Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Kоледа е някъде по пътя между подаръците, които купуваме от мола, колко ястия ще има на коледната трапеза и вечерята със семейството. Моловете обаче тази година са затворени, а Дядо Коледа май ще ни пропусне по една или друга причина. 

И то каква година – година на изпитания и загуби, жертви. Сякаш ние хората бяхме загубили усещането за отговорност, за лична отговорност и се загубихме по пътя между маските, мерките и епидемията. А тя епидемията не идва само от вируса, тя идва от всичко онова, което изгубихме по пътя към себе си. Най-вече себе си.

Втреничехме се в телевизорите, заслушахме се в правителството, изхвърлихме изкуството от душите си и до такава степен, че не е ясно дали, когато времето дойде ще си го поискаме обратно. Дали ще поискаме всичко онова, което ни отнеха.

Но Коледа не могат да ни я вземат, защото тя никога не се е криела в моловете, никога не е била в храната, подаръците или белобрадия старец. Тя се крие в усмивките на хората, в тяхната доброта, в умението им да обичат и да прощават. В снега, който дори да не падне над земята можем да си представим. В коледната музика, която звучи, в интимните паузи със семейството на Бъдни вечер, в усмивките на приятелите ни, в онези, които се прибират от широкия свят, за да са в тази малка, но красива България. 

Всичко тече, всичко изтича. Така поне казва поговорката, но ще дойде време, когато ще се връщаме назад и ще си спомняме за всичко, което сме направили. За всяка отсечена елха и за всеки счупен прозорец. За всяко разплакно дете и за всеки изпуснат миг. Нека си простим отсега, да не чакаме точното време, защото когато дойде може просто да забравим.

Тази Коледа съм сигурен, че загубите на Милен Цветков, Димо Стоянов и всички останали, които тази година ни отне, няма да бъдат забравени, но ще бъдат простени. Защото така биха направили те. Защото съм сигурен, че сега се усмихват и карат колело някъде по небето. Какво друго ни остава и на нас… смъртните, обречени на безсмъртие.

”Самотен ден от безмълвната вечност 

остави в мен безчувствени мечти. 

Тъй искрен бе моментът за двама 

с искащи, блуждаещи очи 

Това е приказка една … 

И времето играеше драма 

абсурдът бе комедия една, 

а ролите със образи бели, 

костюмите потънали в тъга 

Това е приказка една … 

Цигарен дим, мастилница празна

 И приказка за стари времена 

Това е приказка една …”

Автор: Георги Арсов

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Коледа се променя всяка година заедно с мен. Вървим хванати за ръце с нея като две приятелки и растем заедно. Докато пиша тези редове проследявам мислено хронологията на моите Коледи. Пред очите ми излиза стара снимка на усмихнато момиченце, с панделки в плитките, което белобрадият старец е гушнал в ръце. Момиченцето размахва гордо подаръка си. Това момиченце бях аз. Тогава Коледа беше в детската градина. Писахме писма, пеехме песнички и аз тогава нищо не разбирах, но усещах в душата си нещо толкова магично, блестящо като гирлянди, цветно, шумно, весело. Прехвърлям лентата напред, минавайки хаотично през всички следващи Коледи… И ето ме на прага на тази Коледа. Някак различна е тази Коледа, нещо особено витае из въздуха, пък и аз вече не съм същата. През детските очички наднича вече силуета на една чувствена ,смела жена. Не смея още да вляза, нито тя смее да ме покани.

Станали сме и двете по-търпеливи, въпреки че не е много присъщо за нас. Нейният подарък за мен е тази последна седмица от годината. Дарява ми време да си помисля, да си благодаря, да си простя, а след това и на останалите. Първо на себе си. „Хубавото, казва баба, започва отвътре – навън”. А аз на моята Коледа ще и подаря една Равносметка. Без този дар не може да премина през нейните порти, не бих могла да продължа. Именно тази Равносметка ни боли всички. Мерим на везните Преживяното и Непреживяното да видим кое ни тежи повече… В самия край на тази година съм благодарна. За най-простичките неща, за дори баналните. Благодаря за погледите на близките ми, пълни с живот, за белия хляб на трапезата ни, за раните, които сама си излекувах и сега дори се усмихвам на някой и друг белег. Не искам подаръци , искам само да си подпаля останките от лошотията, отломките от болките, от грешките и да гледам дима им как се извива към небето и политам заедно с него, лека като перце, чиста. Да пусна излишната тежест да падне, да се извися високо над миналогодишното себе си. Преродена. И да се градя наново и наново и наново… Чакам те Коледа …След само няколко часа още…

Автор: Мариела Марс

Рождеството и прошката в разгара на пандемията и в навечерието на Коледа

Винаги чакам това време на годината с нетърпение. От грамофона в семейния музикален магазин почват да се разнасят празнични песни, новите романтични коледни книги се появяват в книжарниците и Нетфликс ни залива с поне пет нови филма с коледна тематика. Сигурна съм, че вече мога да предскажа за какво става въпрос, без да съм ги чела/гледала и ще позная 87% от тях… това, разбира се, не ми пречи да продължа да им се радвам. 

За мен Коледа е сезонът на любовта, повече от което и да е друго време на годината. Може би това се влияе от факта, че ежегодно на Бъдни вечер гледаме Наистина Любов; може и да е, защото съм безнадежден романтик… We will never know. Но, като казвам „сезонът на любовта“, нямам предвид само романтична любов. Говоря за всеки вид любов на Земята (много са и си ги знаете) и най-вече за силата на любовта, смирението и прошката. Изисква се изключителна смелост да простиш, да преглътнеш гордостта си и още по-голяма, за да се престрашиш, да признаеш грешките си и да поискаш прошка. И какво по-добро време от деня, в който Спасителят ни се е родил, за да опрости нашите грехове.

Още от самото начало, когато Мъдреците, следвайки ярката Витлеемска звезда и овчарите, подканени от Ангела Господен, отиват да посрешнат Младенца, това чудотворно събитие събира и сближава хората, за да се радват заедно на надеждата за спасение. Това е любимият празник на моето семейство. Помня как миналата година споделих на родата, че съм наясно с факта, че те са Дядо Коледа (забележете, аз съм на 16) и всички бяха изключително изненадани (не знам дали не трябва да се обидя от това). Нека изясня нещо обаче – знам само, че те са материалната част от цялата система. Ще продължа да пиша писма на Дядо Коледа, в които от много години вече спрях да искам нещо конкретно, а просто ги ползвах като отдушник, разказвайки за… ами всичко. Може би този път ще се обърна към него със „Св. Николай Чудотворец“. Тъй известното Коледно чудо… Дали е мит или не, не зная. Никога досега не съм си пожелавала чудо, защото смятах, че нямам какво да поискам. Но тази година, както на Великден не успяхме да се съберем като семейство, така и за Рождество вероятно няма да можем – баба и дядо ги е страх и мен ме е страх за тях, затова няма да се оплаквам (много). Традициите няма да са същите, но съм сигурна, че с луди родители като моите ще измислим нещо ново, поне така казват те. Хващам се на бас, че пак ще гледаме Наистина Любов. 

Може би, ако всеки помоли за прошка, в каквото и да вярва, и си пожелае всичко да се върне по старому,  все някой ще ни чуе. Защото все пак е Коледа, нали? Време за любов, надежда, спасение, прошка и най-вече – чудеса. И който иска, може и да си пее Let it Snow, за една бяла и вълшебна Коледа :)) Весели празници и щастливи моменти <3

П.П.: Mалък поздрав с много подходяща, според мен, песен за нашата кофти ситуация тази Коледа.

Автор на текста: Maria Ganchez

За Коледата на другите и прошката към себе си

Като малка винаги чаках с притаен дъх идващите Коледни празници. Краят на годината! Времето, когато всички се събираме около масата, но този път не толкова заради храната, колкото да бъдем заедно, да си спомним отминали моменти, да си обещаем предстоящи такива.
Години по- късно,  значително пораснала вече не чакам с притаен дъх, а по- скоро с една тъга и наслоени разбирания за човешката същност на зимните празници.

А зимните празници винаги са имали много силно значение за човечеството още преди коледното дърво и Рождество Христово. Това е било времето на равносметка, на легенди, на поверия, на преплитане между духовните пътища и житейските уроци. Време за рефлексия, време да се съберем всички около огнището и да благодарим за реколтата, да благодарим, че сме заедно, да благодарим че сме още тук и продължаваме към новото.

Сега съм някъде между онези, които не украсяват коледната елха, заради изгубения смисъл и символ. И онези, които си обещават нещо сами на себе си на връх Коледа с надеждата за по- добро. 

И вместо да ви разказвам за себе си, искам да ви разкажа за едни други хора, чиято Коледа не е като вашата. За едни тийнейджъри, които никога не са имали възможността да украсяват елхата в хола заедно със своите братя и сестри, защото в много много ранна възраст са били разделени. За едни тийнейджъри, които не познават майките си и съответно никой не им е показал как се завиват лозови сърми. За едни тийнейджъри, чийто родови корени са отвъд пределите на нашата страна. За едни тийнейджъри, които не познават бащите си и не знаят как се чупи питката на Бъдни вечер, кой залък за кого се нарича. За едни тийнейджъри, които с всеки изминал ден, отброяващ приближаващите се светли семейни празници, нещо гасне в погледите им и стават все по- мрачни, все по- затворени. 

Защото Бъдни вечер и Коледа са светли празници, само ако имаш семейство. Ако нямаш и Държавата те отглежда в услуга с 24часов персонал, то за теб няма нищо свято, нищо ценно в семейният празник. Той се превръща в горчив залък, който стиска гърлото ти, защото си различен от другите, защото някой е направил избори за твоя живот без да те е попитал ти какво искаш, а и да те е попитал, някак си решенията на възрастните винаги са пред тези на децата/тийнейджърите.

Като човек работил доста години в социални услуги мога да ви кажа, че няма нищо по- болезнено от семейните празници. Няма нищо по- страшно от това да посрещнеш най- светлите празници от годината с други отхвърлени като теб и едни такива възрастни, които са там на заплата. 

И каквото и да правят възрастните, колкото и дарители да си разчистят килерите и портмонетата от подаръци, остава една празнина, която не може да бъде запълнена – празнината на липсващото семейство.

И тази Коледа ще е от онези. Ще направим график за пазаруване и готвене, ще разпределим манджите, ще подредим масата, ще къкрят тиганите, печката ще е червена от готвене, ще си пожелаем неща от сърце, ще хапнем, ще си подарим подаръци и после ще се сбогувам с тийнейджърите, защото смяната ми е приключила и ще се прибера при моето семейство. Преди това ще направя една дълга разходка за да изпразня главата си. Дълга разходка покрай витрините с коледни пуловери и играчки, покрай прозорците със светещи лампи и весела глъч, покрай забързаните семейства излезли за последни покупки. Дълга разходка в търсене на Коледния дух и магия. В търсене на семейното и неговия смисъл. 

Прощавам си, че не мога да бъда, това от което имат нужда. 

Прощавам си, че е имало моменти, в които не съм оценявала моето семейство. 

Прощавам ни, че сме хора и съвсем по човешки сме такива.

Не забравяйте, че всичко е преходно, каквото и да ви ядосва и разочарова в момента, то ще отмине. Затова не позволявайте ядът ви да прокопае дупка, от която не можете да изплувате. 

Прощавайте си и ценете семействата си – и биологичното, и онова другото семейство, с което ви свързва обща съдба, мироглед, страст. 

Автор: Мадлен Зашева

И сам воинът е воин, театрална сага. Част първа

Миналото. Трябва да си говорим с него, постоянно. То ни е формирало и продължава да ни формира, непрекъснато. В диалог с него можем да открием пропуснати случки, да избегнем направени грешки. Миналото не само е запазило своята мъдрост, но е станало още по-мъдро. 

Първата ми театрална постановка след завръщането ми от Полша бе “Опера за три гроша” на Бертолд Брехт. Решена и договорена предварително с моя художествен ръководител, проф. Богдан Корженевски, който впоследствие пристигна в София, за да я види и така да оцени моята магистърска степен. За тази моя първа постановка бях подготвен много добре. Проведох и курс с актьорите за творчеството и идеите на Брехт, особено за прословутия негов “ф-ефект”. Актьорите не разбираха това негово “отчуждение”, но силно искаха да го разберат. За онова време тази театрална доктрина беше нещо ново. Идеята за епическия театър на Брехт беше не само нова, но и противопоставяща се на психологическия театър на Станиславски и това беше още по-объркващо. Да забравиш за прословутото “какво” на сцената и да го замениш с “как” беше непроницаемо. Да извадиш механизма на случващото се, да се лишиш от онова, което зрителя подразбира и предполага за сметка на внезапната изненада, която да го привлече към театралното действие беше сложно. Театърът на Брехт не беше лесен за разбиране и правене тогава, не е лесен и днес. Много го правят, но малко го разбират.  Актьорът да действа отвъд целесъобразността, да лишиш зрителя от емоции, да предизвикаш любопитството му към правилата на механиката, зрителя да не е съучастник или да участва в спектакъла, а да го съзерцава, да осъзнава през цялото време, че се намира в илюзорната реалност наречена театър, това е театърът на Брехт.  Очите на зрителя в психологическия театър плачат, в епическия – спокойно гледат. Очите на моите актьори гледаха широко отворени в този непрогледен мрак – епическият театър на Брехт.  

Още на първа репетиция, Никола Добрев, изпълнител на главната роля, г-н Пичъм, спря по средата на репликата и ме попита: “Николай, мога ли сега да изляза от ролята, да я погледна дистанцирано и после да се върна отново?” Тогава спестих и на него, и на мен обяснения по повод това абсурдно разбиране на Брехт. И днес ми става весело като си го припомня.

По-късно стечение на репетициите той направи блестяща роля. Спектакълът допадна на публиката, беше оценен високо и от проф. Коженевски. Най-ревностният ценител беше местният свещеник, който не пропускаше нито един спектакъл. Всеки театър си има своя елит, който не се определя от социалните норми, от вътрешната идентификация на зрителя и връзката му с видяното, усетеното, замисленото, слученото. Е, и ние имахме нашия. 

Една вечер портиерът на театъра ми позвъня  и каза,  че на служебния вход на театъра ме чакат гости. Твърде неочаквано, никой никога не ми беше идвал на гости. Излязох, там ме очакваше една кола с хасковски номер, а в нея Васил  Михайлов, когото лично не познавах. “Сядай, тръгваме!” – каза той без да кажа накъде. Винаги съм обичал предизвикателствата и сега ги обичам. Тогава тръгнах с него и сега бих тръгнал.  “Твоето място е при нас, в ново обединения хасковско-димитровградски театър – продължи Васил – не си за Плевен, учил си в Полша. Знаем всичко за теб.” И така станах член на трупата на този нов театър като един от тримата режисьори:  аз, Асен Шопов и Еди Шварц. 

На другия ден започнаха репетициите. Всичко беше приготвено. Репетирахме “Ние не вярваме в щъркели” на Недялко Йорданов. Добре че бях близо до Пловдив и успях да поканя големия български художник Христо Стефанов за сценограф, а за композитор Иван Спасов, с когото се познавахме от студентството ни във Варшава. С този спектакъл се явихме на майските театрални празници в Пловдив. Постановката събуди особен интерес поради своята необичайна визия. Христо Стефанов беше изпълнил сцената с безброй гардероби, които театърът изкупи от местните магазини за мебели. Любовната история между главните герои беше близо до позната ни история на Ромео и Жулиета и класическия поколенчески конфликт между младите и техните родители. Пред гардеробите родителите стояха тържествено и горди със собствеността си, а  младите влюбени трябваше да се крият в лабиринта от гардероби, за да могат да общуват. Вълнуваща беше тази постановка, в която вещите буквално разделяха света на младите от този на техните родители. Гардеробите – тъмните подслони на нашите ежедневни черупки се бяха превърнали в непреодолима преграда на поколенията. 

След представлението имаше разговор с учениците от хасковската гимназия, по пътя към сцената, чух една девойка да ме коментира с приятелката си: “Този какво представляваше в представлението?” Явно фигурата на театралния режисьор по това време е била съвсем неизвестна за публиката.  

В края на театралния сезон хасковският театър организира гледане на продукцията си от директорите на софийските театри. Резултатът беше плачевен за хасковския театър и успешен за софийските театри. Бяха изкупени най-добрите актьори на хасковската трупа начело с Васил Михайлов и Хасково остана без актьори. Въпросът: сега накъде? беше много неудобен, за да си го зададем, но по една случайност драматургът Злати Терзиев много искаше да се прибере за Варна. Предложи да заминем всички и да сформираме една млада група с току-що завършили студенти от НАТФИЗ, взехме със себе си 6 актьора и заминахме. Директорът на театъра – Любомир Кирилов настояваше да се започнат репетиции незабавно по нашумялата в Европа и превърнала се в хит пиеса на Екатерина Еп Ройо – Аз не съм Айфеловата кула. В основата на драматургията бяха трудностите на младите да живеят според правилата на един свят, различен от техния. Художникът Христо Стефанов нарисува едно голямо пано разграфено като играта ”Не се сърди човече”. Сцената се превърна в архитектурата на тази игра. С тази разлика, че пионки бяха героите на пиесата. В това пано изобразяващо света в цялата негова сложност и  многообразие се представлява едно философско сечение на динамиката и амбивалентността на света на спектакъла. Според правилата на играта и на сцената имаше един зар, който на случаен принцип задвижваше един или друг герой. Актьорите трябваше да действат само по правилата на играта. Те можеха да получат правото да заиграят или да  бъдат върнати на начална позиция. Спектакълът беше акомпаниран от Варненската Филхармония, един атрактивен, визуален и неочакван като ход. Той  допадна на варненската публика, която по принцип беше свикнала на конвенционален театър.

Но този успех не помогна много на спектакъла, даже навреди на отношенията му с местните културни власти. Веднага се чу мълва, че това момче – режисьорът не е за такъв театър като Варна. И веднага бях повикан в Градския комитет на партията и бях предупреден, че ще ме оставят до края на сезона да направя още една постановка, но ако нещата продължават така, престоят ми във Варна ще бъде прекъснат, а в плана на театъра за мен беше определена като втора постановка Хамлет или три момчета и едно момиче, в която да участва младата трупа актьори от НАТФИЗ.  И така се изправих пред Шекспир в една твърде сложна позиция.  Драматургията на Шекспировия Хамлет бе подкрепена от разработката на порф. Ян Кот в книгата му  Шекспир, съвременни жесток. В моята постановка отправна гледна точка беше повика на проф. Кот да спре света да  се движи от жестокост към жестокост и да се замислим дали в един такъв  жесток свят човечеството може да продължи да живее.

Проф. Ян Кот

Премиерният спектакъл за мен беше решаващ. Властите повикаха от София театроведа Васил Стефанов, който трябваше да оцени спектакъла, но това беше кауза пердута. Дойде уреченият ден на разговора със секретаря по културата в градския комитет.  На портиетрната на театъра беше пристигнало съветското списание “Театър”, в което главният редактор беше написал рецензия за нашия предишен спектакъл “Аз не съм Айфеловата кула”. Оценката беше: ако този спектакъл се играе в Москва ще направи световна кариера. Моята световна кариера обаче не се състоя. Състоя се моето повторно прибиране на багажа ми в куфара и завръщане в София. Очакваше ме изненада, театроведката Ана Иванова, която беше писала за мен във вестник “Култура”, каза: – Николай, става зле. Трябва да те скрием някъде – Какво имаш предвид? -питах аз. – Уговорена съм с директора на Кукления театър през новия сезон да бъдеш приет на щат там. Озовах се в Кукления театър, заедно с мен там беше скрит и друг режисьор, който беше на вие с властите – Любен Гройс. Така двамата станахме куклени режисьори и две години правихме представления за деца и възрастни. Това се оказа много удобно, защото властите се страхуват от това, което живите актьори говорят, но какво говорят куклите те или не разбираха, или смятаха, че няма място за цензура. 

А аз често си мислех за Лорка. Той, който свали размерите на света до размерите на куклена сцена. Едно дръпване на конеца и цялата публика започва да се смее, едно преместване на китката и публиката  избухва в плач, едно скъсване на конеца и на куклената сцена настъпва световна катастрофа. Куклите изоставят кукленските си жестове, приемат меките форми и очертанията на плътта, куклата се превръща в човек. Какво по-голямо признание би могло  да има за нас хората, зрителите, публиката?

Николай Георгиев

Какво е прошката за мен?

Нещо инстинктивно. Знам, че съм работила години, за да я докарам до тук тая пуста наивност, но толкова си я обичам, че без нея не мога да живея, просто нямаше да съм аз. 

 Прошката е пречистване на организма от болка, най-просто казано. Иисус е умрял на кръста, за да може на нас, грешните, да ни бъде простено. Изтърпял е болката от това по начин, по който сигурно не можем да си представим, но можем и трябва да оценим, не само покрай празниците. Прошката трябва да се оценява винаги, когато я виждаме, когато я даваме и когато я получаваме.  

 За да простиш не се иска много, само трябва да пуснеш миналото и да не му позволяваш да ти носи болка, а по-скоро урок, който също трябва да се цени. Да простиш НЕ означава лекомислено да позволиш на някого да те наранява отново. Означава да пуснеш и да си тръгнеш от болката, дори и това да значи да си тръгнеш от човека, вместо да му дадеш поредния шанс.

 Миналото (да, скорошното минало също) не трябва да е нашето място за живот, а за взимане на уроци от време на време. Настоящето е нашият дом и то е такова, каквото си го сътворим. Може да е меланхолично и тъжно, а може да е свободно и чисто. Наистина е по-лесно да сме тъжни и депресирани, иска се конкретна енергия и внимание всеки ден, всяка минута да сме фокусирани над определени мисли и цели и основната сред тях да е покоят и щастието, но толкова много си заслужава. 

 Научих се да не ме интересува кой какво изпитва към мен, дали ме харесват или не, не мога да спра да харесвам и уважавам тези, които според мен го заслужават, пък и те да не ме, чудо велико, болката, която ще си причиня да обмислям чувствата на другите спрямо мен ще е ужасно деструктивна, докато това просто да се наслаждавам на хората е просто.. ами, приятно е! Да си позволя да обичам хората като вид ми е все още цел, над която работя, но наистина работя над нея. Затова пък обичам огромна част от хората в моя живот, нищо, че не им го казвам достатъчно често, заявявам го тук!

 За Коледа ви пожелавам да сте достатъчно смели да простите поне на себе си – за всички неловки моменти, за всички погрешни решения, за всички допуснати негативи чувства и преживявания и да погледнете на света от една по-сладка гледна точка, пък вие си изберете коя да е тя. 

За Коледа ни пожелавам да си простим за него и да се отървем от тъпия вирус, Амин!

 За Коледа си пожелавам прошката на големия ми котарак – Пусик, извинявай, че осиновихме ново коте, но ти си нашето вдъхновение и очакваме от теб да бъдеш отговорен и любящ батко.

Прощавайте с любов и от любов, отворете сърцата и умовете си, помагайте и много много много се обичайте!

Автор: Неда Таскова

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

  • Не обичам зимата – онзи студ и снега… тишината… понякога са подлудяващи. Като малка обожавах Коледа – това цялото семейство да е заедно и онова топло усещане. Сега тази обич или се загуби някъде или се промени. А може би аз пораснах. Всяка година се готвя за зимните месеци като за война. Вятърът ми шепне и зимата води след себе си някаква трагедия… Преди време преглеждах семейните албуми. Сетих се за една стара снимка, която намерих там. На нея едно малко момиче се усмихваше, облечена в прекрасна синя рокля и носи цвички подарени й с любов. Една малка балерина… Французите казват „tu me manques,“ което би трябвало да се преведе като липсваш ми. Това не е напълно вярно. Буквалния превод е „ти липсваш от мен.“ Питам ви възможно ли е черно на бяло и напълно честно да се опише ураганът от емоции, които изпитваш при загубата на любим човек, колкото и отдавна да не е сред живите? 15 години е ужасяващ период от време. Миговете идват и миговете отминават. Човек може да разчита само на спомените си. Помня кокичетата в двора или мекиците, които само тя можеше да прави. Помня усмивката, която красеше лицето й, когато си тананикаше сутрин на закуска. Помня уникалната й способност да си измисля думи като “спъната песен.” Помня силата й – начина, по-който във всеки един момент можеш да разчиташ на нея да те гушне или да те разтресе и върне обратно на земята, за да се осъзнаеш. Но понякога има и спомени, които ми се губят. Възможно ли е дете само на 7 години да разбере една семейна трагедия… Понякога силно копнея за невъзможното. За машина на времето. Ако можех да я видя пак… За един ден да поговоря с нея аз вече като млада жена, а не дете. Да я прегърна силно. Да й кажа – “Бабо, ОБИЧАМ ТЕ!”, защото не мисля, че съм го изричала достатъчно. Тя липсва… и това понякога ме преследва като сянката на демон. Нея вече я няма, но тя е тук в сърцето ми. Усещам я до мен в моментите, когато ти идва да крещиш и ридаеш. Сещам се за нея и в онези моменти, когато сърцето ми пее от радост и ми се искаше да мога да споделя с нея. Тази година бе… дори не знам как да я опиша вече… може би плашеща и неочаквана. Ако има нещо, което всички научихме е това да ценим всеки един миг и хората в живота ни. Подари усмивка. Кажи на любим човек колко значи за теб. Не се страхувай от себе си и от усещанията си – те са там, за да ни кажат нещо. Миговете идват и миговете отминават. С Времето борбата е безсмислена.

Автор на текста: Йоана Афенлиева

Момчетата и момичетата със сняг по устните

Време е да чуем онези, които се осмеляват да прекрачат границата, героите “от другата страна”, губещи себе си в търсене на себе си. Днес за “Жири” говорят момчетата и момичетата със сняг по устните.

Жири. Единствен и неповторим. Роден късметлия или роден с повече разсъдък от онези, от които така силно се различава? По какво си приличат? Какво ги дели?

Въздухът непрестанно трептеше в задушното помещение. Дали от цигарения дим или от разгорещени тела. Свещите излъчваха сякаш опиянение и ни караха да се разголим пред камерата. Някои не успяха да поддадът – жалко за тях, не узнаха кооолко е хубаво.

 Повторенията бяха все по – добри. Всяко повторение ни сближаваше, докато външният свят ни дели. Повторение – сближаване: като всяка вечер за хора като нас. Онези със сняг по устните и дим в дробовете.

  Не знам дали допих = допир?

Тичането беше болезнено и удовлетворяващо едновременно. Да докажеш, без значение на кое място си, че можеш – не на другите – на себе си.

 Най-големият фактор в това да успееш да оцеляваш всеки ден не е късметът, не е и богатството..

 По какво си приличаме? Какво ни дели? Отговорът – изборите ни.

 “Някой умря. Да живее някой!”

Габриела Парлапанска – Аби

“Аз съм Тино и моето превъплъщение е най-добрият приятел на Жири – Давид. 

Загубилото се по пътя на своето израстване момче ми напомни колко хлъзгав е пътят на гордостта и егоцентризма и колко е важно да запазим баланса и любовта си към живота дори в моментите, в които имаме всички причини да се възприемем като жертва! Хлъзгав е и пътят на пристрастяването, към което, според мен, всички ние, малко или много, имаме слабост и го показваме по най-разнообразни начини, простиращи се много отвъд света на алкохола и опиатите!”

Кирил Хаджиев – Тино

Беше приключение и емоция, настроение и игра, припомних си влизането си в Алма Алтер и онова усещане да намериш “детската банда” с която да ” воюваш ” и да скиташ, и да търсиш премеждия. Хубаво усещане. Искаше ми се да имах малко повече участие и повече дни в това приключение.

Беше приятно да съм от ” лошите”, като дете и в училище винаги съм бил от тихите, скромни и възпитани деца, чиято тактика е да нямат конфликти и да са мили със всички ? Което не ме е спасявало винаги от проблеми и бой, така че не знам дали е била добра тактика. Мисля, че непослушните деца са всъщност по-големи индивидуалисти и са по-силни и по-самостоятелни. Както и да е, беше забавно да съм от разбойниците. Пъти по-забавно е от това да си от смотаните ?

Дилян Дайновски

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Словто като спасение

Словото като информация,

словото като обяснение,

словото като познание,

словото като свобода,

словото като несвобода,

словото като идентичност,

словото като пробуждане,

словото като тишина,

Словото като спасение,

В месеците на социална изолация,

словото ни е Спасение.

Участвай в нациоаналния литературен конкурс за незрящи – “Словото като спасение”, организиран от Алма Алтер, 4хС и Национално читалище на слепите Луи Брайл.

Участниците ще минат курс по Творческо писане с ментори Николай Георгиев и Марин Бодаков. Всеки участник има право да кандидатства с най-много три свои непубликувани творби. 

Жури в петчленен състав на чело с проф. Боян Биолчев ще избере победителите. 

На брайл ще бъдат издадени част от произведенията и ще бъдат представени под формата на поетически спектакъл на церемонията по награждаването на 16 март 2021.

Награден фонд: първа награда – 1000 лв., втора награда – 700 лв. и трета награда – 500 лв.,

Заявка за участие, свободен текст изпращайте на имейл almaalter@yahoo.com до 31 декември 2020.

Проектът се финансира от Национален Фонд Култура. 

Проектът се подкрепя от Очи на четири лапи.

Не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем

Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.

Вал

“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”

Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.

Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.

И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек,  може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“

Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла  „Жири“.

В следствие на това пътуване, установявам,  че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа:  „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам  въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.

Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.  

Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат  за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.

Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.

И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма –  Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и  може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се  срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“

И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И  му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна  Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи.  „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта –  Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.

Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.

Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато  се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?

Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.

В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза….  Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.

Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ  път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.

В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.

И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“

Марко Дженев

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.