fbpx

Целувка, беля, бой

Запролетява се, дръвчетата разцъфват и ето – актьорите на Алма Алтер неусетно нещо ги дръпва към детството. Дали е заради някое пролетно почистване, в което са намерили измачкана детска снимка или новите им проекти , свързани с игрите на природата и музиката на природата, – кой знае? Може пък топлият ветрец да е довял някой спомен…

Ето какво разказват:

Михаела Загорова: Като дванадесетокласник смятам, че най-хубавият момент от детските ми години(хич не са били отдавна) са между пети и седми клас. Тогава се запознах с едни от най-близките ми приятели и до момента. Нашата “банда” си има сладурската абревиатура P.A.N.D.A., като самата група съществува и до момента, но в много съкратен вариант. Така се стекоха обстоятелствата в последните години, че от P.A.N.D.A., май активни останахме само- Симона(най-близката ми приятелка и артиста на групата), Тома(ами Тома си е Тома, според един от миймовете ни-repressed nerd), Джунев(мозъкът на групата) и аз(във великата роля на човек, който да ги забърква в глупости). Честно казано не съм сигурна, че трябваше да съм част от групичката в началото, защото не бях много любима на голяма част от участниците, които основаха P.A.N.D.A. и също така не отговарях на най-важният стандарт на групата. Всички бяха отличници- аз не. Спомням си, че заради мен, Симона за първи път я изгониха от час(и то по музика-край света свърши), Джунев и Тома не веднъж са правили глупости по моя идея, а веднъж с целия клас обърнахме всичко в стаята по френски с краката нагоре в знак на протест.

Факт е, че не бяхме особено обичани от останалата част от класа и често ни се подиграваха. Има ни на не един мийм и дълго ни казваха “Бандата на заухар”- нямам идея от къде и защо, но явно е вложена мисъл(надявам се). Заради другите от класа ми излезе и никнейм, от който не можах да се отърва и всички от 5 до 12 клас ме знаеха с него, но сега осъзнавам, че това не е най-лошото, което можеше да се случи.

ПП- Пък и заради хората от P.A.N.D.A. си вдигнах успеха и се научих да играя покер:)

Ани Ангелова: Мое прегрешение, за което много са ми се карали е когато в 8-ми клас си направих доста голям флеш без да казвам на нашите и те бяха бесни, затова че съм се “загрозила” и затова че съм го скрила от тях. В крайна сметка го приеха, но пък и аз след 1-2 години го махнах и оставих да се свива. Тийнейджърски спонтанни решения.. Добре, че не беше татуировка! То въпросът май беше заради какво съм яла бой, но истината е, че не съм яла почти бой. Винаги съм била много послушна и почти не са ми се карали дори. Учителите до последно все ме даваха за пример.. 😄

Беля, за която се сещам и която направих без да искам, беше когато намерих вкъщи една бутилка от вода, пълна, предполагаемо с вода, излях я в мивката, за да я използвам за нещо и се усетих, че е било ракия.. 

Нещо, в което вярвах като малка е, че през нощта, в тъмното нещо винаги ме преследва и аз трябва да тичам до стаята си и да легна в леглото си, за да съм в безопасност.

Всички сме вярвали в това нали, всички деца, значи е било вярно, все пак…

Марко Дженев: Първата ми целувка? Тя беше отдавна, в едно отдалечено място със страстната Доменика в Неделя, край недостроените и до днес блокове на Варвара, закотвени на ул. „Дарданелите“. И всичко това докато играехме на пирати и корсари, които разбраха, че съм млад и зелен без още даже да съм потопил носа на кораба в открито море. Бях разпънат на кръст, очите ми завързани, и вместо да ме накарат да ходя по дългата дъска, едни млади момински устни в неделя ме накараха да разбера, че светът далеч няма да е вече само Пирати и седемте морета. 

А Следващата целувка щеше да чака 10 години, докато не се окажа на бариерата на Софийския Университет. Никой не ми бе вързал нито ръцете, нито очите, но аз бях все така заловен в открито море като пират от мародери. Глуповато влюбен или оглупял от любов, миг преди нежните мартенски устни пак да вземат предимството над мен и да ме блъснат обратно в дълбините на нощните вълни от които щяха да поникнат русите къдрици на пролетната ръж.  

Но онази първа целувка беше тук, сега в едни митични времена, когато още  се чудих глуповати неща, как може да е толкова ощетен от съдбата един народ, че чак целия да го назовават Грозинци… Горките, та толкова грозни ли бяха?  Майка ми и баща ми се надяваха, че просто съм наивен… Въпреки въпросите които никнеха от главата ми като: „защо в Дервишово семе е нужно на брачната нощ такова насилие, че кръв да бликне?“ Въпроси които превръщаха часовете по литература в Осми клас, в часове по биология, а учителките в акошер-гинеколози. 

Тези времена бяха отдавна. Само мигнах и вече станах на 30. А сякаш беше вчера. Или ми се искаше да е вчера.

Мариела Димитрова:

Мариела си спомня, че е имала две страни като малка, Мислителката Мариела и Купонджийката Мариела.
Двете са се сменяли регулярно. ” Когато бях на купони бях стихия: песни, танци, момчета…
“Когато бях в замислената си фаза бях интровертна и некомуникативна, имах си даже един кашон, в който се пъхах, като не ми се общуваше, и си стоях там докато ми мине. “

” Първата целувка беше малко несполучлива. Той беше висок, ама бая висок – чудехме се, той ли да се наведе, аз ли да се надигна… Успях някак, някъде да го целуна, но не успяхме съвсем да се скачим. “

” Най-голямата ми беля беше, че реших да направя палачинки. По-интересното беше технологията и рецептата: палачинките бяха от разноцветен пластелин и ги “пекох” на новата плазма на нашите, когато баща ми се прибра не оцени много кулинарните ми опити и доста се ядоса. Три години по- късно открих любимия пластилин на най- високия рафт вкъщи. “

Георги Арсов, известен като Гопето е бил тихо и послушно дете по своите собствени думи. Не успя да си спомни за своя голяма беля, но си спомни, че е ял бой с метла от баба си. Ето и причината: пращал е SMS-и от телефона на баба си на момиче, което е харесвал ( тогава нямаше месинджър, уатсъп и сие ). Тоест метла заради любов. Дано да си е заслужавало платената цена. 

 „Жири”с гала премиера на Международния София Филм Фест

 „Давай, Жири, давай – мълчи вътрешният ми глас. Мълча и аз. Режисьорът трябва да знае как да мълчи, ако казва нещо, да е тихо, за да го обичат актьорите. А те, актьорите могат да обичат , от всичко, това правят най- добре и много им личи на камера. Те, камерите, като че ли са създадени да улавят чувствата толкова добре, колкото фалша.”

Петя Йосифова – Хънкинс , режисьор

Два часа,  които, ние човеците – зрители, прекарахме не отпуснати на облегалките,

а напротив –  с реалното  усещане, че тичаме маратон.

По време на филма телата леко се отделяха  от седалките, сякаш да полетят мислено, сякаш готови да бъдат погълнати от света, който се разкри пред тях.

Свят на едни млади хора, ексцентрични персонажи, актьори от няколко поколения, търсещи посока, разтуптяни, гонещи. Обагрени в музиката, която носеше и най-тихото на сълзите им, и най-студеното на снега, паднал по устните им, и най-изгарящото на любовите им.

На концерта след  прожекцията  се намерихме в тяхната смела музика и заедно преминахме  през финиш линията.

  Зора Колева (Лили), Георги Арсов (Жири) и Константин Кучев (Пинко), срещу тях изправени момичетата и момчетата със снега по устните: Кирил Хаджиев (Тино), Симеон Василев (Митко) и Валерия Димитрова НеТи.  А във водовъртежа на живота, който ги обгражда – Елена Петрова, Никола Додов, Борислав Чучков, Виктория Колева и др.

Нямаше значение  кой кога е финиширал. Та нали в крайна сметка  все се учим да се надбягваме със себе си ?

Режисьор на новия български филм е Петя Йосифова – Хънкинс, артист, хореограф и заместник – директор на  Театър – Лаборатория Алма Алтер.

Ето какво споделя Пет  за премиерата :

„ За първи път гледах филма през очите на зрител. До сега съм го гледала през очите на сценарист, на оператор, на актьор, художник, монтажист,  режисьор.  Сега гледам за първи път през очите на зрител – усещането беше необикновено. И тази необикновеност  идваше от атмосферата в салона. От усещането ми за очите на другите. Другите зрители, които имаха своето първо съприкосновение с „Жири”.  Трудно беше да го гледам за първи път, защото още в първия кадър видях, че субтитрите изпадат  и критическото око на създателя веднага възбуди в мен режисьора, а не зрителя. Но накрая когато филма свърши след 6 години работа по него се обърнах към продуцента и му казах „Харесва ми”. А той ме попита „Кое? Филмът ли?” И аз казах – „Не! Жири…” 

Защото „Жири” е една метафора за цяло едно поколение. Смятам, че най- хубавото, което предстои пред „Жири” е срещата с окото на зрителя. Самия филм започва с едно огромно отворено око – призив към душите на зрителите, които трябва да се отворят, за да изтичат заедно с нас този маратон.

Снимки : София Филм Фест

За вторникът, който осмисля седмицата

или срещите с титана на словото проф. Боян Биолчев

Вторникът винаги е бил просто вторият ден от седмицата – малко безличен, нито понеделник – нито петък, знаеш си, че до уикенда има да избуташ още…

Докато не срещнахме Човека – Боян Биолчев. 

Нашите вторници с него бяха какви ли не – мълчаливи, усмихнати, умни, понякога тихи и смирени, друг път като вулкан от емоции и чувство за хумор, едни такива многолики, необясними.

И някак вторника зае своето почетно място в седмиците ни. Беше осмислен или поскоро окрилен от смисъла. 

Само  стойката на този човек на неговия лекторски стол на сцената на Алма Алтер може да те научи на нещо. Това е 100 процентов човек, който знае как се седи на стол. Стегнато, смилено, бодро.   Няма обаче какво да пиша за Него – четете му книгите, елате на лекциите, просто го срещнете – ако имате този късмет! За нас беше явление. Явление. Бисерите и мъдростите с които ни дари са безброй, ще споделя някои от тях, но начина по който ги казваше да бяхте видели, един такъв простичък, непосредствен, естествен. Геният е в съдържанието, начинът е в човека. 

На „лекциите” ни  той винаги  беше без маска. Това е точно така, както ви го казвам през очите ми на съучастник и очевидец. Не беше пред нас  проф. Боян Биолчев – бившият ректор на Софийския Университет, българският учен, филолог, преподавателят на десетки литератури, писателят, сценаристът –  пред нас стоеше човекът Боян. Оголен. Раним. Понякога недовършващ изреченията си. Търсещ. Скромен. Отдаващ. Замислен. Развълнуван. Разпален. Разгърнат. 

Да, лекции  е твърде слаба и неточна дума за случая. Това бяха… срещи. Разговори очи в очи.  Срещи на добри приятели. На хора, които има какво да си кажат и за какво да си помълчат, а времето някак все не стигаше. Записвахме „лекциите”, за да не ги разпилеем някъде по времето, за да помним. Всичко, което той казваше попивахме и после си повтаряхме като мантра. Цитирахме си го един на друг. Започнахме да го четем повече. А смеха в някои моменти от записите ми е любим. Не помня кога за последно съм чувала по-искрен смях. 

Той искаше да ни накара да мислим. Да питаме, за да търсим. Да поровим, за да се хванем за нещо. Да ни настрои на откривателска честота и да ни научи да не се самобичуваме за това, което още не можем да намерим точно, да не се и самонаслаждаваме,  когато успеем да открием. 

Минаха месеци, а той все още не ни различаваше, заради маските които умело криеха лицата ни, но познаваше човечетата вътре в нас, които пишеха текстове. На предпоследната лекция ни помоли да му изпратим по една снимка с име, защо му трябваше да ни помни, точно когато всичко свършваше. И нали сме автори сътворихме един авторски албум от снимки, и наши, и негови и му го подарихме. На финал започнахме разказ, който той да довърши или да си остане само с начало, защо нещата трябва да свършват изобщо? 

„Лекциите” обаче свършиха, но вторникът повече няма как да бъде обезличен. Той го оцвети завинаги. А портрета му ни гледа с благия му поглед от нашата си стена на славата. 

Стената на славата в Алма Алтер

На нас остава да чакаме лятото, когато ще ходим в Резово на семинар.

А сега с част от мислите му, ще направят Вашия ден вторник: 

“От върха човек вижда колко по-високи върхове има. Иначе собственият ти връх ти пречи.”

“Творческият мързел- това е медитация, потъване в собствения свят”

“Не живееш ли като грешен човек, никога няма да станеш човек”

“Творецът не трябва да мисли за читателите, нито да преувеличава собствената си дарба”

“Четете с очите на друг. А собствените си текстове четете с очите на любопитен човек.”

“Творчеството е раждане.”

“Самоконтролът в изкуството е юзда, когато ще се представяш и броня срещу другите хора. Присъда в изкуството няма! “

“Най-хубавият финал на омразата- да намразиш себе си.”

“Търсеното смешно трябва да бъде скрито зад неочакваното смешно.”

“Комедията се ражда от възможното в живота, но с мяра.”

“Най-големият талант: да изтриеш от себе си нормалното.”

“Най-трудно се играе идиот.”

“Наблюдавайте живота с едно присвито и едно широко отворено око.”

” Ако искате да останете в изкуството, не изпускайте човешкото нито за миг.”

“Човешкото е външната граница на таланта. “

“Коректността е мяра, но не и ограничение. “

Автор: Мариела Димитрова 

Като няма Messenger ще има mesаge

В стремежа си да бъдем винаги “тук и сега” за вас, нашата публика, веднага след презокеанските заплахи на Марк Зукърбърг попитахме актьорите на Алма Алтер – как си представят света без Facebook и Instagram.

“Новината за това, че Фейсбук и Инстраграм са заплашени от спиране в Европа ми попадна в час по философия, всъщност преди десетина минути. Явно съм се затворила в моята си пещера в последните дни и не съм приемала външна информация. За да съм честна нито Инстаграм, нито Фейсбук биха ми липсвали особено. Това е и причината да се опитвам да се отделя от тях в последния месец- твърде много се “привързах”. Може Зукърбърг да ми спести усилията, обаче имам чувството, че ще му залипсват няколко милиарда баби с телефони, лелички с теории и т.нар. “шитпостъри”(определено ще ми липсват). А аз какво бих загубила без достъп до приложенията? Дългото чавкосване с Мария, споделяне на мемета с интересен брой хора и един куп снимки, които определено ще ми липсват! ПП- Може и да сваля успеха малко като Класната не може да пуска постове в групата на класа :(” Мишето

“По-спокоен, по-изчистен от излишното, по-чист, както беше в детството. А хората може би най-после малко по-отворени един към друг и с по-адекватна представа за себе си и другите.” Мариела

“Как си представям живота без Фейсбук и Инстаграм? По-концентриран. Целенасочен. Надявам се хората да осъзнаят, че е по-важно да се съсредоточат върху собственото си битие, а не това на околните.” Стаси

“Много се надявам бъдещата европейска версия на Фейсбук да има предвид европейските културни особености и да направи възможно качването на nude снимки…” Вал

“Животът без Фейсбук и Инстаграм си го представям по-освободен, даващ възможност и време за много други по-интересни и смислени неща. Например, когато нямаш интернет, имаш повече интерес към всякакви хобита, вместо да седиш на дивана с телефон/латоп в ръка и да ровиш в социална мрежа, гледайки някаква фалшива форма на чуждия живот. ” Ади

“Много ползвам Фейсбук и Инстаграм. Наистина много. И снимки качвам, и следя коментари, харесвания. Обаче мисля, че ако това се махне, просто ще си намеря нещо по-интересно за правене.” Ради

“Фейсбук се превърна в едно от най-важните средства последните 10 години. За артистите като, че ли е жизнено важно за информация, разпространение, реклама. Там всеки споделя мнението си, новините. В личен план пък ни дава възможности за една комуникация – скрита, не чак толкова регламентирана. Би ми било интересно да видя риска за себе си да изчезнат. За Инстаграм не знам толкова, защото така и не се научих да го ползвам адекватно.” Гопето

“Като малък си спомням как нямах нито Фейсбук, нито Инстаграм, нито интернет, защото нямах и компютър. Някак си тогава беше по-различно отколкото е сега. За мен е без значение дали ще ги има тези две приложения или не. Жалко ще бъде за тези, които ще изгубят хубавите си спомени, или някоя друга снимка качена преди 10 – 11 години. Като няма messenger, ще има message!” Анди

“Макар да съм свикнала да споделям доста информация, снимки, събития във Фейсбук и Инстаграм, да смятам двете мрежи за удобни и да знам, че ще ми е трудно да свикна без тях, не мисля, че животът без тях ще бъде по-лош или по скучен. Просто ще се появят други социални мрежи, може би и по-добри даже. Аз самата съм регистрирана в wechat (китайска), в Контакте (руска). Така че знам колко по-раздвижени и с повече опции могат да бъдат тези приложения. Освен това преди ерата на интернет хората са живели чудесно, може би и по-щастливо без социални мрежи. За съжаление те се превърнаха в свободно пространство за изливане на злоба, завист и комплекси. Струва ми се, че малко време без този тип общуване може даже да е от полза.” Калина

“Задължително по-спокоен. Може би и по-пълноценен – по-малко време на телефона – повече свободно време – повече отделено такова на важни за теб неща – по-пълноценен живот. Ако ще ми липсва нещо, то ще бъде само онези снимки за добро утро. Сещате се за кои говоря.” Диян

“Без социални мрежи? Човек е упорит в опазването на вредните си навици. Или ще намери алтернативи или ще направи такива.” Миро

“Аз лично няма да губя толкова много време и ще обръщам повече внимание на важни задачи, които имам. Фейсбук и Инстаграм понякога за мен са като някаква краста, напаст. В много отношения са полезни, но смятам, че ще можем и без тях, а ако махнат и Тиктока ще бъде върхът, защото иначе всички ще отидем там и ще стане по-зле положението, обаче като се замисля може и това да е коварният план.” Ани

“Определено ще се научим да оценяваме момента тук и сега, както да приемаме скуката в нашето ежедневие. Според мен това доста ще стимулира творческия импус в нас, защото вместо в свободното си време да скролваме безцелно от снимка на снимка, липсата на социални мрежи ще ни позволи просто да си скучаем. Представям си, ако всеки скучае толкова много, кой знае какви ли идеи или занимания би развил от скуката си…” Цвети

Симеон Василев не беше открит по нито една от социалните медии за коментар.

Време за разкрасяване

Сцената е издайник на възрастта, килограмите, несъвършенствата, както на плътта, така и на душата. Затова и актьорите на Алма Алтер отделят от времето си, за да се погрижат за себе си и да се срещнат с публиката красиви, спретнати, усмихнати. Ето някои от любимите процедури на шушките. 

“Невъзможната Ти и Невъзможната Аз” са обявили война на стреса, целулита и черните точки. Програмата на Пет и Вал включва меден масаж с отлепяне, глина от Мъртво море, златна маска, йога и тичане по 5км в парка. Последното се прилага с най-голям успех при високи нива на стрес, нервно напрежение и бяс. 

Треньорът на Мариела често й повтаря “тайната е в тежестите и да не мрънкаш”, а тя, повярвайте, никога не мрънка. Четири пъти в седмицата отдадено следва всичките му съвети, а един път в седмицата ходи на балет, за да се разтяга. Резултатите са повече от завладяващи. 

Марко Дженев има личен стилист, а именно google. Марко обичайно звъни на Вал да я пита “Вал, ще се постригвам, какво да им кажа”. И тя пише в Google “италианска прическа”, избира две или три с рошав и буен бретон, и ги праща. На Марко и на The Barber shop, а момчетата там си знаят работата. Един път обаче Марко попадна в грижовните ръце на Пет по време на Джипси Ад, А ефектът беше зашеметяващ!

На The Barber shop разчита и шамандурата на Георги Арсов, но Гопето не харесва дългите кичури и поддържа своята канадска ливада. Така на преден план излиза голямата му усмивка. От една година Гопето вече е на Кето-режим, във фитнеса работи целенасочено и не повече, отколкото е необходимо. Но на сцената оставя тежестите, взима тухлите и се впуска в маратон по геомилевски.

Мария, Цвети и Мишо залагат на Негово Величество Балетът. Изправени стойки,  грациозни тела, разтегнати сухожилия. Няма хореография, която да се опре на танцувалното трио. Освен за разкрасяване на тялото, балетът им помага и за възпитание на духа в търпение и медитация в движение. 

Понякога на актьорите не им е до разкрасителни процедури от тежките репетиции, но силните прожектори на сцената нашепват “Красотата е форма на гения! Тя е дори повече от гений! И не се нуждае от доказателства!’

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Трудно ли бе да откриеш у себе си всички онези гласове – мъжете, опиянени от красотата, жените –ревниво шепнещи?

Свят без аз – няма. Но и аз без свят – също няма.

Знам го от мъдрите, преди мен, надявам се един ден и аз го предам. Кои са гласовете в “Албена”? Гласовете на селото? Скърцащите валове на мелницата или дрънкащите колела на каруците, отекващи през дуварите? Гайдата на панаира, сновящите селяни, бродещи по калдъръмите като кръвта по вените? Сенибирлията, Куцар, Нягул? Ехтящият грохот на проникванията или шепотът на изповедта? Трудно е да откриеш навсякъде себе си, без да не покриеш света с вехтото наметало на егото си: Аза, налагащ имитативната си представа за света.  Но във всяко едно късче на света, има парче, което те отразява, по един твой душевен къс в огледалото на това метафизично село. И се чудя: Кой завижда? Мъжете или жените? И кои са опиянените? Искащите или мечтаещите? Всички заедно или всеки поотделно в опустелия си храм? Не знам дали откривам в себе си тези гласове, може би по скоро откривам себе си в гласовете.

Съществува ли днес селото на Албена?

Преди града е било селото. Но и след него, то продължава да съществува точно в антипода си – полиса – метафизично, навсякъде, защото е във всеки един от нас и го носим в себе си до всяко едно място, независимо колко хвърчим към бъдещето. Селото ни заражда, защото където и да отидем, сме в населено място. Ние носим живота в него, вдъхваме го, а после то ни ражда, отново и отново. То ни прави хора. Спотаено, като семе в душата ни, което може никога да не покълне, но се движи с нас през времето и пространството. Но кое е селото на Албена? Кое село? Нима селото е крави, поляни, печки и летни ваканции? Не мисля. Селото на Албена е Селото на Йовков. Онова, което носи в себе си българското. Не на гайди и усмихнати баби по кофички за кисело мляко, а онзи специфичен усет за доброта, неподправеност и простота. Онова, което съдържа чувството за българското – отвъд битовизма на обграждащия ни свят: „Прогледналите очи на дядо Йоцо, Овдовелите намерили се край гробищата, безпътната и безвременна мъдрост и философия, виснала по жиците на една бяла и несъществуваща лястовица.“ Не толкова манталитета, колкото завета на Българина. Няма нещо, което бихме могли да наречем наше, като селото на Йовков, селото в което е Албена. Ако има една философия, която това село носи и е внушило в мен – то тя е добротата и надеждата, независимо несгодите. Дали съществува? Винаги ще съществува, защото не се намира на никоя карта, която може да заличи името му, а вътре в нас. И от нас зависи то да съществува.

Кое е най-трудното в работата с гласа на актьора?

Всичко, накратко – бих казал. Защото гласа е единия от двата най-силни инструменти, които актьора може да има в своя арсенал, но и най- сложните същевременно с това. И за да може този глас да ти служи, трябва да си невероятно концентриран, съзнателен, да можеш да предвидиш посоката, към която си се устремил и едновременно с това да можеш да се оставиш на течението, да оставиш твоето автентично аз да свири на гласните ти струни, за да пренесеш чрез този глас вътрешния свят на сцената, през екрана или през предавателя. Най-трудното за мен, може би е да имаш тази необходима концентрация и контрол, без това да стерилизира твоята живост.

Кой е Марко Дженев в тълпата, ситуирана в Йовковото село?

Мисля че всеки, в един или друг момент, влиза в ролята на селото. Може би, дори за миг и самата Албена. Един мъдрец някога бе казал, че тълпата става народ по време на революция. А обратният процес кога се случва? Пак по време на революция.  Народ без индивиди няма. Тълпа също. Но са се самоубили в процеса. Кой е Марко Дженев в тълпата? Продължава да е Марко Дженев.  С всичките си грехове, страхове, похотливи мисли, притеснения. Човек от тълпата може  да бъде само себе си в нея. Всичко друго е грозна имитация. А ако не изразиш себе си въпреки тази тълпа – то си обречен тя да те погълне. Но едно нещо трябва да е ясно – селото при Йовков също е индивид – събирателен образ на цяла една епоха, на едни възприятия, жив организъм само по себе си.

Тълпата.

Тя е асинхронна, без-времева. Дали се е струпала по седалките на колизеума или скамейките на стадиона. Тя крещи винаги за едно – хляб и зрелища, старата кесарова формула, която сякаш е застрахована против старост. Само че в Албена, край каруцата, това не е онази тълпа събрала се за зрелища – това е селото. Не, не онова село, бита, който следва Албена от сцена в сцена, през къщи та чак до къщата. Това е общността, онази която и се налага да отсъди присъда на Албена, в многогласието си. Но и онзи морал, който осъзнава, че светът не е запечатан в камък – нито бялото е съвсем бяло, нито черното е изцяло черно, а светът е замъглен в сивотата на човешките действия и несигурността на човеците. Селото, отсъдило Албена като грешна прозрява и великата загуба, която настъпва за самото него. Селото не губи просто една жена. То губи красотата. То губи себе си… И остава без добротата в процеса.

МАРКО ДЖЕНЕВ ЗА ГЛАСЪТ НА ЙОВКОВОТО СЕЛО

Нашите действия определят изходите, пред които заставаме и пътищата, които избираме. Кой е виновен за смъртта на Куцар, за съдбата на Нягул, за въжето на Албениния врат ? Точен отговор няма, защото всеки отговаря с «Аз».

24 януари 19.30ч ще бъде излъчено онлайн представление на “Албена” на страницата на Театър – Лаборатория “Алма Алтер”

Как звучи гласът на Албена днес?

Гласът на Албена звучи по различен начин в града, в малкия град, в космополитния град, в селото. Албена в копнежите си за свобода днес, се реализира по един начин зад границите в Европа, по друг начин когато тръгне да следва чувството си за справедливост и за истинност и се включи в проекти по доброволчество и солидарност в африканските и азиатските бедни страни. Съвсем друг, когато остане в пределите на малкия град в България, затворена между хорските приказки, които все още продължават да говорят. Един е цветът на Албена в съвременната естетика за красота, която заклеймява и от която се опитва да избяга. Друг е цветът и в природата, там където се чувства близо до себе си, до свободата. И ако смея да кажа близо до Бога.

Има ли послание,което е на ръба на невъзможното да се предаде единствено чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласа стои нашият вътрешен човек, а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика, с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Валерия таи ли в себе си някои от демоните на Албена?

Всичките! Нямаме ли ги всички тези демони? И демони ли са или ангели?

Как би описала срещата между тях двете ?

Тази среща беше през очите на много други Албени. Всъщност, когато започна работа по този спектакъл, Господин Георгиев започна работа с едно момиче, което се казваше Катя. Катя започна работа с трима мъже – Димитър, Красимир и Ники. Те четиримата започнаха да работят с текста на Йовков и да се обръщат към себе си, в опит да намерят по какъв начин този текст се отразява в тях. Впоследствие обаче Катя не можа да се намери в Албена, беше и много трудно. Десетина дни преди премиерата на спектакъла Господина ми се обади и на мен ми се наложи  да вляза в кожата на Албена за десет дни. Просто този порив за свобода, който е в основата на трактовката, която те бяха направили с тези текстове, които бяха работили с Катя и с Георгиев, в които тя въпреки, че е била част от изработването и не се е намерила, за мен са много близки и много отговарят на вътрешните ми пориви в моя си начин на живот. В това как аз виждам нещата. Затова не беше трудно.

Има ли послание, което е на ръба на невъзможното  да се предаде единствено  чрез глас?

Според мен нито едно от посланията в Албена не може да стигне до другите единствено чрез глас. Обаче зад гласът стои нашия вътрешен човек,  а между думите е вътрешното тихо и в колаборацията едно с друго във взаимовръзка с музиката на Светоглас, която е прекрасна музика с тишината между думите и тишината вътре в нас, мисля, че няма нито едно послание, което да е останало далеч от публиката.

Кои общоевропейски ценности откриваме в разказа на Йовков?

Не е тайна, че България е на дъното на Европейския съюз, когато става дума за хомофобия, когато става дума за дискриминация на база пол, на база расови белези, на база малцинствени белези, на база дори понякога стандарт на живот. И до толкова до колкото Европейския съюз действително се стреми да направи възможностите равни за всички и то не в баналния за комунизма аспект , а в един по-духовен аспект, в който хората да се чувстват приети и разликите в тяхната сетивност да не бъдат усещани, а напротив да бъдат  използвани в тази заедност –  Togetherness.  Да водят едно по- смислено и по- духовно съществуване. Аз мисля, че Албена е много напред в тези виждания, в тези възгледи. Ако се впуснем след нейния образ в този порив за търсене на свободата, излизане от клетката, за това жената да бъде приемана като равна на мъжа, да не е тази която стои вкъщи, докато той- единия работи и той господства, а тя се оказва като една пионка между единия и другия, между всички образи от селото. Нейното вътрешно „Не!” е изкрещяно още в началото на първия монолог, в който тя казва „Стига” и целият този път, който тя извървява към утвърждаването на нейните собствени етически принципи, които съдържат красивото и доброто в себе си, не в онзи закостенял, вехт, патриархален идеал, който в някои области в България и до ден днешен проповядват.

За гласа на Албена, попитахме Валерия

Гледайте спектакъла “Албена” онлайн на 24 януари от 19:30 в театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Как звучи гласът на Албена днес?

Дипломирането не е за всеки!

Ади в света на Бекет

Дипломантки 2021 г.

В театър-лаборатория “Алма Алтер” дипломирането е сакрално преживяване – духовно пътуване и израстване, близко по своята същност до древните племенни обичаи, чрез които младежите и девойките са навлизали в света на възрастния, в света на другия. 

Дипломирането не е за всеки! То е за смелите, търсещите, онези, които се страхуват, но не позволяват страхът им да застане между Аз-а сега и онзи Аз, който ще приеме дипломната книжка от своя ръководител. Защото моста между двете е ронлив и само този, който е готов да се изправи срещу лимитите на своето тяло и ум и ги превъзмогне стига до края. 

Затова и тук в “Алма Алтер” дипломирането е истински празник! 
Истински празник на любовта към театъра и случването тук и сега. 
И тази година ще празнуваме цели два пъти, с нашите любими актриси!
Кои са те? Какво е за тях Алма Алтер? Какво да очакваме от тях по време на дипломирането им?  
Четете в следващите ни статии, посветени на всяка от тях!

Всички познаваме Адриана, или както й казваме – Ади.

Тя работи върху “Театрален фрагмент 2” от “Катастрофата”
на Самюъл Бекет. И това не ни изненадва! 

Ади винаги е била от смелите, непоколебими, които никога не се примиряват с лесното.
С каквото и да се захване се старае да дава цялото си внимание, желание и енергия, накратко – дава всичко от себе си!

Попитахме Ади какво научи в Авторския театър и как това й помогна да изгради връзка между нея и темата, с която работи?
Ади: В Авторския театър научих какво значи да си част от едно цяло,
от нещо по-голямо от теб, да виждам изкуството в себе си, не себе си в изкуството.

Връзката между мен и дипломния ми спектакъл е опита да направя “СпектакъЛ”,
нещо което не съм постигнала до момента, не съм разбирала. (смее се) 

Освен това  да вляза в този свят на Бекет и да разбера един милиметър
от всичките километри негови мисли, които е влагал в пиесите си
и да разбера, да осмисля поне една дума от текстовете му. 

Кое е най-ценното за теб от материала, с който работиш?
Ади: Богатството на материала, с който работя, е в тишината му, всяка (пауза) ти нашепва сякаш нищо и в същото време всичко.
На последната репетиция открих, че едновременно всяка отделна дума има няколко различни прочита и смисъл, и в същото време не означават нищо повече от това да ти кажат коя дата е днес.

Една от най-силните фрази за мен в текста е “Значи раздел “Споделено”…съвсем скромен раздел. Болезнено чувствителен…” 

А има ли болка в процеса на работа? Има ли нещо конкретно, което би искала публиката да научи?
Ади: .. Най-боли в текста, това че не мога да познавам истински никого, колкото и истории да чуя, колкото и дълго време да прекарам с дадения човек, в колкото и ситуации да го видя, не е възможно да го опозная толкова дълбоко, колкото да стигна до самото дъно на неговите инстинкти, желания и мисли. 

.. Не искам нищо да разбират другите през моя дипломен спектакъл, искам само да се питат:
Защо ни е нужно да познаваме хората около нас,
защо не можем да знаем човек, а само да го познаваме?
Какво означава да познаваш някого?
Защо действията говорят повече от думите? 
Нима не можем да лъжем с действия? 

Как публиката ще разчете това твое послание?
Ади: Ключът към материала е разчитането на текста през сценичното поведение на актьорите. Намиране на алиенацията, даване на отговор каква е ситуацията на актьорите в света на Бекет.

Използване на мълчанието и паузата като основополагащи за постановката, както и тишината като метафора за смърт и безвремие. 

Какво е Алма Алтер за теб?
Ади: Алма Алтер е като водата за нас, актьорите,
без която просто ще сме едни мъртви тела със сухи крайници.
Няма толкова силно усещане като това да изтръпнеш от кипящата в теб енергия. Енергията на живия театър.

Дипломирането не е за всеки!

Мария във вихрушка от светове

Дипломантки 2021 г.

В театър-лаборатория “Алма Алтер” дипломирането е сакрално преживяване – духовно пътуване и израстване, близко по своята същност до древните племенни обичаи, чрез които младежите и девойките са навлизали в света на възрастния, в света на другия. 

Дипломирането не е за всеки!
То е за смелите, търсещите, онези, които се страхуват, но не позволяват страхът им да застане между Аз-а сега и онзи Аз, който ще приеме дипломната книжка от своя ръководител. Защото моста между двете е ронлив и само този, който е готов да се изправи срещу лимитите на своето тяло и ум и ги превъзмогне стига до края. 

Затова и тук в “Алма Алтер” дипломирането е истински празник! 
Истински празник на любовта към театъра и случването тук и сега. 
И тази година ще празнуваме цели два пъти, с нашите любими актриси!

Кои са те? Какво е за тях Алма Алтер? Какво да очакваме от тях по време на дипломирането им?  Четете в следващите ни статии, посветени на всяка от тях!

Започваме с Мария! Мария за нас е от онези хора, които крият всестранни възможности във всеки джоб. Мария пее, Мария танцува, Мария може и да свири, а повече от всичко Мария може да се отдава, с цялото си сърце да се отдава на театъра, на мюзикъла, на публиката, да бъде тук и сега! 
Нежна, игрива, устремена и силна, и ние като вас тръпнем в очакване какво е подготвила за дипломирането й. А до тогава нека видим какво отговори Мария на нашите въпроси:

Ако можеш да използваш само две думи, с които да се опишеш, кои ще бъдат те?
Това може би е най-трудния въпрос от всички. Нямам идея как мога да избера две думи за себе си, та аз самата още не знам и една, с която мога да се опиша. Още се търся. Всъщност в дипломния си спектакъл съм изляла всички думи за мен, които мога да кажа. 

Какво научи в Авторския театър?
Списъкът с неща, които научих в Авторски театър са безброй, но може би най-важното е, че трябва да можеш да скачаш с главата напред в нови начинания, нещо, което ми е много трудно по принцип. 

Разбрахме, че работиш по “Iron-Man не е маргаритки”, какво те накара да избереш точно това?
Работя по “Iron-Man не е маргаритки”, за да помогна на себе си и всички останали, които ще са свидетели на спектакъла, да навлязат в бурята от чувства, мисли и притеснения, бушуваща в главата на всеки с генералното тревожно разтройство.

Това е много предизвикателна и сериозна тема. Как се свързваш с този материал?
Това, което свързва мен и дипломния ми спектакъл е самата тема – генералното тревожно разтройство. Много от близките ми не знаеха какво е това и продължават да не вярват на бърканицата, която то създава в мен. И знам, че не съм единствена.

Избрала съм да работя с хора, които като мен страдат от генералното тревожно разтройство и имат опит с тази буря на мозъка. Интересното е, че въпреки текстовете са писани от множество различни глави, е почти неразличимо поради факта, че въпреки всички различия помежду ни, в крайна сметка ние чувстваме едно и също нещо и се борим с него ежедневно. Разбира се, освен написания от нас текст съм добавила и части от поезията на Джордж Байрон, която смятам, че много адекватно отразява случващото се отвътре.

Има ли болка в текста ти? Коя за теб е най-силната фраза в него?
Боли истината и искреността му. Това да осъзнаеш случващото се и да знаеш, че няма как да го спреш. Това са болки преживяни и живеещи вътре в нас. Надявам се достойно да ги пресъздам. Благодаря на всички приятели, които ми предоставиха своите мисли, за да ги изсипя заедно с моята бърканица на сцената.

Сънят е само това. Сън. Разпад на мисли. Бърканица от желания и нежелания, страх, срам. Нямаш контрол върху съня.”

Какво откри за себе си на последната репетиция?
Открих, че изобщо не съм готова, хахах. Имам още много работа за вършене. И винаги ще има, дори след като си мисля, че всичко е построено. На теория всичко е готово, но на практика… това вече е друг въпрос.

Какво искаш да разберат другите през твоя дипломен спектакъл?
Иска ми се присъстващите на спектакъла да разберат какво означава да живееш с постоянната тревожност, гласът който постоянно ти нашепва, че не си достатъчен, че не можеш да направиш това или да кажеш онова и накрая просто оставаш безмълвен. 

Кой е ключът към материала?
Ключът към материала е темпоритъмът, с който водя спектакъла. Съответствието между думи и движение в един забързан ход с кратката и рядка глътка въздух, защото чувствата се усещат в цялата ни същност, с всички сетива. 

Какво е Алма Алтер за теб?
Алма Алтер е място където покоряваш страхове и намираш себе си отвъд тях.

Искам да ви разкажа за една приказка, която се роди пред мен

’’До края на света и обратно’’ 

НАЧАЛОТО

Кастинг за двугодишна професионална квалификация Авторски театър – 2011 година

ГЕРОЯТ:

Едно момче с най-българското име – Георги. 

Аз: Какво очаквате да ви се случи тук, при нас?

Той: Да се науча как да бъда себе си.

Последва едва забележима усмивка. Не сваляше поглед от мен, сякаш искаше да ми каже и нещо друго, още нещо. 

Аз това “още нещо” го разбрах още тогава, извадих т.нар. Зелен картон – приет, безапелационно.

Предстоеше ми да поставя Хамлет. Доверих му се. Този негов Хамлет стана и мой, и на много зрители видели го по цял свят. Последваха награди и овации. Реших да го пришпоря. Възложих му моноспектакъла ”Ричард, кой Ричард”. Той порасна в него, усети сладкото и горчивото на сцената. Дълъг беше този негов път – Камино де Сантяго. И като си спомня откъде започна, от онова несмело момче, кръстосало случайно сцената на Алма Алтер след училище. Чували ли сте неговата разработка на българския химн? В спектакъла “Актьорът принц” можете да я чуете. Чуете ли я, няма да я забравите, защото пипа точно там, в душичката. Последва поредица от главни роли, а след тях и поредица от питания, чуденки и въпроси. “Защо него, защо все той, защо пак той?” Защо ли? Защото му се работи, защото му се ходи по пътеката, по която го водиш, защото пилигримството е вътрешен процес, непрекъснат стремеж да намериш брод. Крачка по крачка, ден след ден, роля след роля. 

И така през 2019 година поиска да отиде до Свещената земя. Както всеки прави, взе най-необходимото – една китара. Върна се. Със себе си донесе своето любимо аз – това на музиканта. Възпял срещите си с другите пилигрими. Обърнал живота си в акорди и думи, всичко на всичко – 12 песни. Бяха оценени и подкрепени от Националния Фонд култура. Така че днес ги държим в ръцете си, облечени в една бутикова опаковка, еко и гладка като коприна. 

Премиерата беше в двора на СУ. 

До края на света и обратно. Обратното ни върна там, откъдето бяхме тръгнали, защото краят иска да се превърне в едно ново начало. 

Началото на срещата между нас – неговите слушатели и тази приказка за този път на едно момче, което продължава да търси.

Автор на текста: Николай Георгиев