Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Тази година беше много силна за мен. Научих се на много неща и едно от тях е да прощавам. И нещо повече – научих се да прощавам на себе си. Миналото лято се случиха неща, за които чак през март тази година успях да си простя и освободя. А дори не бях виновна. Просто така се случиха нещата и това е окей. Да грешиш е окей. Дори в този момент да изглежда ужасно и умът ти 24/7 да мисли за тази случка и затова да ти е трудно да спиш. Да, отне ми време, но после всичко се отплати. Като се освободих напълно от тази тежест в плещите ми един нов свят се откри пред мен. Изведнъж всичко стана толкова по-красиво. Всички станаха много по-прекрасни и усещах тези огромни любов и щастие, които не бях изпитвала досега. Пред мен все едно се отвори една нова врата и като минах през нея все едно се родих отново. Станах нов човек.

Много е важно да прощаваме на себе си и на другите и тази пандемия ни кара да го осъзнаем. Като оставаме отдалечени от другите оставаме единствено със себе си, а ако не можеш да живееш със себе си, то с никой не можеш да живееш. Да имаме приятели, може би и любовта на живота ни, но всичко се случва. Може да си тръгнат, да ги напуснем или да се появи пандемия, която да ги вземе със себе си. Не знаеш дали вашето утре може да се окаже последното утре, не знаеш дали караницата снощи ще бъде последния спомен за този човек. Смятам че има причина прошката да е толкова активен мотив както в Християнството, така и в много други религии (като например Юдаизма, Будизма, Даоизма и др.). Затова имаме празници като Сирни Заговезни или Коледа, където наистина забравяме трудностите и различията си. Прошката, макар и понякога трудна, трябва да я има.

Автор: Неда Свиленова

„Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа“

             Днес е Игнажден. Традицията свързва този ден с различни обреди за берекет и гадаене за идващата година. Празникът се приема  за предвестник на раждането на новото слънце и началото на новия природен цикъл белязан в народния календар като Рождество.

Странна беше тази година. Дори усещането за наближаващия празник е особено. Не усещам вътрешния трепет, липсва ми празничното бърборене и трескавите покупки. Дори и коледните светлини в града не успяват да ми върнат този дух. Явно, неусетно съм го загубила някъде по пътя, скрита зад маската и пазеща социални дистанция.

По традиция днес се коли прасето. За мен тази част от традицията има особена емоция. Всяка година на село се събирахме всички роднини да колим прасето. Мъжете се занимаваха с „грубата“ част, а жените всичко останало. Аз, сновях ту при едните, ту при другите. Плачех отвън, при дядо  и чичовците и се смеех вътре при баба и лелите. Близвах, скришом от ракията за да се сгрея отвън, а вътре си крадях от домашните курабийки.  Една традиция, част от многото през годината, която ни свързваше като семейство, създаваше усещане за общност, традиция която ни караше да очакваме новото и да се надяваме, че ще бъде по- добро.

Днес, къщата на село е заключена. Баба и дядо са спомен в сърцето ми. Връзките с роднините се свеждат до поздрав във Facebook  за нечий рожден ден. Имам някакво усещане, че спазвам  особен вид социални и емоционални пости, като тест за нещо предстоящо. Може и да е така.  На входа на новата ера, подобно митарствата, през който преминава душата преди да влезе в рая, се надявам Рождеството да отвори широко вратите на надеждата и очакването. 

Подобно на Еньовден и за днешния ден се е вярвало, че всички заклинания имат особена сила. И точно днес е важно да намерим собственото си заклинание, което да ни извади от вцепенението и да ни върне към нормалността, колкото и клиширано да звучи, да станем човеци. 

Exif_JPEG_420

Встрани от традициите и емоциите,  Коледа е преди всичко празник на душата. А какво, ако ..съм достатъчно смела, да застана срещу огледалото и поговоря със себе си? А какво, ако…съм човек и нищо човешко, не ми е чуждо ? Какво, ако се усмихна на катеричката отсреща и посрещна раждането на новото с чаша вино?

Автор: Дима Настева

Благодарността и прошката

Признавам си, че от месец тръпна в очакване на Коледа. Планувах с прецизност на часовникар точните дати за почивка, които да „изпрося“ от работодателя, какво ще подаря на близките си, къде ще окача лампичките /защото какво е Коледа без пищната  украса?!/, а идеята за чаша горещ шоколад, камина и хубава книга ми се струваше като мираж. Или на кратко, всички критерии за една повърхностна, изпълнена с излишно консумиране и кич Коледна седмица, бяха на лице. Сега обаче, се намирам в празния вагон на влака, с когото ще се опознаваме около 5 часа по пътя към родния ми град и осъзнавам, че: от години се радвам повече на идеята за Коледа, отколкото на самия празник и това, което стои зад него. Купуването на подаръци се превърна в задължение, лампичките, селектирани с моментен ентусиазъм, си стоят непокътнати в кутията /за елха и дума да не става/, а в главата ми се върти мисълта, че все пак трябва да се върна на работа след 4 дни, задачите ми за университета са с две седмици закъснение, а посещаването ми на репетиции става все по-рядко. И идилията на почивката ще бъде прекратена от връхлитането на реалността. Но докато дойде време това да се случи, бих предпочела да се капсулирам в една друга, прекрасна реалност, а тя е… че толкова много се радвам, че имам място, на което да се прибера! На гарата да ме посрещне тати – нищо, че е 03:30 през нощта и е на работа на сутринта. Че мама ще се събуди в момента, в който отворя вратата – котката също. И лампата ще светне! И ги има! И са там… А на другия ден и батко ще се прибере – и ще бъдем заедно отново – цялото семейство на едно място, за пръв път от година. Ще видя баба и дядо, ще се разровя в старите семейни албуми. Ще видя стари приятели, забравени усмивки. И сърцето ми се изпълва с благодарност за това, че тази година осъзнавам, че имам за какво да се върна. Защото предишната… Не беше така. Благодарна съм за хората, които продължават да вървят рамо до рамо с мен, въпреки, че през изминалите 12 месеца бях най-лошата версия на себе си. Не бях добър приятел и дъщеря, и най-вече… не бях вярна на себе си.  Тук идва ред на прошката. Бих искала да си простя за собствената си деструктивност. За това, че забравих какво е да мечтаеш и да имаш цел. За това, че имах нереалистични представи за това каква трябва да бъда, а след това за самобичуването, че не съм успяла да ги изпълня. Прощавам си, дори и за вината, която изпитвах снощи след изядения бургер на вечеря, въпреки, че не съм тренирала от месец. 

За мен, Коледа е обвита от простота – малки, дребни нещица, като това да има кого да гушна, с кого да изгледам за стотен път „Сам вкъщи“, облякла плетен пуловер, а на Бъдни вечер около трапезата да стоят любимите ми хора – здрави! Защото е трудно да се пренебрегне и фактът, че се намираме в разгара на пандемия. А когато си у дома, залезите са най-красиви, вечерите най-топли, а малкото кълбенце козинка – най-мъркащо! Затова, тази година пожелавам на всички само едно – простота… Бъдете добри, смирени и благодарни. И нека следващата бъде по-добра от изминалата!

Автор: Стаминира Димова

Рождеството и прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа

 Коледа – най-чаканото време от годината. Време за почивка, за събиране със семейството и близките, за канелени бисквитки, за едно неописуемо блаженство. Покрай коледните празници хората сякаш биват заразявани с  чувство на приповдигнатост и веселие. Добротата се разпръсква във въздуха и можеш да срещнеш много повече усмихнати хора на улицата, отколкото през останалото време от годината. Само минавайки покрай сгради, чиито прозорци са осветени с цветни коледни лампички душата ми се пълни с топлина, въпреки минусовите температури.   

           Моята любима част от приготовленията за Коледа са подаръците. Обичам и да ги получавам, разбира се, но ми доставя по-голямо удоволствие, когато човекът, чийто подарък съм избрала, разопакова цветната кутия и когато мога да видя напиращото вълнение в очите му. Толкова е зареждащо!

      Коледа е и времето, през което хората започват да се замислят за своето бъдеще, заради наближаващата нова година. Всеки иска тя да е по- добра, изпълнена с много успехи, забавления и приключения. Затова, а и заради насъбралите се коледни емоции, лично аз всяка година си прощавам за допуснатите грешки и за нещата, които съм искала да постигна, но не съм успяла и давам обещание към себе си за едно себеизграждане и самоусъвършенстване през предстоящата година. Никой не знае какво ще се случи, но дори една година като 2020 не може да попречи на човека всеки ден да се бори за това да бъде най-добрата версия на себе си.

      Странни времена настанаха, така е. Въпреки това, по моите наблюдения, Коледа няма да е по различна от друг път. Няма да е по-скромно отбелязана или пренебрежително отпразнувана просто, защото трябва да се отпразнува. Не! И това е така, защото Коледа не е до скъпите подаръци, претрупаните трапези и до грандиозните тържества. Коледа е нещо много повече, нещо много по- силно. Тя е онова нещо в сърцата ни, което ни прави по- красиви хора и независимо от обстоятелствата, ние винаги ще я носим в душите си!

Автор: Владислава Попова

Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа.

Рождество – Господа се ражда – празник на празниците – заключен в локдаунът на (гузното ни) подсъзнание.

Ханукха – Победа на малкото над голямото. Търпението което би трябвало да стигне само за три месеца, издържа над година.(маслото недостатъчно за една свещ се разпределя равномерно за 8) Ерго – перпетум мобиле вяра за срок от 8 дни всяка година.

Преди бог да се роди, миряните му се готвят. Всяка прошка започва с пост. Пост не само на тялото, но и на ума.  За да простиш, душата ти се подлага на аскетизъм – изповръщане на емоцията, плявата която извира от подсъзнанието ни. Умът трябва е чист като Христос след Йордан. Мокър от размислите и тих като шепота на водата. Да възприеме истинността на чувствата си. Тази година ни затвори за „Великия Пост” преди „Рождеството”. Отвън – > на вътре. Само че не забелязахме, че това не беше просто физически преход, a метафизическо преображение. Външните фактори като политика, закони, страх, пандемия ни тласнаха в цитаделата на домовете ни. Примамени от съблазънта, че попадаме в мекото на комфортната ни зона, се заклещихме между четирите студени стени на подсъзнанието ни. И то почна да ни бели като спаружени люспи лук. Бавно и плавно докато не стигнем до центъра на душата ни. Тиха дискусия със самите нас. 

Всеки ден паля по една свещичка. Но не съм сигурен в броя. Нито колко остават, нито колко е трябвало да запаля. Поглеждайки назад не мога дори да видя първите кадила. Поглеждайки напред… Не знам дали ще стигна дори до следващото кандило. И сякаш паля в безкрая… (Казват че хануката във втория храм е била най-красиво позлатената, която някой евреин някога ще види… гледам моя… едва засъхнал кирпич и глина… едва се държи…)

Подсъзнанието ми не ме приема в пределите на моята кожа.

Изпъден. В пещерата която съм се скрил думите се леят и потъват в кладенец. Кладенеца ги поглъща като ламя, а празника наближава.

Кое е по правилно? прошка за раждане или раждане за прошка? Редуват се. Толкова дълго се въртя в кутията на ума си, че вече не съм еврейн, не съм христянин, не съм вярващ. Не вярвам даже на не-вярата си… Няма вече стени. Ако има съд, за мен той ще е прост дървен стол и дъсчена маса… Времето все повече се скъсява. Не само до празника. Моето също става късо. Зеленото на восъка се подава…И ми се ще… да простя… да простят… бедния на богатия… гладния на сития… лудия на разумния… Ще ми се да излезем от нашите малки философски затвори, след катарзиса на рождеството, след падането на веригите на локдауна… малко по чисти… малко по… честни –  на самите себе си. Малко по леки.. душевно. Да излезем не с бели дрехи… а с бели мисли. И да се хванем за ръце…

Автор: Марко Дженев

Рождеството и Прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа

Рождеството е началото на началото. То е нашият подарен шанс. Обещанието, което Бог ни дава, за нещо ново, по-красиво, добро и смислено, обещание за спасение. Рождеството е  Надежда. Вяра. Любов. Рождеството е чудо. 

Прошката е вторият ни подарък от Бог. Тя ни дава възможност нещо да поправим, да създадем отначало, да израстем. Да направим всичко онова, което не сме успели преди. Да заживеем наново по – мъдро, по – щастливо, открити, добри, с любов. И не става въпрос само за прошката, която Бог ни дава, а и за тази, която си даваме един на друг. Тя е способна да ни окрили, да ни промени, да преобърне целия ни живот или да ни даде нов такъв. 

В този смисъл прошката много прилича на раждането. Тя е второ раждане. Първоначално претърпяваш болка. Но след нея се е случило вълшебство, появил се е нов човек, нов шанс за света. Това прави раждането нещо много отговорно и важно. Докато се раждат деца, света ще продължава да съществува. Ще има надежда, че утре ще е по – хубаво, по – светло. Прошката действа по същия начин. Някой ни е причинил болка, наранил ни е, страдали сме, но после този човек е съжалил и ни моли да му простим, т.е. да го съжалим, да проявим милост към него и да го освободим от товара на делата му, да му помогнем да продължи напред. 

Често пъти обаче се случва следният парадокс. Оказва се, че даващият прошка се нуждае много повече от нея, отколкото искащият такава. Защото когато задържаш обиди в себе си, сърцето ти се вкаменява, замръзва. Както в „Снежната кралица“ на Андерсен. Ако в окото ти (т.е.в сърцето – то е истинското зрящо око) попадне „стъкълце“ спираш да виждаш красивото, спираш да обичаш, да се радваш, ставаш безразличен, безчувствен, превръщаш се в чудовище. И тук могат да помогнат само сълзите – на разкаяние, на жал, на прошка, на любов. Само те могат да стопят леда, да изхвърлят навън стъкълцата, да ни върнат истинския облик, да ни спасят. 

Ще кажете, че е трудно да се прощава. Да, трябват усилия, трябва борба, за да победиш егото си, да стъпиш върху него. Или пък ще твърдите, че не всеки заслужава прошка, че не всичко може да се прости. Но да си зададем следните въпроси : „Ние с какво сме по – добри от този човек? Нима не е възможно и ние да направим същата грешка?“. Дали ако си поставим на мястото на другия, ще го съдим така. Знаете ли? Не ви ли се струва,че когато ние постъпваме зле и го осъзнаем, боли много повече, отколкото когато наранят нас. И не се ли превръща прошката в такъв момент в нещо толкова  трудно и страшно. Нещо, за което трябват много дни на размисли, душевни сили, смелост. 

 „Попитали момиченце: –Какво е това „прошка“? А то дало чудесен отговор: – Това е ароматът, който дава цветенцето дори когато го късат.“

Не знам кой е авторът на този цитат, но всичко е много добре описано. Прошката е велик дар.Тя е чудо. Нещо толкова човешко и просто, но толкова ключово. Тя е движещата ни сила. Тя е оръжие на добрите, на храбрите. Тя е превъзмогване на самия себе си. Изглежда, че ние правим нещо за другия, а всъщност го правим най – вече за себе си. Най – много себе си преобръща и променяме. Няма по – хубаво чувство от свободата в мига на опрощението, толкова е хубаво, толкова умилено, уютно на душата. Всеки път, когато прощаваме, ние се раждаме повторно. Започваме да живеем наново. Да пишем на чисто бял лист. Затова нека пишем красиви, галещи, вдъхновяващи слова, слова на братство, разбиране, мир, любов. 

2020г. не беше най – леката. За много хора беше най – тъжната,защото отне близките им, защото разби мечтите им. И в такова време всички ние ставаме толкова крехки и беззащитни, безпомощни. Проблемите са много,а решенията са неясни. И именно сега трябва да се замислим кое е наистина важно за нас, кое си заслужава. Да разберем най – накрая, че животът е толкова несигурно и кратко нещо, че да го пилеем в спорове, интриги, обиди, зло е лудост. Ние сме преходни и никога не знаем кога ще се случи този преход. Единственото, което ни остава е да бъдем добри, да си помагаме, да се утешаваме един друг, да се грижим един за друг, да се отнасяме с повече благост и търпение, да се ценим, да се обичаме и да не забравяме да си го казваме.  Ако всеки направи усилие със себе си да вижда първо гредата в собственото си око, а след това сламката в окото на другия, ако се заемем първо себе си да поправим, може би ще намерим мир. Всъщност всичко е енергия – това, което излъчваш, се връща при теб като бумеранг. Реалността ни зависи от честотата на енергията ни. И както казва Айнщайн; „Това не е философия ,това е просто физика.“ Ние формираме живота и света. Те са нашите ръце. От нас зависи как ще изглеждат. От нас зависи какво ще виждаме и намираме, какво ще творим и получаваме като плод на труда си. 

В навечерието на Коледа аз се обръщам с молба към всички : Нека бъдем по – добри, по – малко суетни и повече смирени. Нека напред ни води любовта – тя да бъде нашата цел, източник и средство. Нека си простим и се родим отново за нова, чудесна, щастлива година!

Автор: Калина

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Kоледа е някъде по пътя между подаръците, които купуваме от мола, колко ястия ще има на коледната трапеза и вечерята със семейството. Моловете обаче тази година са затворени, а Дядо Коледа май ще ни пропусне по една или друга причина. 

И то каква година – година на изпитания и загуби, жертви. Сякаш ние хората бяхме загубили усещането за отговорност, за лична отговорност и се загубихме по пътя между маските, мерките и епидемията. А тя епидемията не идва само от вируса, тя идва от всичко онова, което изгубихме по пътя към себе си. Най-вече себе си.

Втреничехме се в телевизорите, заслушахме се в правителството, изхвърлихме изкуството от душите си и до такава степен, че не е ясно дали, когато времето дойде ще си го поискаме обратно. Дали ще поискаме всичко онова, което ни отнеха.

Но Коледа не могат да ни я вземат, защото тя никога не се е криела в моловете, никога не е била в храната, подаръците или белобрадия старец. Тя се крие в усмивките на хората, в тяхната доброта, в умението им да обичат и да прощават. В снега, който дори да не падне над земята можем да си представим. В коледната музика, която звучи, в интимните паузи със семейството на Бъдни вечер, в усмивките на приятелите ни, в онези, които се прибират от широкия свят, за да са в тази малка, но красива България. 

Всичко тече, всичко изтича. Така поне казва поговорката, но ще дойде време, когато ще се връщаме назад и ще си спомняме за всичко, което сме направили. За всяка отсечена елха и за всеки счупен прозорец. За всяко разплакно дете и за всеки изпуснат миг. Нека си простим отсега, да не чакаме точното време, защото когато дойде може просто да забравим.

Тази Коледа съм сигурен, че загубите на Милен Цветков, Димо Стоянов и всички останали, които тази година ни отне, няма да бъдат забравени, но ще бъдат простени. Защото така биха направили те. Защото съм сигурен, че сега се усмихват и карат колело някъде по небето. Какво друго ни остава и на нас… смъртните, обречени на безсмъртие.

”Самотен ден от безмълвната вечност 

остави в мен безчувствени мечти. 

Тъй искрен бе моментът за двама 

с искащи, блуждаещи очи 

Това е приказка една … 

И времето играеше драма 

абсурдът бе комедия една, 

а ролите със образи бели, 

костюмите потънали в тъга 

Това е приказка една … 

Цигарен дим, мастилница празна

 И приказка за стари времена 

Това е приказка една …”

Автор: Георги Арсов

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Коледа се променя всяка година заедно с мен. Вървим хванати за ръце с нея като две приятелки и растем заедно. Докато пиша тези редове проследявам мислено хронологията на моите Коледи. Пред очите ми излиза стара снимка на усмихнато момиченце, с панделки в плитките, което белобрадият старец е гушнал в ръце. Момиченцето размахва гордо подаръка си. Това момиченце бях аз. Тогава Коледа беше в детската градина. Писахме писма, пеехме песнички и аз тогава нищо не разбирах, но усещах в душата си нещо толкова магично, блестящо като гирлянди, цветно, шумно, весело. Прехвърлям лентата напред, минавайки хаотично през всички следващи Коледи… И ето ме на прага на тази Коледа. Някак различна е тази Коледа, нещо особено витае из въздуха, пък и аз вече не съм същата. През детските очички наднича вече силуета на една чувствена ,смела жена. Не смея още да вляза, нито тя смее да ме покани.

Станали сме и двете по-търпеливи, въпреки че не е много присъщо за нас. Нейният подарък за мен е тази последна седмица от годината. Дарява ми време да си помисля, да си благодаря, да си простя, а след това и на останалите. Първо на себе си. „Хубавото, казва баба, започва отвътре – навън”. А аз на моята Коледа ще и подаря една Равносметка. Без този дар не може да премина през нейните порти, не бих могла да продължа. Именно тази Равносметка ни боли всички. Мерим на везните Преживяното и Непреживяното да видим кое ни тежи повече… В самия край на тази година съм благодарна. За най-простичките неща, за дори баналните. Благодаря за погледите на близките ми, пълни с живот, за белия хляб на трапезата ни, за раните, които сама си излекувах и сега дори се усмихвам на някой и друг белег. Не искам подаръци , искам само да си подпаля останките от лошотията, отломките от болките, от грешките и да гледам дима им как се извива към небето и политам заедно с него, лека като перце, чиста. Да пусна излишната тежест да падне, да се извися високо над миналогодишното себе си. Преродена. И да се градя наново и наново и наново… Чакам те Коледа …След само няколко часа още…

Автор: Мариела Марс

Рождеството и прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа

Винаги чакам това време на годината с нетърпение. От грамофона в семейния музикален магазин почват да се разнасят празнични песни, новите романтични коледни книги се появяват в книжарниците и Нетфликс ни залива с поне пет нови филма с коледна тематика. Сигурна съм, че вече мога да предскажа за какво става въпрос, без да съм ги чела/гледала и ще позная 87% от тях… това, разбира се, не ми пречи да продължа да им се радвам. 

За мен Коледа е сезонът на любовта, повече от което и да е друго време на годината. Може би това се влияе от факта, че ежегодно на Бъдни вечер гледаме Наистина Любов; може и да е, защото съм безнадежден романтик… We will never know. Но, като казвам „сезонът на любовта“, нямам предвид само романтична любов. Говоря за всеки вид любов на Земята (много са и си ги знаете) и най-вече за силата на любовта, смирението и прошката. Изисква се изключителна смелост да простиш, да преглътнеш гордостта си и още по-голяма, за да се престрашиш, да признаеш грешките си и да поискаш прошка. И какво по-добро време от деня, в който Спасителят ни се е родил, за да опрости нашите грехове.

Още от самото начало, когато Мъдреците, следвайки ярката Витлеемска звезда и овчарите, подканени от Ангела Господен, отиват да посрешнат Младенца, това чудотворно събитие събира и сближава хората, за да се радват заедно на надеждата за спасение. Това е любимият празник на моето семейство. Помня как миналата година споделих на родата, че съм наясно с факта, че те са Дядо Коледа (забележете, аз съм на 16) и всички бяха изключително изненадани (не знам дали не трябва да се обидя от това). Нека изясня нещо обаче – знам само, че те са материалната част от цялата система. Ще продължа да пиша писма на Дядо Коледа, в които от много години вече спрях да искам нещо конкретно, а просто ги ползвах като отдушник, разказвайки за… ами всичко. Може би този път ще се обърна към него със „Св. Николай Чудотворец“. Тъй известното Коледно чудо… Дали е мит или не, не зная. Никога досега не съм си пожелавала чудо, защото смятах, че нямам какво да поискам. Но тази година, както на Великден не успяхме да се съберем като семейство, така и за Рождество вероятно няма да можем – баба и дядо ги е страх и мен ме е страх за тях, затова няма да се оплаквам (много). Традициите няма да са същите, но съм сигурна, че с луди родители като моите ще измислим нещо ново, поне така казват те. Хващам се на бас, че пак ще гледаме Наистина Любов. 

Може би, ако всеки помоли за прошка, в каквото и да вярва, и си пожелае всичко да се върне по старому,  все някой ще ни чуе. Защото все пак е Коледа, нали? Време за любов, надежда, спасение, прошка и най-вече – чудеса. И който иска, може и да си пее Let it Snow, за една бяла и вълшебна Коледа :)) Весели празници и щастливи моменти <3

П.П.: Mалък поздрав с много подходяща, според мен, песен за нашата кофти ситуация тази Коледа.

Автор на текста: Maria Ganchez

За Коледата на другите и прошката към себе си

Като малка винаги чаках с притаен дъх идващите Коледни празници. Краят на годината! Времето, когато всички се събираме около масата, но този път не толкова заради храната, колкото да бъдем заедно, да си спомним отминали моменти, да си обещаем предстоящи такива.
Години по- късно,  значително пораснала вече не чакам с притаен дъх, а по- скоро с една тъга и наслоени разбирания за човешката същност на зимните празници.

А зимните празници винаги са имали много силно значение за човечеството още преди коледното дърво и Рождество Христово. Това е било времето на равносметка, на легенди, на поверия, на преплитане между духовните пътища и житейските уроци. Време за рефлексия, време да се съберем всички около огнището и да благодарим за реколтата, да благодарим, че сме заедно, да благодарим че сме още тук и продължаваме към новото.

Сега съм някъде между онези, които не украсяват коледната елха, заради изгубения смисъл и символ. И онези, които си обещават нещо сами на себе си на връх Коледа с надеждата за по- добро. 

И вместо да ви разказвам за себе си, искам да ви разкажа за едни други хора, чиято Коледа не е като вашата. За едни тийнейджъри, които никога не са имали възможността да украсяват елхата в хола заедно със своите братя и сестри, защото в много много ранна възраст са били разделени. За едни тийнейджъри, които не познават майките си и съответно никой не им е показал как се завиват лозови сърми. За едни тийнейджъри, чийто родови корени са отвъд пределите на нашата страна. За едни тийнейджъри, които не познават бащите си и не знаят как се чупи питката на Бъдни вечер, кой залък за кого се нарича. За едни тийнейджъри, които с всеки изминал ден, отброяващ приближаващите се светли семейни празници, нещо гасне в погледите им и стават все по- мрачни, все по- затворени. 

Защото Бъдни вечер и Коледа са светли празници, само ако имаш семейство. Ако нямаш и Държавата те отглежда в услуга с 24часов персонал, то за теб няма нищо свято, нищо ценно в семейният празник. Той се превръща в горчив залък, който стиска гърлото ти, защото си различен от другите, защото някой е направил избори за твоя живот без да те е попитал ти какво искаш, а и да те е попитал, някак си решенията на възрастните винаги са пред тези на децата/тийнейджърите.

Като човек работил доста години в социални услуги мога да ви кажа, че няма нищо по- болезнено от семейните празници. Няма нищо по- страшно от това да посрещнеш най- светлите празници от годината с други отхвърлени като теб и едни такива възрастни, които са там на заплата. 

И каквото и да правят възрастните, колкото и дарители да си разчистят килерите и портмонетата от подаръци, остава една празнина, която не може да бъде запълнена – празнината на липсващото семейство.

И тази Коледа ще е от онези. Ще направим график за пазаруване и готвене, ще разпределим манджите, ще подредим масата, ще къкрят тиганите, печката ще е червена от готвене, ще си пожелаем неща от сърце, ще хапнем, ще си подарим подаръци и после ще се сбогувам с тийнейджърите, защото смяната ми е приключила и ще се прибера при моето семейство. Преди това ще направя една дълга разходка за да изпразня главата си. Дълга разходка покрай витрините с коледни пуловери и играчки, покрай прозорците със светещи лампи и весела глъч, покрай забързаните семейства излезли за последни покупки. Дълга разходка в търсене на Коледния дух и магия. В търсене на семейното и неговия смисъл. 

Прощавам си, че не мога да бъда, това от което имат нужда. 

Прощавам си, че е имало моменти, в които не съм оценявала моето семейство. 

Прощавам ни, че сме хора и съвсем по човешки сме такива.

Не забравяйте, че всичко е преходно, каквото и да ви ядосва и разочарова в момента, то ще отмине. Затова не позволявайте ядът ви да прокопае дупка, от която не можете да изплувате. 

Прощавайте си и ценете семействата си – и биологичното, и онова другото семейство, с което ви свързва обща съдба, мироглед, страст. 

Автор: Мадлен Зашева