fbpx

Сънят на актьора – Част 1

Денят е ключ за сънищата през нощта. Различните преживявания дават разлини фрагменти от ключа за нощтната ключалка. Колкото хора – толкова и фрагменти.

Сънят на актьора – Част 1

Сънищата са другият мой живот. Цветни, черно-бели, екшън или застинали, осъзнати, живи, сънищата ме съживяват нощем. Сънят, който най-много съм сънувала, безспорно е, че летя. Страхът от летене, пък е единственият ми страх, Парадоксално, нали? Още от малка съм развила цяла техника за летене в съня. Концентрирам се силно върху издигането, паралелно над земята. Дори само с един или два сантиметра. Един път успяла да преодолея земната гравитация, оставям концентрацията за летенето в задната част на главата си и започвам да си играя с височините, но съзнанието ми вече е свободно да мисли и за други неща – природата наоколо, опасността, в която съм или пък онзи когото искам да освободя, понякога философски понятия или спомен за любим близък. Най-трудно е приземяването, защото обратно на излитането, един път издигнала се – единственото правило е да не се концентрирам само върху приземяването, а обратно да оставя концентрацията в тила с твърдата убеденост, че летенето е най-естетсвеното нещо на този свят. В някои по-интензивни сънища ми се е случвало за момент да се поддам на желанието за центриране и обсесия, че летя и да падам със стотици метри, докато успея отново да избутам мисълта на заден план. И все пак моите сънища са оптимистични, като мен самата, никога не са с фатален край.

– Събуждам се. Без Аларма. Първите секунди са чист сюреализъм.  Значи е сутрин… Как Знам ли? Сутрин излизам.  Връщам се в изходна позиция, а после продължавам. Ерго съм в метрото.

– Обичам мотрисата. В нея се чувствам спокойно. Сигурно, като в кенефа. Там, върху тоалетната чиния, няма време. Вчера не се е случило, а утре още не е дошло.

– Съм тук, в себе си. Само че там тогава Сънят не спира да те върти във водовъртежа си и  ти изглежда по истински от реалността. Всичко е шлаката във вените ти. И въпреки световъртежа, сърцетупа, душевната мигрена, сънят измамно превъзхожда миязмите на деня. както Казиното – бюрото по труда. Защото ти Дава привидната надежда за реванш.

–  Но ме е Страх …. от времето. Когато минава покрай мен, като бърз влак без да спира по невзрачните гари. Няма билети за обратно прекачване. Сънят, за разлика от реалността на миналото те подлъгва, че спомена плува тук в изменчивостта на преписа.

– Но тук в мотрисата е спокойно, сигурно. Като в кенефа – Защото тук може да излизат свободно фекалите. Като мислите  от подсъзнанието. да се отронват леко отвътре на крачола, по бедрото. без да попадат в утре или да засядат във вчера.

– Приятно е когато мога да говоря с думите на мислите ми. Като някой древен грък, говорещ с някакви други гърци.  От онези антични времена на агората.  Аз Казвам: “Влача камъка си като Сизиф!“  и същевременно се чудя дали Камю си е вярвал, твърдейки че Сизиф е щастлив, защото намира радост в повтаряемостта на живота си. Говоря за Време отпреди епохата на времето.

– Страх ме е от времето… Споменах ли го вече?  Съжалавям.  От къде да започна? Съм Толкова далече от мига на детонацията сякаш пространството започва да изкривява времето, сливайки го, оплитайки го в себе си. Времеврът. Синус, косинус.

Но обичам безвремието. В него мога да задам въпросите (Ми/Ти/Ни):

{Без последствие}

{/за отговорите/ }

И

 {/за времето/}

– И се питам… дали като мине времето. Цялото това „времето” с неговото преди и след. Толкова много време да мине, че то самото да се превърне в пясък. Толкова много пясък да се отрони от счупената стъкленица на Хронос, че Сахарата да е капка в морето на тази пустиня.  Толкова много време да мине че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.

                          –  Пясъкът да не може да мери…

                                         …Да мине –

                                                               –  Да се изсипе през механизма на пясъчния часовник. – Толкова време да мине, че да забравя кой съм, откъде идвах и на къде се бях запътил.

Рядко сънувам. Още по-рядко помня. Помня кошмари, но те са просто случки от живота ми, които се повтарят и през нощта. Сънувам и как се събуждам и правя нормалните неща, които правя сутрин, после наистина се събуждам и не знам дали това е сън или реалност. … И да исках не мога да ви ги разкажа.

Някои от нас сънуват будни,

сънуват за да срещнат, сънуват, за да общуват

със себе си или с някои от персонажите, които населяват нашето вътрешно. Там – в сънищата, сякаш сме по- истински. Но…

“В този свят тъй чуден,

дали ти спиш

или си буден?”

Актьорите на Алма Алтер крачат смело, но… с какви обувки?

Актьорите на Алма Алтер крачат смело, но… с какви обувки?

Моите обувки…чифт…но винаги едната липсва.

Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.

Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.

Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.

Като цъфне… ако цъфне.

Обувките на МАРКО ДЖЕНЕВ

Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.

Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.

Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.

Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.

Обувките на ВАЛЕРИЯ се подвизават по екзотични места

Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.

Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!

Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.

Обувките на МИШО не стоят на едно място

Вие чухте ли за новата тенденция?

Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?

Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.

ДИАН и ОБУВКАТА

Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.

Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.

Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…

ЗАБРАВЕНИТЕ ТОКЧЕТА
САМОДИВСКИ ЗВЪН-Н-Н

ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)

Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.

А важен е пътят, не дестинацията.

P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?

P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА

Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.

Целувка, беля, бой

Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…

Ето какво разказват:

Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.

Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.

ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)

Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример.. 😄

Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия.. 

Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.

Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…

Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета. 

А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.  

Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още  се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха?  Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози. 

Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.

Мариела Димитрова:

Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела.
Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета…
“Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “

” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “

” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “

Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена. 

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

За вторникът, който осмисля седмицата

или срещите с титана на словото проф. Боян Биолчев

Вторникът винаги е бил просто вторият ден от седмицата – малко безличен, нито понеделник – нито петък, знаеш си, че до уикенда има да избуташ още…

Докато не срещнахме Човека – Боян Биолчев. 

Нашите вторници с него бяха какви ли не – мълчаливи, усмихнати, умни, понякога тихи и смирени, друг път като вулкан от емоции и чувство за хумор, едни такива многолики, необясними.

И някак вторника зае своето почетно място в седмиците ни. Беше осмислен или поскоро окрилен от смисъла. 

Само  стойката на този човек на неговия лекторски стол на сцената на Алма Алтер може да те научи на нещо. Това е 100 процентов човек, който знае как се седи на стол. Стегнато, смилено, бодро.   Няма обаче какво да пиша за Него – четете му книгите, елате на лекциите, просто го срещнете – ако имате този късмет! За нас беше явление. Явление. Бисерите и мъдростите с които ни дари са безброй, ще споделя някои от тях, но начина по който ги казваше да бяхте видели, един такъв простичък, непосредствен, естествен. Геният е в съдържанието, начинът е в човека. 

На „лекциите” ни  той винаги  беше без маска. Това е точно така, както ви го казвам през очите ми на съучастник и очевидец. Не беше пред нас  проф. Боян Биолчев – бившият ректор на Софийския Университет, българският учен, филолог, преподавателят на десетки литератури, писателят, сценаристът –  пред нас стоеше човекът Боян. Оголен. Раним. Понякога недовършващ изреченията си. Търсещ. Скромен. Отдаващ. Замислен. Развълнуван. Разпален. Разгърнат. 

Да, лекции  е твърде слаба и неточна дума за случая. Това бяха… срещи. Разговори очи в очи.  Срещи на добри приятели. На хора, които има какво да си кажат и за какво да си помълчат, а времето някак все не стигаше. Записвахме „лекциите”, за да не ги разпилеем някъде по времето, за да помним. Всичко, което той казваше попивахме и после си повтаряхме като мантра. Цитирахме си го един на друг. Започнахме да го четем повече. А смеха в някои моменти от записите ми е любим. Не помня кога за последно съм чувала по-искрен смях. 

Той искаше да ни накара да мислим. Да питаме, за да търсим. Да поровим, за да се хванем за нещо. Да ни настрои на откривателска честота и да ни научи да не се самобичуваме за това, което още не можем да намерим точно, да не се и самонаслаждаваме,  когато успеем да открием. 

Минаха месеци, а той все още не ни различаваше, заради маските които умело криеха лицата ни, но познаваше човечетата вътре в нас, които пишеха текстове. На предпоследната лекция ни помоли да му изпратим по една снимка с име, защо му трябваше да ни помни, точно когато всичко свършваше. И нали сме автори сътворихме един авторски албум от снимки, и наши, и негови и му го подарихме. На финал започнахме разказ, който той да довърши или да си остане само с начало, защо нещата трябва да свършват изобщо? 

„Лекциите” обаче свършиха, но вторникът повече няма как да бъде обезличен. Той го оцвети завинаги. А портрета му ни гледа с благия му поглед от нашата си стена на славата. 

Стената на славата в Алма Алтер

На нас остава да чакаме лятото, когато ще ходим в Резово на семинар.

А сега с част от мислите му, ще направят Вашия ден вторник: 

“От върха човек вижда колко по-високи върхове има. Иначе собственият ти връх ти пречи.”

“Творческият мързел- това е медитация, потъване в собствения свят”

“Не живееш ли като грешен човек, никога няма да станеш човек”

“Творецът не трябва да мисли за читателите, нито да преувеличава собствената си дарба”

“Четете с очите на друг. А собствените си текстове четете с очите на любопитен човек.”

“Творчеството е раждане.”

“Самоконтролът в изкуството е юзда, когато ще се представяш и броня срещу другите хора. Присъда в изкуството няма! “

“Най-хубавият финал на омразата- да намразиш себе си.”

“Търсеното смешно трябва да бъде скрито зад неочакваното смешно.”

“Комедията се ражда от възможното в живота, но с мяра.”

“Най-големият талант: да изтриеш от себе си нормалното.”

“Най-трудно се играе идиот.”

“Наблюдавайте живота с едно присвито и едно широко отворено око.”

” Ако искате да останете в изкуството, не изпускайте човешкото нито за миг.”

“Човешкото е външната граница на таланта. “

“Коректността е мяра, но не и ограничение. “

Автор: Мариела Димитрова 

Като няма Messenger ще има mesаge

В стремежа си да бъдем винаги “тук и сега” за вас, нашата публика, веднага след презокеанските заплахи на Марк Зукърбърг попитахме актьорите на Алма Алтер – как си представят света без Facebook и Instagram.

“Новината за това, че Фейсбук и Инстраграм са заплашени от спиране в Европа ми попадна в час по философия, всъщност преди десетина минути. Явно съм се затворила в моята си пещера в последните дни и не съм приемала външна информация. За да съм честна нито Инстаграм, нито Фейсбук биха ми липсвали особено. Това е и причината да се опитвам да се отделя от тях в последния месец- твърде много се “привързах”. Може Зукърбърг да ми спести усилията, обаче имам чувството, че ще му залипсват няколко милиарда баби с телефони, лелички с теории и т.нар. “шитпостъри”(определено ще ми липсват). А аз какво бих загубила без достъп до приложенията? Дългото чавкосване с Мария, споделяне на мемета с интересен брой хора и един куп снимки, които определено ще ми липсват! ПП- Може и да сваля успеха малко като Класната не може да пуска постове в групата на класа :(” Мишето

“По-спокоен, по-изчистен от излишното, по-чист, както беше в детството. А хората може би най-после малко по-отворени един към друг и с по-адекватна представа за себе си и другите.” Мариела

“Как си представям живота без Фейсбук и Инстаграм? По-концентриран. Целенасочен. Надявам се хората да осъзнаят, че е по-важно да се съсредоточат върху собственото си битие, а не това на околните.” Стаси

“Много се надявам бъдещата европейска версия на Фейсбук да има предвид европейските културни особености и да направи възможно качването на nude снимки…” Вал

“Животът без Фейсбук и Инстаграм си го представям по-освободен, даващ възможност и време за много други по-интересни и смислени неща. Например, когато нямаш интернет, имаш повече интерес към всякакви хобита, вместо да седиш на дивана с телефон/латоп в ръка и да ровиш в социална мрежа, гледайки някаква фалшива форма на чуждия живот. ” Ади

“Много ползвам Фейсбук и Инстаграм. Наистина много. И снимки качвам, и следя коментари, харесвания. Обаче мисля, че ако това се махне, просто ще си намеря нещо по-интересно за правене.” Ради

“Фейсбук се превърна в едно от най-важните средства последните 10 години. За артистите като, че ли е жизнено важно за информация, разпространение, реклама. Там всеки споделя мнението си, новините. В личен план пък ни дава възможности за една комуникация – скрита, не чак толкова регламентирана. Би ми било интересно да видя риска за себе си да изчезнат. За Инстаграм не знам толкова, защото така и не се научих да го ползвам адекватно.” Гопето

“Като малък си спомням как нямах нито Фейсбук, нито Инстаграм, нито интернет, защото нямах и компютър. Някак си тогава беше по-различно отколкото е сега. За мен е без значение дали ще ги има тези две приложения или не. Жалко ще бъде за тези, които ще изгубят хубавите си спомени, или някоя друга снимка качена преди 10 – 11 години. Като няма messenger, ще има message!” Анди

“Макар да съм свикнала да споделям доста информация, снимки, събития във Фейсбук и Инстаграм, да смятам двете мрежи за удобни и да знам, че ще ми е трудно да свикна без тях, не мисля, че животът без тях ще бъде по-лош или по скучен. Просто ще се появят други социални мрежи, може би и по-добри даже. Аз самата съм регистрирана в wechat (китайска), в Контакте (руска). Така че знам колко по-раздвижени и с повече опции могат да бъдат тези приложения. Освен това преди ерата на интернет хората са живели чудесно, може би и по-щастливо без социални мрежи. За съжаление те се превърнаха в свободно пространство за изливане на злоба, завист и комплекси. Струва ми се, че малко време без този тип общуване може даже да е от полза.” Калина

“Задължително по-спокоен. Може би и по-пълноценен – по-малко време на телефона – повече свободно време – повече отделено такова на важни за теб неща – по-пълноценен живот. Ако ще ми липсва нещо, то ще бъде само онези снимки за добро утро. Сещате се за кои говоря.” Диян

“Без социални мрежи? Човек е упорит в опазването на вредните си навици. Или ще намери алтернативи или ще направи такива.” Миро

“Аз лично няма да губя толкова много време и ще обръщам повече внимание на важни задачи, които имам. Фейсбук и Инстаграм понякога за мен са като някаква краста, напаст. В много отношения са полезни, но смятам, че ще можем и без тях, а ако махнат и Тиктока ще бъде върхът, защото иначе всички ще отидем там и ще стане по-зле положението, обаче като се замисля може и това да е коварният план.” Ани

“Определено ще се научим да оценяваме момента тук и сега, както да приемаме скуката в нашето ежедневие. Според мен това доста ще стимулира творческия импус в нас, защото вместо в свободното си време да скролваме безцелно от снимка на снимка, липсата на социални мрежи ще ни позволи просто да си скучаем. Представям си, ако всеки скучае толкова много, кой знае какви ли идеи или занимания би развил от скуката си…” Цвети

Симеон Василев не беше открит по нито една от социалните медии за коментар.

Време за разкрасяване

Сцената е издайник на възрастта, килограмите, несъвършенствата, както на плътта, така и на душата. Затова и актьорите на Алма Алтер отделят от времето си, за да се погрижат за себе си и да се срещнат с публиката красиви, спретнати, усмихнати. Ето някои от любимите процедури на шушките. 

“Невъзможната Ти и Невъзможната Аз” са обявили война на стреса, целулита и черните точки. Програмата на Пет и Вал включва меден масаж с отлепяне, глина от Мъртво море, златна маска, йога и тичане по 5км в парка. Последното се прилага с най-голям успех при високи нива на стрес, нервно напрежение и бяс. 

Треньорът на Мариела често й повтаря “тайната е в тежестите и да не мрънкаш”, а тя, повярвайте, никога не мрънка. Четири пъти в седмицата отдадено следва всичките му съвети, а един път в седмицата ходи на балет, за да се разтяга. Резултатите са повече от завладяващи. 

Марко Дженев има личен стилист, а именно google. Марко обичайно звъни на Вал да я пита “Вал, ще се постригвам, какво да им кажа”. И тя пише в Google “италианска прическа”, избира две или три с рошав и буен бретон, и ги праща. На Марко и на The Barber shop, а момчетата там си знаят работата. Един път обаче Марко попадна в грижовните ръце на Пет по време на Джипси Ад, А ефектът беше зашеметяващ!

На The Barber shop разчита и шамандурата на Георги Арсов, но Гопето не харесва дългите кичури и поддържа своята канадска ливада. Така на преден план излиза голямата му усмивка. От една година Гопето вече е на Кето-режим, във фитнеса работи целенасочено и не повече, отколкото е необходимо. Но на сцената оставя тежестите, взима тухлите и се впуска в маратон по геомилевски.

Мария, Цвети и Мишо залагат на Негово Величество Балетът. Изправени стойки,  грациозни тела, разтегнати сухожилия. Няма хореография, която да се опре на танцувалното трио. Освен за разкрасяване на тялото, балетът им помага и за възпитание на духа в търпение и медитация в движение. 

Понякога на актьорите не им е до разкрасителни процедури от тежките репетиции, но силните прожектори на сцената нашепват “Красотата е форма на гения! Тя е дори повече от гений! И не се нуждае от доказателства!’

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Трудно ли бе да откриеш у себе си всички онези гласове – мъжете, опиянени от красотата, жените –ревниво шепнещи?

Свят без аз – няма. Но и аз без свят – също няма.

Знам го от мъдрите, преди мен, надявам се един ден и аз го предам. Кои са гласовете в “Албена”? Гласовете на селото? Скърцащите валове на мелницата или дрънкащите колела на каруците, отекващи през дуварите? Гайдата на панаира, сновящите селяни, бродещи по калдъръмите като кръвта по вените? Сенибирлията, Куцар, Нягул? Ехтящият грохот на проникванията или шепотът на изповедта? Трудно е да откриеш навсякъде себе си, без да не покриеш света с вехтото наметало на егото си: Аза, налагащ имитативната си представа за света.  Но във всяко едно късче на света, има парче, което те отразява, по един твой душевен къс в огледалото на това метафизично село. И се чудя: Кой завижда? Мъжете или жените? И кои са опиянените? Искащите или мечтаещите? Всички заедно или всеки поотделно в опустелия си храм? Не знам дали откривам в себе си тези гласове, може би по скоро откривам себе си в гласовете.

Съществува ли днес селото на Албена?

Преди града е било селото. Но и след него, то продължава да съществува точно в антипода си – полиса – метафизично, навсякъде, защото е във всеки един от нас и го носим в себе си до всяко едно място, независимо колко хвърчим към бъдещето. Селото ни заражда, защото където и да отидем, сме в населено място. Ние носим живота в него, вдъхваме го, а после то ни ражда, отново и отново. То ни прави хора. Спотаено, като семе в душата ни, което може никога да не покълне, но се движи с нас през времето и пространството. Но кое е селото на Албена? Кое село? Нима селото е крави, поляни, печки и летни ваканции? Не мисля. Селото на Албена е Селото на Йовков. Онова, което носи в себе си българското. Не на гайди и усмихнати баби по кофички за кисело мляко, а онзи специфичен усет за доброта, неподправеност и простота. Онова, което съдържа чувството за българското – отвъд битовизма на обграждащия ни свят: „Прогледналите очи на дядо Йоцо, Овдовелите намерили се край гробищата, безпътната и безвременна мъдрост и философия, виснала по жиците на една бяла и несъществуваща лястовица.“ Не толкова манталитета, колкото завета на Българина. Няма нещо, което бихме могли да наречем наше, като селото на Йовков, селото в което е Албена. Ако има една философия, която това село носи и е внушило в мен – то тя е добротата и надеждата, независимо несгодите. Дали съществува? Винаги ще съществува, защото не се намира на никоя карта, която може да заличи името му, а вътре в нас. И от нас зависи то да съществува.

Кое е най-трудното в работата с гласа на актьора?

Всичко, накратко – бих казал. Защото гласа е единия от двата най-силни инструменти, които актьора може да има в своя арсенал, но и най- сложните същевременно с това. И за да може този глас да ти служи, трябва да си невероятно концентриран, съзнателен, да можеш да предвидиш посоката, към която си се устремил и едновременно с това да можеш да се оставиш на течението, да оставиш твоето автентично аз да свири на гласните ти струни, за да пренесеш чрез този глас вътрешния свят на сцената, през екрана или през предавателя. Най-трудното за мен, може би е да имаш тази необходима концентрация и контрол, без това да стерилизира твоята живост.

Кой е Марко Дженев в тълпата, ситуирана в Йовковото село?

Мисля че всеки, в един или друг момент, влиза в ролята на селото. Може би, дори за миг и самата Албена. Един мъдрец някога бе казал, че тълпата става народ по време на революция. А обратният процес кога се случва? Пак по време на революция.  Народ без индивиди няма. Тълпа също. Но са се самоубили в процеса. Кой е Марко Дженев в тълпата? Продължава да е Марко Дженев.  С всичките си грехове, страхове, похотливи мисли, притеснения. Човек от тълпата може  да бъде само себе си в нея. Всичко друго е грозна имитация. А ако не изразиш себе си въпреки тази тълпа – то си обречен тя да те погълне. Но едно нещо трябва да е ясно – селото при Йовков също е индивид – събирателен образ на цяла една епоха, на едни възприятия, жив организъм само по себе си.

Тълпата.

Тя е асинхронна, без-времева. Дали се е струпала по седалките на колизеума или скамейките на стадиона. Тя крещи винаги за едно – хляб и зрелища, старата кесарова формула, която сякаш е застрахована против старост. Само че в Албена, край каруцата, това не е онази тълпа събрала се за зрелища – това е селото. Не, не онова село, бита, който следва Албена от сцена в сцена, през къщи та чак до къщата. Това е общността, онази която и се налага да отсъди присъда на Албена, в многогласието си. Но и онзи морал, който осъзнава, че светът не е запечатан в камък – нито бялото е съвсем бяло, нито черното е изцяло черно, а светът е замъглен в сивотата на човешките действия и несигурността на човеците. Селото, отсъдило Албена като грешна прозрява и великата загуба, която настъпва за самото него. Селото не губи просто една жена. То губи красотата. То губи себе си… И остава без добротата в процеса.

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Нашите действия определят изходите, пред които заставаме и пътищата, които избираме. Кой е виновен за смъртта на Куцар, за съдбата на Нягул, за въжето на Албениния врат ? Точен отговор няма, защото всеки отговаря с «Аз».

24 януари 19.30ч ще бъде излъчено онлайн представление на “Албена” на страницата на Театър – Лаборатория “Алма Алтер”

Как звучи гласът на Албена днес?

Гласът на Албена звучи по различен начин в града, в малкия град, в космополитния град, в селото. Албена в копнежите си за свобода днес, се реализира по един начин зад границите в Европа, по друг начин когато тръгне да следва чувството си за справедливост и за истинност и се включи в проекти по доброволчество и солидарност в африканските и азиатските бедни страни. Съвсем друг, когато остане в пределите на малкия град в България, затворена между хорските приказки, които все още продължават да говорят. Един е цветът на Албена в съвременната естетика за красота, която заклеймява и от която се опитва да избяга. Друг е цветът и в природата, там където се чувства близо до себе си, до свободата. И ако смея да кажа близо до Бога.

Има ли послание,което е на ръба на невъзможното да се предаде единствено чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласа стои нашият вътрешен човек, а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика, с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Валерия таи ли в себе си някои от демоните на Албена?

Всичките! Нямаме ли ги всички тези демони? И демони ли са или ангели?

Как би описала срещата между тях двете ?

Тази среща беше през очите на много други Албени. Всъщност, когато започна работа по този спектакъл, Господин Георгиев започна работа с едно момиче, което се казваше Катя. Катя започна работа с трима мъже – Димитър, Красимир и Ники. Те четиримата започнаха да работят с текста на Йовков и да се обръщат към себе си, в опит да намерят по какъв начин този текст се отразява в тях. Впоследствие обаче Катя не можа да се намери в Албена, беше и много трудно. Десетина дни преди премиерата на спектакъла Господина ми се обади и на мен ми се наложи  да вляза в кожата на Албена за десет дни. Просто този порив за свобода, който е в основата на трактовката, която те бяха направили с тези текстове, които бяха работили с Катя и с Георгиев, в които тя въпреки, че е била част от изработването и не се е намерила, за мен са много близки и много отговарят на вътрешните ми пориви в моя си начин на живот. В това как аз виждам нещата. Затова не беше трудно.

Има ли послание, което е на ръба на невъзможното  да се предаде единствено  чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласът стои нашия вътрешен човек,  а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Кои общоевропейски ценности откриваме в разказа на Йовков?

Не е тайна, че България е на дъното на Европейския съюз, когато става дума за хомофобия, когато става дума за дискриминация на база пол, на база расови белези, на база малцинствени белези, на база дори понякога стандарт на живот. И до толкова до колкото Европейския съюз действително се стреми да направи възможностите равни за всички и то не в баналния за комунизма аспект , а в един по-духовен аспект, в който хората да се чувстват приети и разликите в тяхната сетивност да не бъдат усещани, а напротив да бъдат  използвани в тази заедност –  Togetherness.  Да водят едно по- смислено и по- духовно съществуване. Аз мисля, че Албена е много напред в тези виждания, в тези възгледи. Ако се впуснем след нейния образ в този порив за търсене на свободата, излизане от клетката, за това жената да бъде приемана като равна на мъжа, да не е тази която стои вкъщи, докато той- единия работи и той господства, а тя се оказва като една пионка между единия и другия, между всички образи от селото. Нейното вътрешно „Не!” е изкрещяно още в началото на първия монолог, в който тя казва „Стига” и целият този път, който тя извървява към утвърждаването на нейните собствени етически принципи, които съдържат красивото и доброто в себе си, не в онзи закостенял, вехт, патриархален идеал, който в някои области в България и до ден днешен проповядват.

За гласа на Албена, попитахме Валерия

Гледайте спектакъла “Албена” онлайн на 24 януари от 19:30 в театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Как звучи гласът на Албена днес?

Дипломирането не е за всеки!

Ади в света на Бекет

Дипломантки 2021 г.

В театър-лаборатория “Алма Алтер” дипломирането е сакрално преживяване – духовно пътуване и израстване, близко по своята същност до древните племенни обичаи, чрез които младежите и девойките са навлизали в света на възрастния, в света на другия. 

Дипломирането не е за всеки! То е за смелите, търсещите, онези, които се страхуват, но не позволяват страхът им да застане между Аз-а сега и онзи Аз, който ще приеме дипломната книжка от своя ръководител. Защото моста между двете е ронлив и само този, който е готов да се изправи срещу лимитите на своето тяло и ум и ги превъзмогне стига до края. 

Затова и тук в “Алма Алтер” дипломирането е истински празник! 
Истински празник на любовта към театъра и случването тук и сега. 
И тази година ще празнуваме цели два пъти, с нашите любими актриси!
Кои са те? Какво е за тях Алма Алтер? Какво да очакваме от тях по време на дипломирането им?  
Четете в следващите ни статии, посветени на всяка от тях!

Всички познаваме Адриана, или както й казваме – Ади.

Тя работи върху “Театрален фрагмент 2” от “Катастрофата”
на Самюъл Бекет. И това не ни изненадва! 

Ади винаги е била от смелите, непоколебими, които никога не се примиряват с лесното.
С каквото и да се захване се старае да дава цялото си внимание, желание и енергия, накратко – дава всичко от себе си!

Попитахме Ади какво научи в Авторския театър и как това й помогна да изгради връзка между нея и темата, с която работи?
Ади: В Авторския театър научих какво значи да си част от едно цяло,
от нещо по-голямо от теб, да виждам изкуството в себе си, не себе си в изкуството.

Връзката между мен и дипломния ми спектакъл е опита да направя “СпектакъЛ”,
нещо което не съм постигнала до момента, не съм разбирала. (смее се) 

Освен това  да вляза в този свят на Бекет и да разбера един милиметър
от всичките километри негови мисли, които е влагал в пиесите си
и да разбера, да осмисля поне една дума от текстовете му. 

Кое е най-ценното за теб от материала, с който работиш?
Ади: Богатството на материала, с който работя, е в тишината му, всяка (пауза) ти нашепва сякаш нищо и в същото време всичко.
На последната репетиция открих, че едновременно всяка отделна дума има няколко различни прочита и смисъл, и в същото време не означават нищо повече от това да ти кажат коя дата е днес.

Една от най-силните фрази за мен в текста е “Значи раздел “Споделено”…съвсем скромен раздел. Болезнено чувствителен…” 

А има ли болка в процеса на работа? Има ли нещо конкретно, което би искала публиката да научи?
Ади: .. Най-боли в текста, това че не мога да познавам истински никого, колкото и истории да чуя, колкото и дълго време да прекарам с дадения човек, в колкото и ситуации да го видя, не е възможно да го опозная толкова дълбоко, колкото да стигна до самото дъно на неговите инстинкти, желания и мисли. 

.. Не искам нищо да разбират другите през моя дипломен спектакъл, искам само да се питат:
Защо ни е нужно да познаваме хората около нас,
защо не можем да знаем човек, а само да го познаваме?
Какво означава да познаваш някого?
Защо действията говорят повече от думите? 
Нима не можем да лъжем с действия? 

Как публиката ще разчете това твое послание?
Ади: Ключът към материала е разчитането на текста през сценичното поведение на актьорите. Намиране на алиенацията, даване на отговор каква е ситуацията на актьорите в света на Бекет.

Използване на мълчанието и паузата като основополагащи за постановката, както и тишината като метафора за смърт и безвремие. 

Какво е Алма Алтер за теб?
Ади: Алма Алтер е като водата за нас, актьорите,
без която просто ще сме едни мъртви тела със сухи крайници.
Няма толкова силно усещане като това да изтръпнеш от кипящата в теб енергия. Енергията на живия театър.