„В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ пише в Библията.
За Алма Алтер тези думи имат друг смисъл, защото за нас „В началото бе Николай Георгиев. И Николай Георгиев беше у Алма Алтер; и Николай Георгиев бе Бог. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“. Това пише в Библията на Алма Алтер. 🙂
Явно обаче не само ние оценяваме достойнствата на Господина. В навечерието на празника на българската просвета и култура Николай Георгиев бе удостоен с почетния знак и званието „лауреат“ на „Златно перо“ за принос към българската култура.
Инициатори на наградата са „Кантус Фирмус“ и галерия „Макта“, които всяка година в навечерието на Деня на българската култура и просвета присъждат почетния знак „Златно перо“ на 24 изявени музиканти, театрали, писатели, художници и журналисти.
Тържествената церемония се състоя в „Ларгото“ пред ЦУМ на 20 май 2022 г.
При награждаването си режисьорът Георгиев обяви, че посвещава своето Златно перо на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, чието създаване и развитие осмисля тази номинация.
На церемонията присъстваха и част от актьорите в трупата. В по-неформална обстановка Господинът даде ценни житейски съвети, разказа свои младежки спомени и сподели сигурни начини за успех, които обаче ще запазим в тайна! 🙂
„Това е поредната награда, която аз печеля за нашия театър! Трябва вече вие да ми носите награди. Аз лично ще наградя първия от вас, които ми донесе отличие, посветено на театъра!“ – сподели Господина. „Хайде, шушки, вие сте!“ – допълни дясната ръка на Николай Георгиев – Петя Йосифова–Хънкинс.
Театър-лаборатория Алма Алтер ви честити вчерашния, днешния и утрешния ден на българската азбука, просвета и култура, защото за нас всеки ден е посветен на изкуството, красивия изказ и културните ценности!
Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня. Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.
Колко важен е сънят за актьора Марко?
Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената.
Никога ли не си сънувал, че си в роля?
Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен.
А защо записваш сънищата си?
Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.
Караконджулите отиваха на война.
Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.
Само че в стил “Дали”.
С привкус на Кафка.
Метаморфозна гротеска.
И всичко започна с генерално обявяване на война.
Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).
От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.
Първо – два Въртолета.
Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки.
А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.
После Мигом, но бавно Два миг-а. Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.
От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”
Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.
Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.
Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.
Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни. Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените. Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.
На 11 май в Театър-Лаборатория “Алма Алтер” се проведе официалната премиера на спектакъла “От тъмното към светлото”.
След тримесечни репетиции в Театрална школа “От тъмното към светлото” зрящи и незрящи, професионални и непрофесионални актьори се прегърнаха в тъмнината. Откриха, че перото е по-силно от меча. Оставиха частица от своя глас, отпечатък от своите стъпки, от себе си.
Начина, по който зрителите бяха въведени в салона, беше магичен. Надежедневен. Те влизаха и се потапяха един по един, прегърнати, докоснати от актьорите. Очите им бавно свикваха с приглушената светлина, докато тя не се стопи напълно.
Лишени от едно от своите сетива, не зрителите, а “чувствителите” попаднаха под опияняващата магия на тъмнината, оставиха се в уютната й прегръдка и заедно с участниците откриваха светлината в сърцата си.
След спектакъла се проведе тържествена церемония, на която Николай Георгиев връчи дипломи на участниците.
За Премиерата режисьорът Николай Георгиев сподели :
“Няма само лошо нещо и само добро. Пандемията ни измъчи, но и ни научи, че животът трябва да продължи отново. Не такъв, какъвто е бил, на какъвто сме свикнали, а такъв какъвто днешното време го иска от нас. Странно ли е тогава, че след Театрална школа за незрящи “От тъмното към светлото”, се родиха неподозирани възможности на театъра. Театърът вече ще бъде Театър на тъмно. В него и зрящи и незрящи ще се срещат с дълбините на човешкото същество, което ще забрави за житейските обстоятелства, които познавахме преди.Разкъсан е космическият възел и може би може по- бързо, отколкото предполагаме, ще започнем да мислим космически. Особено ако напускайки Театъра останем и в живота си облечени в тишина.
Присъстващите снощи в салона на Театър – Лаборатория “Алма Алтер” на Премиерата на “От тъмното към светлото”, бяха облечени в тишина, за да могат спокойно дълбоко вътре в себе си да преживеят, без да бъдат смущавани от ритъма на делниците, вълшебния път от тъмното към светлото. Това приключение ще остане в душите им за дълго или завинаги.”
Специални благодарности към Национално читалище на слепите “Луи Брайл 1928”, без чиято подкрепа представлението нямаше да бъде възможно!
Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура.
Актрисите в Алма Алтер се видяха в ново чудо – задачата да се превърнат в тайнствени, омайващи създания. Носят се слухове, че репетициите им за премиерата – “В Царството на самодивите” по Иван Вазов, се пазели в тайнство, а от време на време привлечени от дивните им гласове в Театъра влизали невинни минувачи по “Цар Освободител 15”, които повече не се завръщали. По този въпрос те само ни се усмихнаха тайнствено и ни разкриха някои от ежедневните си ритуали:
Тайно самодивско събуждане в 6 лесни стъпки:
1. Птичките ни будят.
1.1 Искаме да хвърлим камък по тях.
1.2 Спомняме си, че ние сме едно с природата.
1.3 Не хвърляме камък по птичките.
2. Бавно и красиво отваряме очи и поемаме ярката, болезнена, отвратите-… Ъм така де – освежаваща слънчева светлина.
3. Затваряме очи.
3.1 Стискаме ги с всички сили
3.2 Надяваме се това да ни върне към съня.
3.3 Не става
. 3.4 Пак отваряме очи.
4. С въздишка се изправяме.
5. Протягаме се.
5.1 Уханието на току-що сварено кафе, ни дава надежда за деня.
6. Ставаме. С нежелание** Повтаря се всяка сутрин. Така, де и самодивите трябва да ходят на работа. Иначе кой ще върти земното кълбо на малко, фино пръстче с пръстенче?
Сутрешното кафе е един от любимите ритуали на модерната Самодива. То е пряко свързано с нейното вдъхновение и благосъстоянието на останалите самодиви и мъгъли. (обикновени хора, лишени от магия). Твърде вероятно е ако опитате да заговорите или дори да погледнете Самодива преди първото и сутрешно ритуално кафе да бъдете хвърлени във въздуха и да се приземите обратно на парченца! Страховито, но по истински случай! Самодивата приготвя горещото си кафе сама в мълчание, докато внимателно обмисля деня си, защото както знаем- тя никак не си губи времето. Кафето й е и подсладено и горчиво – като нея самата. Би могла да го сподели единствено с останалите си сестри самодиви, но предпочита този ритуал да запази за себе си.
Съвременната самодива много обича онлайн пазаруването. Или по-специално разглеждането на обувки в работно време. Макар да ходи само боса, понякога и с кецове поради спецификите на съвременната градска инфраструктура (или липсата на такава), тя има тайна колекция от обувки, чието носене се отлага с години поради простата причина, че подходящият повод никога не идва…
Самодивата си има ритуали и в офиса. Когато компютърът забие, тя запява нежна песен, която на секундата стабилизира 5G – мрежата. А в обедната почивка разресва дългите си коси, мълвейки тайно поезия по посока на някой клиент – дали ласкава или злокобна – това вече си е нейна работа.
У дома Самодивата се заобикаля с растения, които да я утешават и откъсват от реалността на градската действителност. Тя съжителства най-добре с кактусчета, малки храстчета и не капризни цветенца, които грижливо подбира. Освен ритуалното им поливане с мълчана вода – вода, която е налята в мълчание от ръцете на Самодивата, тя ритуално им говори инашепва тайни, нежни думи и молби да растат, да цъфтят и да зеленеят. Самодивата най-добре знае, че думата е и най- острия камък и най- нежната ласка. Тя говори и на гозбите си – да станат вкусни и лечебни, на билките си, нарича ги. Така всичко, до което се докосне попива нейната сила.
Самодивата винаги се буди рано. Още с първата птича песен, а след дългия ден обичайно похапва мед от глухарче на фона на бавна, хорова музика.
Ако мечтаете да срещнете тези чудни създания, които някои твърдят, че са виждали поне в съня си – не пропускайте Премиерата !
Актьорите на Алма Алтер имат навика да посрещат и хубаво и лошо все заедно в Театъра, но ето, че изправени пред един от най- светлите Християнски празници някои от тях хващат влака, устремени към родните си места. Чудите се кои са те?
Стаси: Последните две години нямах възможността да прекарам Великден със семейството си в Сливен, затова тази година сякаш родовите корени ме дърпат обратно, и макар само за няколко дни, нямам търпение да се сгуша в топлината и уюта на “вкъщи”.
И качвайки се във влака, знаейки че ме очакват пет часа път, главата ми се изпълва със спомените как сме боядисвали яйца с брат ми, как мама ме е учила да меся козунаци. А частта с вдигането на тестото и скоростното му запращане обратно към плота, повтаряща се сто пъти, определено бе мерило за сила и могъщество.
Помня как на Разпети Петък с баба винаги ходихме заедно на църква, само двете, и минавахме под масата, символизираща Христовия гроб. Баба вече отдавна я няма, но съм сигурна, че там някъде, тя също пази този мил наш спомен. За мен Великден е традиция. Тази традиция, с която съм отгледана, която изконно пазя в себе си, но и постепенното изграждане на нови, свидни моменти и продължаване на традицията по естествения ѝ път напред.
Дайновски :Хасково е всъщност голям и важен град за южна България, намира се еднакво далече от Гърция и Турция, всъщност реално е по-близо до Одрин, отколкото до Пловдив. Районът се отличава с горещо и сухо лято, и е известен ( поне за мен ) с овощните си култури. Интересни и важни неща са: Хасковската Богородица, Завода за Бира ” Астика ” ( където се прави и Каменица, и други бири ), парк Кенана и аскувския калунь. Аз самият съм 50 % тутраканец и 50 % тръмбешчанин ( Полски Тръмбеш ), роден съм в София, а съм отрасъл в Димитровград… Та не знам дали съм точно асковлия, но все пак ето няколко класически хасковски израза, уникални за района, които аз лично съм чувал: Артик – това е израз означаващ най-общо приятел или познат. Но по принцип може да значи и синоним на хасковлия ( така се поздравяват хасковлии в чужбина, в София например ) Ко стаа уе Артик? – типичен хасковски поздрав. Интересен израз е каунь ( или калунь ), което е пъпеш, но значи и тиква ( в смисъл на тиквеник – глупак ). Когато хасковлии се наричат сами един друг: ауе каунь ( чете се като кауня, без да довършваш я-то ), това е израз на мили и приятелски чувства ( обикновено ), но ако сте от другаде и някой хасковлия ви нарече каунь, знайте че няма много високо мнение за вас.
Mариела:Да бъдеш Русенка си е цяла гордост. Вие знаете ли, че наричат Русе “Малката Виена”? Когато се разхождам по кея и слънцето блести на повърхността на Дунава, последното за което си мисля е да се върна в столицата. Празниците са по- различни тук в по-малкия град, хората са някак по-близо един до друг. Още от дете любимата ми Великденска традиция в Русе са Великденските кръшни хора на големия площад в центъра на града. Ставаш сутринта от звуцитена тъпана още преди птичките да са запели. Нашите си – северняшки хора. И хората, изпълнили площада сякаш летят по въздуха. Вярно, имаме нещо особено – по-студено, ние северняците, но така мисли само този, който не знае песните ни, не е усетил топлината ни и не е газил с нас до кръста в Дунава.
Андриян: Северозападния край – моето родно място. Всички казват, че е най-бедния регион в цяла България, но пък ние – хората от северозапада сме богати отвътре – най-вече с чувството си за хумор. В моето село Лесковец – където съм живял от малък, на всеки Великден се ходи сутрин на църква, организират се тържества, и хората се събират на площада за да почетат празника. Иначе най-значимото събитие в Лесковец е през лятото, когато е и събора, или както ние му казваме – панаира. Тогава всички се срещаме – и тези които живеят там, и тези които си идват специално за панаира. В Оряхово – където също имам роднини, е градът в който е роден Дико Илиев, чието Дунавско хоро слушаме на всяка нова година. В негова чест една от традициите всяка година през лятото е, да се организира така наречената вечер на Дико Илиевите празници. Тогава духови оркестри от различни краища на България се събират за да изсвирят част от неговото творчество. За някои хора нашия северозападен диалект е много странен, понякога неразбираем. Но пък има и хора, които се забавляват когато се говори на северозападен диалект. Например ако искаш да кажеш на някоя жена че е много хубава се казва – мого си убава, или мааалииии, ква си сгодна женица. Ако пък искаме да кажем на някой да ти се махне от главата – аре бегай от тука, или маиняй ми са от главъта. Има и още мого такива северозападни изразе, ама нема а ги казвам сеги, що не са за пред ората. Ако некой сака а са отбие у нашия край, да са знаа – тама са натиска яко на яденье и пиенье. Е, имаме си и северозападна култура, ама тава е само за ора, дека са по-културни. И да са помни.
У Северозапада не са пита – къде да седна, тава къде да го тура, и кво да ям.
Божидара : В Разград, моя роден град, Великден е винаги изпълнен с живот. Дузини шарени великденски яйца красят центъра ни, както и други цветущи декорации. Всяка събота преди Великден от 2014г. насам се организира Великденски крос за малки, големи и отбори. Като той е подходящ както за професионалисти, така и за любители. Винаги има участници и от други градове, които всяка година се впускат в нашите дисциплини, а именно 5км крос и отборно щафетно бягане 5×1км. Тази година кросът ще има благотворителна кауза. Ще се събират пари за болния, от рядък тумор – параспинален ПНЕП на гръбначния стълб, десетокласник Мартин Христов. Освен това тази година ще наподобява първия крос по това че на старт/финала ще свири страхотният музикант Константин Кучев. Това са основните събития станали част от светлия празник, разбира се не забравяме че в 00:00 всички желаещи граждани ще обиколят църквата 3 пъти, запазвайки свещите си запалени.
Дано се приберем в Театъра поне малко по-чисти, поне малко по-смирени, за да сътворим в дните си и на сцената най-многоликите цветове и багри, по- пъстри и чудни дори от тези, с които ще изрисуваме Великденските яйца…
Денят е ключ за сънищата през нощта. Различните преживявания дават разлини фрагменти от ключа за нощтната ключалка. Колкото хора – толкова и фрагменти.
Сънищата са другият мой живот. Цветни, черно-бели, екшън или застинали, осъзнати, живи, сънищата ме съживяват нощем. Сънят, който най-много съм сънувала, безспорно е, че летя. Страхът от летене, пък е единственият ми страх, Парадоксално, нали? Още от малка съм развила цяла техника за летене в съня. Концентрирам се силно върху издигането, паралелно над земята. Дори само с един или два сантиметра. Един път успяла да преодолея земната гравитация, оставям концентрацията за летенето в задната част на главата си и започвам да си играя с височините, но съзнанието ми вече е свободно да мисли и за други неща – природата наоколо, опасността, в която съм или пък онзи когото искам да освободя, понякога философски понятия или спомен за любим близък. Най-трудно е приземяването, защото обратно на излитането, един път издигнала се – единственото правило е да не се концентрирам само върху приземяването, а обратно да оставя концентрацията в тила с твърдата убеденост, че летенето е най-естетсвеното нещо на този свят. В някои по-интензивни сънища ми се е случвало за момент да се поддам на желанието за центриране и обсесия, че летя и да падам със стотици метри, докато успея отново да избутам мисълта на заден план. И все пак моите сънища са оптимистични, като мен самата, никога не са с фатален край.
– Събуждам се. Без Аларма. Първите секунди са чист сюреализъм. Значи е сутрин… Как Знам ли? Сутрин излизам. Връщам се в изходна позиция, а после продължавам. Ерго съм в метрото.
– Обичам мотрисата. В нея се чувствам спокойно. Сигурно, като в кенефа. Там, върху тоалетната чиния, няма време. Вчера не се е случило, а утре още не е дошло.
– Съм тук, в себе си. Само че там тогава Сънят не спира да те върти във водовъртежа си и ти изглежда по истински от реалността. Всичко е шлаката във вените ти. И въпреки световъртежа, сърцетупа, душевната мигрена, сънят измамно превъзхожда миязмите на деня. както Казиното – бюрото по труда. Защото ти Дава привидната надежда за реванш.
– Но ме е Страх …. от времето. Когато минава покрай мен, като бърз влак без да спира по невзрачните гари. Няма билети за обратно прекачване. Сънят, за разлика от реалността на миналото те подлъгва, че спомена плува тук в изменчивостта на преписа.
– Но тук в мотрисата е спокойно, сигурно. Като в кенефа – Защото тук може да излизат свободно фекалите. Като мислите от подсъзнанието. да се отронват леко отвътре на крачола, по бедрото. без да попадат в утре или да засядат във вчера.
– Приятно е когато мога да говоря с думите на мислите ми. Като някой древен грък, говорещ с някакви други гърци. От онези антични времена на агората. Аз Казвам: “Влача камъка си като Сизиф!“ и същевременно се чудя дали Камю си е вярвал, твърдейки че Сизиф е щастлив, защото намира радост в повтаряемостта на живота си. Говоря за Време отпреди епохата на времето.
– Страх ме е от времето… Споменах ли го вече? Съжалавям. От къде да започна? Съм Толкова далече от мига на детонацията сякаш пространството започва да изкривява времето, сливайки го, оплитайки го в себе си. Времеврът. Синус, косинус.
Но обичам безвремието. В него мога да задам въпросите (Ми/Ти/Ни):
{Без последствие}
{/за отговорите/ }
И
{/за времето/}
– И се питам… дали като мине времето. Цялото това „времето” с неговото преди и след. Толкова много време да мине, че то самото да се превърне в пясък. Толкова много пясък да се отрони от счупената стъкленица на Хронос, че Сахарата да е капка в морето на тази пустиня. Толкова много време да мине че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.
– Пясъкът да не може да мери…
…Да мине –
– Да се изсипе през механизма на пясъчния часовник. – Толкова време да мине, че да забравя кой съм, откъде идвах и на къде се бях запътил.
Рядко сънувам. Още по-рядко помня. Помня кошмари, но те са просто случки от живота ми, които се повтарят и през нощта. Сънувам и как се събуждам и правя нормалните неща, които правя сутрин, после наистина се събуждам и не знам дали това е сън или реалност. … И да исках не мога да ви ги разкажа.
Някои от нас сънуват будни,
сънуват за да срещнат, сънуват, за да общуват
със себе си или с някои от персонажите, които населяват нашето вътрешно. Там – в сънищата, сякаш сме по- истински. Но…
Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.
Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.
Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.
Като цъфне… ако цъфне.
Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ
Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.
Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.
Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.
Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.
Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места
Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.
Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!
Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.
Обувките на МИШО не стоят на едно място
Вие чухте ли за новата тенденция?
Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?
Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.
ДИАН и ОБУВКАТА
Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.
Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.
Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…
ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТАСАМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н
ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)
Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.
А важен е пътят, не дестинацията.
P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?
P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА
Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.
Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…
Ето какво разказват:
Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.
Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.
ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)
Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример..
Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия..
Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.
Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…
Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета.
А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.
Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха? Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози.
Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.
Мариела Димитрова:
Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела. Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета… “Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “
” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “
” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “
Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена.
„Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”
Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор
Два часа, които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,
а напротив – с реалното усещане, че тичаме маратон.
По време на филма телата леко се отделяха от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.
Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.
На концерта след прожекцията се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме през финиш линията.
Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи. А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.
Нямаше значение кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка все се учим да се надбягваме със себе си ?
Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на Театър – Лаборатория Алма Алтер.
Ето какво споделя Пет за премиерата :
„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист, режисьор. Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”. Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…”
Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.
или срещите с титана на словото проф. Боян Биолчев
Вторникът винаги е бил просто вторият ден от седмицата – малко безличен, нито понеделник – нито петък, знаеш си, че до уикенда има да избуташ още…
Докато не срещнахме Човека – Боян Биолчев.
Нашите вторници с него бяха какви ли не – мълчаливи, усмихнати, умни, понякога тихи и смирени, друг път като вулкан от емоции и чувство за хумор, едни такива многолики, необясними.
И някак вторника зае своето почетно място в седмиците ни. Беше осмислен или поскоро окрилен от смисъла.
Само стойката на този човек на неговия лекторски стол на сцената на Алма Алтер може да те научи на нещо. Това е 100 процентов човек, който знае как се седи на стол. Стегнато, смилено, бодро. Няма обаче какво да пиша за Него – четете му книгите, елате на лекциите, просто го срещнете – ако имате този късмет! За нас беше явление. Явление. Бисерите и мъдростите с които ни дари са безброй, ще споделя някои от тях, но начина по който ги казваше да бяхте видели, един такъв простичък, непосредствен, естествен. Геният е в съдържанието, начинът е в човека.
На „лекциите” ни той винаги беше без маска. Това е точно така, както ви го казвам през очите ми на съучастник и очевидец. Не беше пред нас проф. Боян Биолчев – бившият ректор на Софийския Университет, българският учен, филолог, преподавателят на десетки литератури, писателят, сценаристът – пред нас стоеше човекът Боян. Оголен. Раним. Понякога недовършващ изреченията си. Търсещ. Скромен. Отдаващ. Замислен. Развълнуван. Разпален. Разгърнат.
Да, лекции е твърде слаба и неточна дума за случая. Това бяха… срещи. Разговори очи в очи. Срещи на добри приятели. На хора, които има какво да си кажат и за какво да си помълчат, а времето някак все не стигаше. Записвахме „лекциите”, за да не ги разпилеем някъде по времето, за да помним. Всичко, което той казваше попивахме и после си повтаряхме като мантра. Цитирахме си го един на друг. Започнахме да го четем повече. А смеха в някои моменти от записите ми е любим. Не помня кога за последно съм чувала по-искрен смях.
Той искаше да ни накара да мислим. Да питаме, за да търсим. Да поровим, за да се хванем за нещо. Да ни настрои на откривателска честота и да ни научи да не се самобичуваме за това, което още не можем да намерим точно, да не се и самонаслаждаваме, когато успеем да открием.
Минаха месеци, а той все още не ни различаваше, заради маските които умело криеха лицата ни, но познаваше човечетата вътре в нас, които пишеха текстове. На предпоследната лекция ни помоли да му изпратим по една снимка с име, защо му трябваше да ни помни, точно когато всичко свършваше. И нали сме автори сътворихме един авторски албум от снимки, и наши, и негови и му го подарихме. На финал започнахме разказ, който той да довърши или да си остане само с начало, защо нещата трябва да свършват изобщо?
„Лекциите” обаче свършиха, но вторникът повече няма как да бъде обезличен. Той го оцвети завинаги. А портрета му ни гледа с благия му поглед от нашата си стена на славата.
Стената на славата в Алма Алтер
На нас остава да чакаме лятото, когато ще ходим в Резово на семинар.
А сега с част от мислите му, ще направят Вашия ден вторник:
“От върха човек вижда колко по-високи върхове има. Иначе собственият ти връх ти пречи.”
“Творческият мързел- това е медитация, потъване в собствения свят”
“Не живееш ли като грешен човек, никога няма да станеш човек”
“Творецът не трябва да мисли за читателите, нито да преувеличава собствената си дарба”
“Четете с очите на друг. А собствените си текстове четете с очите на любопитен човек.”
“Творчеството е раждане.”
“Самоконтролът в изкуството е юзда, когато ще се представяш и броня срещу другите хора. Присъда в изкуството няма! “
“Най-хубавият финал на омразата- да намразиш себе си.”
“Търсеното смешно трябва да бъде скрито зад неочакваното смешно.”
“Комедията се ражда от възможното в живота, но с мяра.”
“Най-големият талант: да изтриеш от себе си нормалното.”
“Най-трудно се играе идиот.”
“Наблюдавайте живота с едно присвито и едно широко отворено око.”
” Ако искате да останете в изкуството, не изпускайте човешкото нито за миг.”
