Category: блог

След летния сезон под липите на двора, трупата на Алма Алтер се отправи към Сбоншин, Полша, където се провежда Международният театрален фестивал “Експеримент”.

“Алма Алтер” се включи в програмата с мюзикъла “Цар Лъв” (26 юли), концерта “Мир без граници” (27 юли) и спектаклите “Затвор от сънища” (28 юли), и “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое “не” (29 юли). 

Фестивал „Експеримент“ в Збоншин, Полша е международна творческа среща на артисти от различни области от цял свят. Фестивалът се провежда ежегодно от 2001 година в Збоншин под ръководството на Ирек Соларек, режисьор, художник  и артистичен директор на Театър „С“. Полша е страна, която има силни традиции на визуалните изкуства, които влизат в полетата на сценичните изкуства, достатъчно е да подскажем имената на Ст. Виспянски, Йозеф Шайна, Йежи Гротовски и др. Театърът на Ирек Соларек се вписва именно в тази традиция, самият той е бил нееднократно в България и е представял на българската публика своите запомнящи се с гигантска визия спектакли.

Международните арт срещи “Експеримент” са пример за търсене на авангардни естетически тенденции, нови медии или нови форми на художествена комуникация. Тазгодишното издание се  проведе под мотото: „Безкрайност“.

Носят се най – различни истории за престоя на актьорите в Сбоншин. Сред тях са : едно мистично случване, което ще остане там, където се е случило; турнири по волейбол под жаркото слънце на плажа; очевидци споделят, че физикъл- тренингите на актьорите сутрин, надвишавали два астрономически часа, а всички членове на трупата са спазвали наложен от режисьора строг вечерен час!

Какво вълнуващо се случи? Който и от актьорите да попитате няма да замълчи в последващите два часа. Накратко:

Представлението “Затвор от сънища” по Педро Калдерон де ла Барка, претърпя сериозна метаморфоза поради магията на пространството, в което се случи – “Stary Dworzec” – гарата, в края на Сбоншин, която не знаем дали все пак не беше излязла от сън… Преминаващите влакове разсичаха времето, което метрономът ревностно отмерваше. За щастие Мария и Мариела обичат предизвикателствата, а режисьорът на дипломното представление на Мария – Георги Арсов е перпетуум мобиле. Жива арт инсталация на входа на гарата, създадоха Диан Ставрев и Михаела Загорова.

Концертът се проведе на фона на залязващото слънце, което точно в този ден бе особено красиво, а публиката бе изненадана от нов участник – Тимек, който е доброволец в Teatr S, сприятели се с Алма Алтер светкавично и накара всички да настръхнат с неговата електрическа китара!

Моноспектакълът – “Всяка жена таи в себе си едно жестоко свое Не”, с автор и режисьор Николай Георгиев, изпълни със звук, смехове и красиви български мелодии сценичното пространство “Казамати”, където само преди няколко години е отеквало словото на Гео Милев, а двете тухли от представлението на Георги Арсов са заживели там до днес. Заедно с прахта, по тях е полепнал и спомена.. Интересен факт, е че представлението се случи на полски език, а преди началото се проведе кастинг, в който бяха избрани Актьорите в представлението – играни от зрители. Полският език несъмнено е предизвикателство за всеки актьор, но нека отбележим, че името на фестивала все пак съдържа “Експеримент”. А в жестокостта на абсурда случайностите са относителни…

Представлението “Цар лъв” бе първото, което трупата представи на фестивалната програма. Какво точно се случи знаят само онези, които го случиха, но едно е сигурно – “Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла!”

Актьорите ограничихме само в едно изречение:

” Един миг, обагрен с цветовете на хора, рисуващи нашата картина в Изкуството.” – Адриана

“Най- хубавото нещо, което може да се случи на човек, ако някога се върна, няма да замина отново за България” – Михаела

“Лято 22 в Полша, няма да го забравя! Дано се върна някой ден пак в Збоншин” – Дилян Дайновски, който си самопозволи две изречения

“Смисъл, любов в най – чистата й форма, а в джобовете не е като да не дрънка нищо” – Мариела

“Най- интензивното ми преживяване, през което нямах и секунда да се замисля дали това, което правя, е това, което искам, но никога не съм била по- убедена” – Радина

“Експеримент беше,е и ще бъде най- вълнуващото преживяване, което съм имала” – Мария

“Ценно и полезно е когато различните измерения на театъра се срещнат заедно” – Диан

“Фестивалът Експеримент всеки път за мен означава ново начало – вълнуващо, ново и много различно от всичко, с което съм се сблъсквала до тогава” – Станимира

Участието на Театър-лаборатория “Алма Алтер” се организира от Сдружение “Забелски глас” с финансовата подкрепа на програма “Мобилност” на Национален Фонд Култура.

Автори : Валерия Димитрова, Мариела Димитрова

“Песимизмът е накрая на силите си. Да живее абсурда.”

Подземието се разтваря. Добре дошли в театъра под пясъците.

Когато Валерия Димитрова изпълва с енергията си Алма Алтер, неизбежно нещо се случва. “Нещо”, именно защото винаги е изпълнено с мисъл, идея, време, усилие, грижа, сърце. Докоснато от нея всяко “нищо” променя минимум една буква по пътя си до “нещо”, уж една буква, а толкова смисъл.

Това лято, завръщайки се от местата, по които слънцето грее по- силно, тя ни потапя в нова изненада – моноспектакъла й “Под бряста на живота”.

Ето какво ни сподели тя в открадната минутка от нейното добре разграфено време:

“Аз поех инициативата, защото от много време не съм се концентрирала върху творчески процес сама. Обикновено работя в група. Изглежда ми липсва сама да взимам решенията. Водена от това усещане се включих в уъркшопа на Иво Димчев, в който всеки участник – артист изграждаше своята миниатюра, посредством работа със свой авторски текст, в търсене на високо ниво на абстракция в работата с обиграване на предмет, пространство и хореография. Представленията в група те изграждат като артист, но някак винаги разчиташ…на някой друг. Невинаги успявате да изпробвате това, което си предложил като идея, а когато работиш със себе си опитването и експериментирането с различните ти идеи е моторът на креативния процес. Заглавието “Под бряста на живота” е на режисьора Николай Георгиев, който преди е сътворил представелние на име “Бряста вдясно” на т.нар. бял квадрат на бяло поле – експерименталната сцена на Алма Алтер, която се намира под земята. Ако брястът е дървото на живота, то под него се случват всички онези неща в живота раждането, смъртта, прераждането, конфликтите, срещите. Това, което се случи е, че аз бях изгубила текста си. Намерих само първия си монолог. И това се оказа много добре! Защото написах нов! Извадих го от едни писма, които сме си писали с докторанта по философия Симеон Василев. Започнах да навръзвам от писмата, по анотацията, която вече имах и напипах сюжета, началото, края и сега мисля, че текста е много по-добър от предишния. Защото има повече ситуация. Може би когато играя сама, ако имам някакъв страх – страхът ми би бил от времето. Защото сама определям темпото си и е възможно да се изгубя. Времето може да бъде партньор на актьора, но и да го закопае.

Под моя бряст има много его, малко страх, много несигурност и несигурността и егото съжителстват в много комплекси. И там под бряста е мястото да си разчистя. За себе си. Човек се ражда и умира сам. Дори някой да спи до теб, той не е вътре в главата ти.”

Представлението “Под бряста на живота” с режисьор Николай Георгиев, можете да гледате на 23 юни, 19.30ч. в бял квадрат на бяло поле, експерименталното пространство на Театър- Лаборатория Алма Алтер, или иначе казано мазето с вход мъжка гримьорна. Вход – Свободен.

• Защо точно лятото е сезона на Мюзикъла?
• -Защото лятото е горещо, разкрепостено и захаросано.

• Заглавията в програмата „Мюзикълът е мъртъв. Да живее Мюзикъла”, са доста различни, но кое все пак е посланието, което ги обединява?
• – Че Музиката  е магия над всичко, което ние можем да правим тук, на земята.

• Кое е нещото, което дори в най- трудните моменти те мотивира  да работиш отдадено със солидната числено група актьори?
• – Крайния резултат.

• Какво те вдъхнови да се захванеш с най- новото и мащабно попълнение в програмата – „Аладин”?
• -Дилян Дайновски. Когато той се завърна триумфално в Театъра и след успешните му роли във вече готовите мюзикъли, ми се стори, че той има нужда да израства в този жанр. Аладин е ролята, в която го видях  най- ясно.

• Защо играем навън в Двора на Софийския Университет?
• -Защото мюзикълът е жанр, който не се ограничава с пространство, осветление, сценография и дава възможността на хората да открият музиката под открито небе.

• Има ли персонаж, с който работата ти е станала любима?
• -Любима ми е работата с двойките. Например в „Цар Лъв” – Симба и Муфаса, Тимон и Пумба. В „Суийни Тод – бръснарят демон от улица Флийт” са Суийни Тод и Мисис Ловет. Те са много необуздани заедно и са може би любимата ми, най- крейзи двойка.

• Защо мюзикъл и защо публиката да гледа мюзикълите на Алма Алтер това лято?
• -Защото мюзикълите на Алма Алтер винаги са различни. Защото Мюзикълът е моят начин да кажа и покажа какво обичам най- много в живота си и да го направя с хората, които най- дълбоко вярват в тази идея.

Цветно ли сънува Марко или черно-бяло? 

Във всички цветове и звуци. Сънят зависи от боите на деня.  Дали са пастелни, маслени, акварел. Има монохромни. Има и слепи. Има и само силуети.

Колко важен е сънят за актьора Марко?

Той е подсъзнанието ми. Толкова важен – колкото ме е засегнал. Най – тъжните сънища оставят най- дълбок отпечатък в мен. Те не диктуват какво ще правя на сцената. Но може да повлияят с какво ще стъпя на сцената. 

Никога ли не си сънувал, че си в роля?

Не. Аз съм наблюдател на подсъзнанието си. Неговите течения, брожения, катаклизми и сюрреализми. Всичко, което ще видя извира от мен и ще се влее обратно в мен. 

А защо записваш сънищата си?

Защото искам да има смисъл от пътя, който вървя през нощта, страданията които изплаквам, недоумението, което обхващам. Смисъл.

Караконджулите отиваха на война.

Докато спя в главата ми кънти. Подсъзнанието ми бушува. Сънува българските военни.

Само че в стил “Дали”.

С привкус на Кафка.

Метаморфозна гротеска.

И всичко започна с генерално обявяване на война.

Под мен се отваря огромен бункер с метални порти (като на някое мазе).

От него занаизлизат техника, оборудване, машинария… само че точно с привкуса на машинария. Сякаш нещо е на криво, старо, не на ред.

Първо – два Въртолета.

Но като че ли стари, повече от стари, чак тракийски. боята им станала на флюшки. 

А на плаца(където има драма) се насъбрали много хора. Но там където трябва да са  Курсанти, има граждани с всичките им форми: Малки, големи, тлъсти и тънки, стари и може би млади. И всчки се движат. Почти като хаотичен базар, който иска да наподобява парад.

После Мигом, но бавно Два миг-а.  Ето какво ме бърка и бъгва – всичко е по два, сякаш имаме само по две неща. Сякаш се е отворил под земята ноевия ковчег на военната техника, но от него излизат само вехтории, скелети и караконджули. Там където трябва да е бил вложен маестата на силата, има само разлагащи се спомени за скелетите. Единия самолет полетява за миг и след това бавно се забива в една пейка, огъвайки муцуната си навътре като в детско.

От него излизат две петнадесет- годишни момченца. Президента им дава две колелца и ги награждава с Орден “Стара планина.”

Звучи парадни музика, а от колоните пращи съобщение, което драска в небесата, че е обявена война.

Аз се отдалечавам от плац драма… и се оказавам във военното министерство… или е пак същата сграда от четвърти километър… не съм сигурен. Стабилно западнала сграда, особено от вътре с пропити от влага стени. Порутени тавани. Една от стаите са отговорниците. Администраторите на главнокомандването- бай Тошо, приличащ на гол до кръста ел. Техник с огромно бирено шкембе. Чичо Ставри – общ работник с брада. И Иван… облечен като овчар. Наливат се с ракия, компютъра на бюрото им подгизнал, а зад тях в стената зее огромна дупка.

Казват ми, че е обявена война и ще стягат войските, само да изтрезнеят.

Излизам и в съседния офис ме застига окултна сцена по Kюбрик. Двама космонавти плават по посока следващия офис сякаш гравитацията не ги засяга. Носят се в стари костюми със СССР щампа отпред и ватенка НРБ на ръкавите. Облицовани отвсякъде и с огромни скафандри се изливат в офиса до мен. Вътре е жена, комисар, която носи военен шлифер, матовозелен. Ходи напред назад, обикаляйки стените на стаята докато вика с шепот, троскайки се като невротик , че не е главнокомандващ(а). Мъжете спират пред нея. Бавно свалят костюмите си, показвайки мускулестите си тела, оставайки само със скафандри. Започва сатанистичен ритуал, в който те се движат плавно като водорасли, събирайки мрака на ъглите около себе си. После сенките отлитат до първия офис помещаващ Бай Тошо, Чичо Ставри и младия чобан. Там те се увиват около гърлата им и затягат като моири кордата около пиянските гръкляни.  Бавно изцеждат живота, който им остава. Техните тежки, стари, деформирани от алкохол тела тупват на земята и в следващия миг се отваря съседната вратата, от където излиза комисарката носена от самодиви в бял прозрачен пеньоар. Излегната спокойно върху тях, погледа и се стряска диво и обезумял, докато беззвучния й кикот отеква по стените.  Манията на ритуала ме подлудява. Тръгвам по коридора надолу, излизам по стълбите. Старата сграда започва изведнъж да се тресе от дейност. През дупките се излизат чиновници. По мокрите тапети се чуват реверберациите на кубинки. Плъзват като плъхове отвсякъде стари призраци, Вехти обради, Стари пушки. Минавам покрай заземен хеликоптер и от там ми се усмихва беззъбата уста на пияница, някога бил чин ефрейтор ако се съди по обръснатите му вежди. Кани ме на по алкохол с алкохолния си дъх, но се отдалечавам. Зад него в купето се вижда кабинет. В центъра му Адолф Хитлер, обграден от третия Райх в сиви дъждовни шлифери. Явно са наети в българското разузнаване като разузнаване. Тръгвам към двора а там се тътрят чиновници лелички. С джвакащи галоши, с парадни стъпка в калпава формация маршируват въртейки кръгове около металодетектори. Изпод саката на жените се подават сутиени  а ръкавите им висят като униформи на детски войничета. А в далечината отеква глъчка, суматоха. Народа се качва по вехтата машинария: Старци, сакати, майки с деца, ученици, работници, чистачки и тръгват в дълга линия. Между дърветата се проточва парадна нишка.

Караконджулите отиват на война. 

Актрисите в Алма Алтер се видяха в ново чудо – задачата да се превърнат в тайнствени, омайващи създания. Носят се слухове, че репетициите им за премиерата – “В Царството на самодивите” по Иван Вазов, се пазели в тайнство, а от време на време привлечени от дивните им гласове в Театъра влизали невинни минувачи по “Цар Освободител 15”, които повече не се завръщали. По този въпрос те само ни се усмихнаха тайнствено и ни разкриха някои от ежедневните си ритуали:

Тайно самодивско събуждане в 6 лесни стъпки:

1. Птичките ни будят.

1.1 Искаме да хвърлим камък по тях.

1.2 Спомняме си, че ние сме едно с природата.

1.3 Не хвърляме камък по птичките.

2. Бавно и красиво отваряме очи и поемаме ярката, болезнена, отвратите-… Ъм така де – освежаваща слънчева светлина.

3. Затваряме очи.

3.1 Стискаме ги с всички сили

3.2 Надяваме се това да ни върне към съня.

3.3 Не става

. 3.4 Пак отваряме очи.

4. С въздишка се изправяме.

5. Протягаме се.

5.1 Уханието на току-що сварено кафе, ни дава надежда за деня.

6. Ставаме. С нежелание** Повтаря се всяка сутрин. Така, де и самодивите трябва да ходят на работа. Иначе кой ще върти земното кълбо на малко, фино пръстче с пръстенче?

Сутрешното кафе е един от любимите ритуали на модерната Самодива. То е пряко свързано с нейното вдъхновение и благосъстоянието на останалите самодиви и мъгъли. (обикновени хора, лишени от магия). Твърде вероятно е ако опитате да заговорите или дори да погледнете Самодива преди първото и сутрешно ритуално кафе да бъдете хвърлени във въздуха и да се приземите обратно на парченца! Страховито, но по истински случай! Самодивата приготвя горещото си кафе сама в мълчание, докато внимателно обмисля деня си, защото както знаем- тя никак не си губи времето. Кафето й е и подсладено и горчиво – като нея самата. Би могла да го сподели единствено с останалите си сестри самодиви, но предпочита този ритуал да запази за себе си.

Съвременната самодива много обича онлайн пазаруването. Или по-специално разглеждането на обувки в работно време. Макар да ходи само боса, понякога и с кецове поради спецификите на съвременната градска инфраструктура (или липсата на такава), тя има тайна колекция от обувки, чието носене се отлага с години поради простата причина, че подходящият повод никога не идва…

Самодивата си има ритуали и в офиса. Когато компютърът забие, тя запява нежна песен, която на секундата стабилизира 5G – мрежата. А в обедната почивка разресва дългите си коси, мълвейки тайно поезия по посока на някой клиент – дали ласкава или злокобна – това вече си е нейна работа.

У дома Самодивата се заобикаля с растения, които да я утешават и откъсват от реалността на градската действителност. Тя съжителства най-добре с кактусчета, малки храстчета и не капризни цветенца, които грижливо подбира. Освен ритуалното им поливане с мълчана вода – вода, която е налята в мълчание от ръцете на Самодивата, тя ритуално им говори и нашепва тайни, нежни думи и молби да растат, да цъфтят и да зеленеят. Самодивата най-добре знае, че думата е и най- острия камък и най- нежната ласка. Тя говори и на гозбите си – да станат вкусни и лечебни, на билките си, нарича ги. Така всичко, до което се докосне попива нейната сила.

Самодивата винаги се буди рано. Още с първата птича песен, а след дългия ден обичайно похапва мед от глухарче на фона на бавна, хорова музика.

Ако мечтаете да срещнете тези чудни създания, които някои твърдят, че са виждали поне в съня си – не пропускайте Премиерата !

Актьорите на Алма Алтер имат навика да посрещат и хубаво и лошо все заедно в Театъра, но ето, че изправени пред един от най- светлите Християнски празници някои от тях хващат влака, устремени към родните си места. Чудите се кои са те?

Стаси: Последните две години нямах възможността да прекарам Великден със семейството си в Сливен, затова тази година сякаш родовите корени ме дърпат обратно, и макар само за няколко дни, нямам търпение да се сгуша в топлината и уюта на “вкъщи”.

И качвайки се във влака, знаейки че ме очакват пет часа път, главата ми се изпълва със спомените как сме боядисвали яйца с брат ми, как мама ме е учила да меся козунаци. А частта с вдигането на тестото и скоростното му запращане обратно към плота, повтаряща се сто пъти, определено бе мерило за сила и могъщество.

Помня как на Разпети Петък с баба винаги ходихме заедно на църква, само двете, и минавахме под масата, символизираща Христовия гроб. Баба вече отдавна я няма, но съм сигурна, че там някъде, тя също пази този мил наш спомен. За мен Великден е традиция. Тази традиция, с която съм отгледана, която изконно пазя в себе си, но и постепенното изграждане на нови, свидни моменти и продължаване на традицията по естествения ѝ път напред.

Дайновски : Хасково е всъщност голям и важен град за южна България, намира се еднакво далече от Гърция и Турция, всъщност реално е по-близо до Одрин, отколкото до Пловдив. Районът се отличава с горещо и сухо лято, и е известен ( поне за мен ) с овощните си култури. Интересни и важни неща са: Хасковската Богородица, Завода за Бира ” Астика ” ( където се прави и Каменица, и други бири ), парк Кенана и аскувския калунь. Аз самият съм 50 % тутраканец и 50 % тръмбешчанин ( Полски Тръмбеш ), роден съм в София, а съм отрасъл в Димитровград… Та не знам дали съм точно асковлия, но все пак ето няколко класически хасковски израза, уникални за района, които аз лично съм чувал: Артик – това е израз означаващ най-общо приятел или познат. Но по принцип може да значи и синоним на хасковлия ( така се поздравяват хасковлии в чужбина, в София например ) Ко стаа уе Артик? – типичен хасковски поздрав. Интересен израз е каунь ( или калунь ), което е пъпеш, но значи и тиква ( в смисъл на тиквеник – глупак ). Когато хасковлии се наричат сами един друг: ауе каунь ( чете се като кауня, без да довършваш я-то ), това е израз на мили и приятелски чувства ( обикновено ), но ако сте от другаде и някой хасковлия ви нарече каунь, знайте че няма много високо мнение за вас.

Mариела: Да бъдеш Русенка си е цяла гордост. Вие знаете ли, че наричат Русе “Малката Виена”? Когато се разхождам по кея и слънцето блести на повърхността на Дунава, последното за което си мисля е да се върна в столицата. Празниците са по- различни тук в по-малкия град, хората са някак по-близо един до друг. Още от дете любимата ми Великденска традиция в Русе са Великденските кръшни хора на големия площад в центъра на града. Ставаш сутринта от звуците на тъпана още преди птичките да са запели. Нашите си – северняшки хора. И хората, изпълнили площада сякаш летят по въздуха. Вярно, имаме нещо особено – по-студено, ние северняците, но така мисли само този, който не знае песните ни, не е усетил топлината ни и не е газил с нас до кръста в Дунава.

Андриян: Северозападния край – моето родно място. Всички казват, че е най-бедния регион в цяла България, но пък ние – хората от северозапада сме богати отвътре – най-вече с чувството си за хумор. В моето село Лесковец – където съм живял от малък, на всеки Великден се ходи сутрин на църква, организират се тържества, и хората се събират на площада за да почетат празника. Иначе най-значимото събитие в Лесковец е през лятото, когато е и събора, или както ние му казваме – панаира. Тогава всички се срещаме – и тези които живеят там, и тези които си идват специално за панаира. В Оряхово – където също имам роднини, е градът в който е роден Дико Илиев, чието Дунавско хоро слушаме на всяка нова година. В негова чест една от традициите всяка година през лятото е, да се организира така наречената вечер на Дико Илиевите празници. Тогава духови оркестри от различни краища на България се събират за да изсвирят част от неговото творчество. За някои хора нашия северозападен диалект е много странен, понякога неразбираем. Но пък има и хора, които се забавляват когато се говори на северозападен диалект. Например ако искаш да кажеш на някоя жена че е много хубава се казва – мого си убава, или мааалииии, ква си сгодна женица. Ако пък искаме да кажем на някой да ти се махне от главата – аре бегай от тука, или маиняй ми са от главъта. Има и още мого такива северозападни изразе, ама нема а ги казвам сеги, що не са за пред ората. Ако некой сака а са отбие у нашия край, да са знаа – тама са натиска яко на яденье и пиенье. Е, имаме си и северозападна култура, ама тава е само за ора, дека са по-културни. И да са помни.

У Северозапада не са пита – къде да седна, тава къде да го тура, и кво да ям.

Божидара : В Разград, моя роден град, Великден е винаги изпълнен с живот. Дузини шарени великденски яйца красят центъра ни, както и други цветущи декорации. Всяка събота преди Великден от 2014г. насам се организира Великденски крос за малки, големи и отбори. Като той е подходящ както за професионалисти, така и за любители. Винаги има участници и от други градове, които всяка година се впускат в нашите дисциплини, а именно 5км крос и отборно щафетно бягане 5×1км. Тази година кросът ще има благотворителна кауза. Ще се събират пари за болния, от рядък тумор – параспинален ПНЕП на гръбначния стълб, десетокласник Мартин Христов. Освен това тази година ще наподобява първия крос по това че на старт/финала ще свири страхотният музикант Константин Кучев. Това са основните събития станали част от светлия празник, разбира се не забравяме че в 00:00 всички желаещи граждани ще обиколят църквата 3 пъти, запазвайки свещите си запалени.

Дано се приберем в Театъра поне малко по-чисти, поне малко по-смирени, за да сътворим в дните си и на сцената най-многоликите цветове и багри, по- пъстри и чудни дори от тези, с които ще изрисуваме Великденските яйца…