Не сваляше поглед от мен, сякаш искаше да ми каже и нещо друго, още нещо. 

Аз това “още нещо” го разбрах още тогава, извадих т.нар. Зелен картон – приет, безапелационно.

Предстоеше ми да поставя Хамлет. Доверих му се. Този негов Хамлет стана и мой, и на много зрители видели го по цял свят. Последваха награди и овации. Реших да го пришпоря. Възложих му моноспектакъла ”Ричард, кой Ричард”. Той порасна в него, усети сладкото и горчивото на сцената. Дълъг беше този негов път – Камино де Сантяго. И като си спомня откъде започна, от онова несмело момче, кръстосало случайно сцената на Алма Алтер след училище. Чували ли сте неговата разработка на българския химн? В спектакъла “Актьорът принц” можете да я чуете. Чуете ли я, няма да я забравите, защото пипа точно там, в душичката. Последва поредица от главни роли, а след тях и поредица от питания, чуденки и въпроси. “Защо него, защо все той, защо пак той?” Защо ли? Защото му се работи, защото му се ходи по пътеката, по която го водиш, защото пилигримството е вътрешен процес, непрекъснат стремеж да намериш брод. Крачка по крачка, ден след ден, роля след роля. 

И така през 2019 година поиска да отиде до Свещената земя. Както всеки прави, взе най-необходимото – една китара. Върна се. Със себе си донесе своето любимо аз – това на музиканта. Възпял срещите си с другите пилигрими. Обърнал живота си в акорди и думи, всичко на всичко – 12 песни. Бяха оценени и подкрепени от Националния Фонд култура. Така че днес ги държим в ръцете си, облечени в една бутикова опаковка, еко и гладка като коприна. 

Премиерата беше в двора на СУ. 

До края на света и обратно. Обратното ни върна там, откъдето бяхме тръгнали, защото краят иска да се превърне в едно ново начало. 

Началото на срещата между нас – неговите слушатели и тази приказка за този път на едно момче, което продължава да търси.

Автор на текста: Николай Георгиев

Нашият Созопол

Без уговорки, без предварителни планове, без сценарий, първата седмица от ваканцията на Алма Алтер, голяма част от актьорите избраха Созопол. 

Обичам Созопол. Когато навърших пълнолетие, цяло лято прекарах на един строеж, за да спестя пари и да дойда на Созопол. Тук, на Смокиня, за първи път усетих свободата на мига, влюбвах се, танцувах, връщах се всяка година и с тъга наблюдавах новите бетонни завоевания, с носталгия си спомнях за Голямата Текила и с въодушевление откривах все още пустите кътчета, между камъните и скалите, където никой не може да изкопае основи и да се заземи, а духът лети, заедно с чайките и гларусите в безкрайната синева на морската и небесната шир. И не съм само аз, казвам си, ето я и Мария, и Михаела, и Марко, и Гопето, и Ади, и Мишо, с които живеем живият живот на театъра, случването и мечтите. 

Валерия Димитрова – Вал 

Обичам традициите, а Созопол е една голяма такава. Семейството ми прекарва морските си дни тук от още преди да съм се родила и семейните албуми са пълни със снимки от малкия морски град. Тук съм прекарала невръстните си лета, но по една или друга причина, последните години ходихме на море навсякъде другаде, но не и тук. 

Миналото лято обаче решихме да се върнем в милия ни Созопол. Отдавна забравените традиции биват заменени с мои собствени, като малката пролука между къщите, през която минавам всеки ден, за да си взема от хубавите палачинки (една “Бабина” и една със сладко от смокини), напът за скалите под разкопките. Скалите, разбира се, са една от старите традиции, там баща ми е предложил брак на майка ми по средата на едно следобедно плуване (да, стандартите ми са толкова високи). Продължавам да ходя там, въпреки че имам потресаващ страх от подводни скали. Предполагам, че инатливостта ми да спазвам традициите ми помага да го преодолея. Изгревът се гледа там, също и като свършат забавленията в центъра, там отивам, за да гледам единствено видимите ярко бели гребени на разбиващите се вълни. Залез се гледа от Миденото плажче. Всеки ден. За вечеря – пържени картофки и салата, за вкъщи, ядат се на едни скали на крайбрежната. Накрая се прибирам в къщата на леля Данче, която е нашият подслон в този град. Ей това е Созопол за мен. Михаела обаче също толкова инатливо се опитва да разбие моите традиции и да ме накара да опитвам нови и нови неща. Поддавам се. Може пък да се създадат нови традиции от това.

Мария Ганчез

Созопол е всичко, което ми трябва, за да оцелея между последният ден от морето и първият от следващото. Няма място по-добро за събиране на ума и забавление с приятели, по едно и също време, от Созопол. Малките улички и тихите места като Мидения плаж, и всяка една созополска котка разбойник, ме карат да се чувствам носталгично. (Основно, защото почти няма улица,на която не се е случило нещо, плаж, който не съм обиколила от край до край или котка в Созопол, която не знам) 

А шумната главна улица с хилядите хора по нея, центъра, заведенията, Харманите, и т.н. са най-хубавото нещо, което може да се случи на голяма компания.

И точно за това обичам Созопол.

Михаела Загорова

Какво е Созопол? За мен? Може би… котките? Небесносинята плака, която спира времето всеки ден от 6 до 6 и 5, златният зъб на файтонджията, турският акцент на баничаря, баба ми която си говори с чайката на изгрев, духът на прабаба ми който й отговаря през нея привечер, всички отминали срещи и тепърва неслуичили се спомени, погледът край кея, целувката на вратата, страстите върху скалата. летните сънища и  безсънните им нощи… Мекият ритьм на песента: “летни нощи ах ти… можем и още нали…”

Марко Дженев

Созопол се е променил. Станал е някак по-туристически, по-шумен, по-обикновен. Но всъщност като погледнеш отвъд светлините, като се заслушаш отвъд шума и попаднеш под скалите Созопол си е все там. Вярно, малко скрит, но пък безкрайно жив за този, който иска да го намери

Георги Арсов-Гопето

Созопол тази година беше различен, не заради новите сгради, новите заведения, новите плажове, а заради старите приятели, които по някаква случайност се озовават в един общ свят изпълнен с миди и много слънце. Наздраве!

Адриана Славова

В Созопол прекарвам едно различно лято, което ме учи на много ценни уроци и ме среща с много интересни хора. Спя под звездите и чакам някоя голяма вълна да ме отнесе на другия край на Черно море в Русия. Пека гевреци с бели брашнени сърца и кюфтета от жертвено принесени животни. Лятото не е това което очаквах – работа, плажче, сън… Нито плаж нито сън. Вчера един ми каза че изглеждам като авантюрист, може и да съм.

Дъждът танцува по тялото ми

Морето гали кожата ми

Сънят ме съблазнява

Танцувам с падащите капки

Танцувам, танцувам, танцувам

Танцувам безкористно, яростно, страстно

Михаил Бонев – Мишо

Патиланско политиканстване или отворено писмо от режисьора Николай Георгиев до политика Слави Трифонов

Драги ми Смехурко, 

Чакай, ще ти пиша, но по напред трябва да напиша едно писмо до Слави:

Драги ми Слави, 

Славен Смехурко си, най-напред поздравления със закъснения за това, което се случи или ти се случи – една неочаквана политическа вихрушка те завъртя бързо и високо. Всички очакваха да видят това, за което бяха мечтали, за онази хубава приказка, в която имало един народ, но това се оказа недостатъчно, малко е да има само един народ, в него трябва да има и един човек, който да направи така, че този народ да осъзнае себе си: кой е, откъде идва и накъде върви. За да не разчитаме на стари познания за каквито ни предупреждаваше пловдивският професор, писател и приятел в книгата си “Цигулката на Енгр”, помните ли какво ни каза той? “Кога един народ се превръща в тълпа? – По време на революция? – Кога една тълпа се превръща в народ? – Пак по време на революция! Е, какво, тази революция не е онази, добре приятелю, нека е на твоята, нека онази е тази!” Всички очакваха тази революция, тя обаче се оказа онази. Така е като се оглеждаш в строшени огледала. Защо спря да се усмихваш, драги ми Смехурко, уплаши ли се или те уплашиха? Плашила много, човеци малко, а народът продължава да иска да го има този народ. Е, има ли те или те няма, Слави? Ако те има защо те няма, а ако те няма защо те няма?

Изборите в България, Слави, са славни, те са хазарт. Хазартният българин се развива много бързо и неговото поведение става непредсказуемо. Неслучайно българският Бисмарк, Стефан Стамболов, е казал, че само неговият, български, народ може в безсмислен спор за една межда да унищожи два имота, това не ти ли напомня за онова което се случва между два братски народа – нашия и македонския, които по същия  начин искат да покажат със своя як инат че са по, по от другия и забъркват една бъркотия, в която заради междата, горят и двата народа. Защото думата хазарт идва от арабски –  al zahar и означава зар, а кой би заложил на зарче съдбата на народа. Аз не! 

Политиката, за която аз не знам повече от теб, все пак има правила, които именно я държат в рамката, в която оцелява, но народът не оцелява в рамки. Слави, и ти, и аз знаем, че тези рамки са пагубни, а да те дундуркат няколкото парламентарни бабаити едва ли е голям кеф и едва ли си мечтал за това. За да го има този народ, той трябва да диша, да се развива, да живее, да твори, да мечтае. Хайде да си спомним пак за нашия автор, най-добрият познавач на детската душа, значи на човешката душа, Ран Босилек:

“Патиланци верни, малки и големи, днес е тъкмо време ей на това място един велик въпрос да си зададем: живеем ли ние, както Бог желае? Както си живеят неговите птички? Както растат волно цветя и тревички! Тъй както безгрижно щурчето си пее. Тъй както свободно вятърът си вее? Сърцето си нека всеки да запита! И всеки ще сети съдбата ни колко би била честита, ако свободата като златно слънце всеки миг ни свети. Какви неща славни биха сътворили тогаз умовете…”

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен:

Весел Николай Георгиев – човекът от народа, 

Почетен гражданин на Столицата, 

Носител на Златен Кръст връчен от Полския Президент

Носител на Орден Св. Св. Кирил и Методи  I степен, връчен от Българския Президент  Румен Радев.

Актьори на работа или с какво се занимават нашите шушки през лятото

В ситуацията на пандемия лятото от сезон за почивка се превърна в чудесна възможност за Летен театрален сезон и така отдавна чаканите срещи с публиката се случват под открито небе на нашата лятна сцена в двора на Софийски университет. Актьорите от Алма Алтер обаче са неуморни и между пълната с репетиции програма, по-голямата част от тях не спират да търсят нови приключения и да се отдават на работа и забавление. Ето какво споделиха някои от тях: 

Всяко лято през месец август Мариела Димитрова, Мисис Ловет от мюзикъла Суийни Тод, работи като Аниматор на детски скаут-лагер в Банско. Всеки ден има активности с децата като езда, походи, палатки, риболов, лагерен огън и шоу на таланта, което тя самата огранизира. А  в обедните почивки си намира тихо местенце да пее за своя първи концерт, който се надява да успее да подготви за новия сезон. ( Няма да издаваме повече.) Не спира да чете, танцува и да наваксва с пропуснатите книги и филми. “Децата са страшно зареждащи и ме замислят повече за това “тук и сега”, което понякога ми бяга…” споделя Мариела. 

Любимият на момичетата Марко Дженев, чичо Скар, прави преводи от всякакъв род и характер на правна фискална документация, изготвянето на такава по ЗМИП и ЗКЛП, законодателните рамки, каквото и да означава това.  Марко води комуникацията с клиенти и институции, подсигурява функциониращ офис, и всичко друго което може да възникне при счетоводното обработване на една фирма. В свободното си време(или когато е симултанен преводач на клиенти от чужбина) се занимава със снимане и търсене на кадри, записва сънищата си, преживяванията с хората, с които се сблъсква, хваща поезията на ежедневието (скрита между мотрисите, стълбите, асансьорите), менажира лудостта на семейството, архивира миговете от деня, чете множество книги и още толкова Уикипедия за всички места къде е бил, не е бил, може би ще бъде. И откровено споделя “И малко спорт и психиатър за да се сливам с нормалните хора. И за здраве.”

Животът на Мария Ганчез, нашата Жулиета, винаги е изпълнен с музика. През лятото тя има повече време да помага на родителите си в онова автентично и магично пространство, наречено Дюкян Меломан. Освен между плочите на рафтовете, Мария можем да видим и на най-известните музикални фестивали, където не спира да се усмихва и е готова да помогне с всичко, от разполагането на техниката до дълги и задълбочени разговори с музикантите, които имат нужда да отдъхнат между многото репетиции. “Като не съм на работа обикновено мигрирам от градинка на парк в търсене на някаква муза за песен” не си губи времето Мария. 

Ангелина Грозева, момичето с фалцета от култовата двойка на циврите от “Суийни Тод”, в реалността има дълбок и спокоен глас, който често можем да чуем в програмата на БНР София и да видим усмивката й по БНТ. Анджи работи като репортер в БНТ, в предаванията “Библиотеката” и “Натисни Ф1” и водещ на “Артефир”, програма “Христо Ботев”. Последната и вълнуваща инициатива, която заслужава нашите адмирации е детският подкаст канал “Ние, децата”, в който заедно с Андриян Асенов и Мария Бояджиева се впускат в нелеката задача да накарат децата да мислят, докато се забавляват заедно. Анджи често обича да цитира Екзюпери “Лудост е да мразиш всички рози, защото трън те е ужилил, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е сбъднала, да се откажеш от всички опити, защото единият се е провалил.”

Бръснарят на бръснарите – Симеон Василев, от началото на годината е докторант във Философски факултет на Софийски университет. И ако до сега Симо се беше заровил в книгите, защото искаше да разбере как функционира света, то да обясни парадоксите на екзистенцията вече е негова официална работа. Само за последните няколко месеца Философът на Алма Алтер участва в три конференции по света и у нас, като най-магичното място сред посетените той открива в Тутцинг, Германия. “Графикът ми е пълен хаос. Познавайки себе си, вероятно ще остане такъв, докато от хаоса не доминира едно конкретно занимание, което ще ме обсеби до степен, в която заради него, ще бъдат пренебрегнати всички останали занимания.” размишлява асистент Василев. 

След като приключи работата по първия си мащабен проект “Изкуство в училище”, финансиран от НФК, малкият Симба – Михаил Бонев, се отправи към морето. Там из дюните на Смокиня Мишо прави гевреци, кебапчета и мекици. Само след седмица обаче това му се стори крайно недостатъчно и понеже работното му време е само от 6 до 19:00, той реши да предложи услугите си като барман, не къде да е другаде, а в култовото заведение Малката Текила в Созопол. Ако искате коктейл “Танци на плажа” тръгвайте на там!

За чичкото от “Гаврошовци и котета разбойници”, Диан Ставрев, лятото е сезонът, в който сме по-свободни от ангажименти и не само. Затова тази година Диан решава да не работи като последните лета по Черноморието, а използва свободното време по различен начин и забавя темпото от изминалата динамична година. Основните неща, на които се старае да наблегне, са спорт, време, прекарано с близките, и пътуване. “За предпочитане до места с по-малко цимент. Взех и да готвя повече, за добро или лошо.” усмихва се той.

Следващото представление в програмата на Летния театрален сезон на Алма Алтер е “Гаврошовци и котета разбойници”, с подкрепата на Министерство на културата, Не пропускайте тази среща с актьорите на Алма Алтер на 30 юли от 20:00 часа в двора на Софийски университет!

Суийни Тод – бръснярят демон от улица Флийт гостува на булевард Цар Освободител 15

Гори, лятото гори, облаците се носят ниско над София. Един бръснар остри острието си на хребета на миналото. Колко пагубно може да бъде отмъщението, предстои да разберем.

Асфалтът на улица Флийт се топи, а бялото неустоимо се реди до черното без да отдава границата си. Няма място за цветове, само една кървава жилка ще се спусне там, на границата. Тук обаче,  на шахматната дъска, фигурите знят своя ход. Сюжетът се завързва на възел, който ще разсече бръснача на Суийни Тод.

Някой е загорил пая, все едно дори и бездомника не би го изял. Бръснарят бръсне, циврите циврят, тайните се таят, а лятото продължава да гори в двора на СУ. Тази вечер, 20:00 ч. Наостри си бръснача, защото драмата ще е кървава.  

По мюзикъла на Стивън Сондхайм

Режисьор и хореограф: Георги Арсов

С участието на:

Симеон Василев – Суийни Тод

Мариела Димитрова – мисис Ловет

Мирослав Филков – съдия Търпин

Адриана Славова – Джоана

Диан Ставрев – Антъни

Марко Дженев – Бийдъл Бамфорд

Дилян Дайновски – Адолфо Пирели

Цвета Разбойникова – Луси

Мария Ганчева – Тоби

Любомир Георгиев, Андриян Асенов – Шахматисти

Радина Тихинова, Станимира Димова, Ангелина Грозева, Михаела Загорова – Офицери

Официално раздаване на дипломите на студентите от Авторски театър

В разгара на летния театрален сезон на Алма Алтер, когато жегата изпрати столичани на брега на морето, а софийското слънце стопи асфалта по Цариградско шосе, под дебелата сянка в двора на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”, се дипломираха студентите от двугодишната професионална квалификация “Авторски театър”.

Симеон Василев, Мирослав Филков, Евгений Панчовски и незрящият Андриан Асенов, обещаха, че ще останат алмаалтеровци в своите бъдещи начинания. Част от тях миг след това се спуснаха по драматургическите гънки и нотните петолиния на известния мюзикъл “Красавицата и звяра”. Сградата на Университета се превърна в замъка на звяра, от прозореца на втория етаж до публиката долетя една от най-красивите песни – Приказка една, в изпълнение на Мариела Димитрова, а дворът събра над 150 зрители. 

Следващото представление от лятната програма е Суийни Тод на 22 Юли(четвъртък) от 20:00 в двора на СУ.