fbpx

Картина на една изстрадала душа

Картина на една изстрадала душа “Що е отечество?” – въпросът, който уби Гео Милев. Това е идейната същност на цял един живот в късите измерения на неговата съдба.

Миналата седмица се състоя премиерата на спектакъла “Що е отечество? Въпросът, който уби Гео“. Тя бе посветена на 124-годишнината от рождението на Гео Милев, необикновена личност в българската история, литература и духовност.

Създателите на спектакъла са режисьора Николай Георгиев, директор на Университетския театър и ръководител на студентската лаборатория, пластиката е на Петя Йосифова-Хънкинс, хореограф и зам. директор на театъра, както и самите участници, които постигнаха в най-висока степен съдържанието на оригиналните текстове на поета.

Има нещо много важно и интересно – да се усети духа на автора в онази пластика на тялото, в емоционалния изказ на духовния свят на Гео Милев в естетиката на експресията. Тя се ражда с неговото подчертано изкуство на “духовното”, на “вътрешното”, на което трябва да се даде материален, пластичен, поведенчески израз.

Животът и смъртта са разпределили своите роли. Човешкото тяло е напълно ангажирано с рисунъка на сцените и с онази своя беззащитна пластичност. Проявата на чувства, преживявания се превежда с най-ярка изразителност, най-близко до авторовите чувства и вълнения. Тук животът и смъртта са в една гонитба. Човешкото тяло, човешката реч се обезсилват – те са нещо случайно, намерено по пътя на друг. Експресията, която води човешкото тяло и подсилва бликащата емоция, е най-силното откровение на спектакъла. Тук човешкото тяло няма власт над себе си, съдбата му е безучастна. В малката пещера край Дойранското езеро е “подслушващата машина”, която се стреми да затвори кръга. Трагедията с Гео е огромна – губи част от лицето си с окото. Ще го смени стъкленото. Третото му око. Ще го открият в изкопа, където са нахвърляни десетки трупове.

Танцът на смъртта продължава. Емоциите се събират като в топка змии. Стремежът е да се освободи човешкото тяло от всичко онова, което го задушава и го превръща в топка. Експресията на танца на смъртта е извадена от самата органична сплав на човешката душа и на човешкото тяло, което диша до самите зрители. Всичко е затворено в душата, която е най-добрият хореограф, най-страшният, но с онова любопитство до колко може да се издържи.

Тук експресията е въздесъща и може да се изиграе с нокти и зъби, с ръце и с крака до опелото на една песен, която ще подсили края на живота, когато ти хвърлят въжето на шията.

Картината на изстрадалата душа е основната задача на този забележителен спектакъл. Режисурата, пластиката на тялото и на цялата сценична в оскъдното място на музея на Гео Милев събира двете страни на спектакъла – експресията на видимото от картината на страдащата душа и топлината на телата. Ужасяващите визии на смъртта в играта на участниците са не само в пластичния израз, но и в онази сплав на живата материя и беззащитната душа. Гео познава тези картини, той ги носи в себе си, усещал ги е, той не започва от своето време, той е приел нещата от родовата си памет.

В тази творческа лаборатория на Университета участват студенти от различни специалности – хуманитарни, биологически, математически, педагогикчески. Театърът се учи като втора специалност, която обединява всички.

 В спектакъла са използвани текстове от цикъла “Иконите спят” , “Огненият Змей”, “Грозни Прози”, “При Дойранското Езеро”, голяма част от “Септември”, както и текстове на Христо Карастоянов. Спектакълът постига високо ниво на въздействие върху зрителите.

  Донка Йотова

“Що е отечество? Въпросът, който уби Гео“ можете да гледате на 25 февруари, 19:30 в театър-лаборатория „Алма Алтер“, ВХОД: СВОБОДЕН

НАТФИЗ и НБУ водят война на сцената на Алма Алтер

НАТФИЗ и НБУ водят война на сцената на Театър-Лаборатория ‘’Алма Алтер’’ в Нощта на Оскарите.

Струва ви се като шега ? Далеч не. В нощта, когато в Холивуд всички се питат ‘’Бохемска Рапсодия’’, ‘’Роди се звезда’’ или ‘’Рома”, на софийска почва нещата са далеч по-оспорвани. В нощта на ‘’Алтерите” една номинация ще внесе определен цвят на вечерта, такъв, какъвто не е имало никога досега. За пръв път Театър-Лаборатория ‘’Алма Алтер’’обявява номинация за представление от столичния афиш. Номинирани са представленията: ‘’Чайка, чайка… чайката’’ на Нов Български Университет с режисьор Възкресия Вихърова; ‘’Papas in motion’’ на Националната академия по театрално и филмово изкуство с режисьор проф. Атанас Атанасов; ‘’Ноев Ковчег’’ на театрална работилница ‘’Сфумато” с режисьор Иван Добчев и ‘‘Това не е Хамлет’’ на Театрална работилница ‘’Сфумато” с режсиьор Боян Крачолов. За да гласувате е необходимо да отворите горните линкове и да харесате снимката на представлението, което искате да спечели. Но внимавайте, борбата е безмилостно жестока, така че влезете ли вътре… вече сте част от ‘’Алтери 2019″. А ‘’Оскар’’ите… и тяхното време ще дойде

Ритуалът на репетициите

Ритуалът на репетиционния процес в синтетични представления, в които свободата на тялото и свободата на мисълта се преплитат в едно цяло, е от онези свещенодействия в изкуството, заради които артистът загърбва материалния свят и се отдава на мета-реалността, в която се случва представлението.

Такъв спектакъл е „Що е отечество? Въпросът, който уби Гео Милев“.

В репетициите влизаме смирени, оставили сме егото си извън театъра. Хореографът на трупата – Петя Йосифова, е и човекът, който ни води през креативния процес. Темата е за конфликта между Егото на отделната личност и общество, което не иска да приеме другостта, истинската вътрешна идентичност на личността, която има свое автентично душевно пространство.

Една от сцените в спектакъла е атентатът в църквата „Св. Неделя“. Петя е избрала музика на Хамлет Гонашвили и ни описва ситуацията, с която ще работим простичко, по човешки, без излишна фактология – отиваме на църква на Великден, влизаме в храма с яйца и козунак, изведнъж се чува тътен, силна експлозия разхвърля телата на всички посоки. Имаме 5 минути да работим в ситуацията и после да споделим реакцията на тялото с останалите. Концентрацията и прецизността, с която всеки от актьорите заработва в този момент, по-късно ще изпозлваме като изходна точка за случването в самия спектакъл. Натрупването на подобен опит в различни по своята същност ситуации, ще ни помогне да сменяме нюансите в отделните сцени с размах на художници – експресионисти. По-късно в спектакъла няколко работници ще изхвърлят труповете на купчина в средата на сцената и те ще се превърнат в църковно поетично исо, което ще зазвучи под фактологията.

Остава по-малко от един ден преди премиерата на спектакъла в къщата-музей на Гео Милев в Стара Загора. Пространство, което за актьорите от Алма Алтер, е своеобразна църква. Отиваме, за да си напомним, че Егото ни е Гео.

„Що е отечество? Въпросът, който уби Гео Милев“ можете да гледате в София на 29 януари от 19:30 часа в театър-лаборатория „Алма Алтер“.

Там, жив, но зависим, или тук – обречен, но свободен

Преди няколко години за първи път усетих зеленодивото на моето зелено. Устата ми беше пълна с брашно, но някъде под бучките, които се напластяваха между зъбите, изпитах едно чувство, което все още не мога да намеря. Като определение, като повтаряемост, като примес. Едно чувство на принадлежност. На обреченост. На дом. Без ясни параметри и без единици за тълкувание. Обещавам си, че по-силно не съм усещала. Димитър Атанасов и неговите “Тарпани” ме оставиха с изтръпнала кожа и пресъхнали очи. Всеки заслужава да се докосне до тази материя. Нейната крехкост, която не наподобява тази на кралския порцелан, а по-скоро тази на свежозелената трева под босите човешки крака през май месец, е по-засищаща и от домашното сладко. Тя сама по себе си е сладко, чиста като планински въздух и по-изпълваща от цял век на душевни възбуди. “Зеленодиво” е най-откровеното състояние, в което някога ще се случа.

Сигурна съм. Връзките, които се завързват и възелите, които човеците отвързват, извън своето постоянно не-човешко. Петя избира свободата. Валерия избира звездите. Георги избира да избяга. София избира любовта. Адриана избира песента на птиците. Михаил избира да тича в галоп. Аз си избрах да бъдем пак заедно.

Какво небе!

Натали Дакова

Зеленодиво” можете да гледате на 15 (вторник) януари от 19:30, ВХОД: СВОБОДЕН.

Стената на славата

В Алма Алтер винаги сме имали подчертано иронично отношение към „комерсиалното“, към създаването на „звезди“, които да стоят на плакатите.

Колкото по-абстрактна и абсурдна е идеята, колкото по-малко логично подредени линии и елементи – толкова по-добре. Рекламните ни кампании често са висока топка дори за ерудираните професори от Философски факултет, защото на тях им липсва малко физика и обратното, за високо-интелектуалните преподаватели във Физически факултет, защото им липсва усет към цветовете.

Отвъд звездите обаче, в Алма Алтер често се създават легенди. Имената на онези актьори, които се шепнат из коридорите на Софийския, за които се разказват митове от уста на уста: Стоил, Маноло, Пол, Зори, Борис, Вирджиния, Иван, Митко и т.н.

В 2019 година обаче Алма Алтер влиза в Ерата на водолея. Само преди няколко месеца американският визуален артист и сценарист на едноименното представление „Пионери“ – Дейвид Хънкинс поставя началото на Стената на славата. Със своите семпли черно-бели стенсили Дейвид нарежда върху нея Петя Йосифова, Георги Арсов, Марко Дженев, Валерия Димитрова, Пламен Момчилов и с типичното за Алма Алтер намигване – дакелът Луция и бебето Алма. Лицата започват да се появяват и върху тениски и пана, а скоро очакваме и “идеологическа” модна линия.

Кои ще са следващите лица върху стената на славата?

Скъпи Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа, дълго време се двоумих какво да ти напиша или как да започна. Не за друго – просто времето ни отдавна е отминало един за друг.

Отдавна мина времето, когато единствените ми проблеми бяха в това как и кога точно ще украсим за Коледа, колко ястия ще сготви баба, дали ще има сняг на коледното утро, колко касетки с коледни филми ще успея да взема от видеотеката, как да остана буден максимално дълго на тази свята нощ, за да те изчакам, а на сутринта да заваря под елхата всички онези подаръци, които съм Искал. Днес обаче, Украсата вече не е същата, видеотеките затвориха, елхите се превърнаха в посечени борчета, а баба си отиде. С нея някъде и вярата в теб. Затова 24 години по-късно аз ти пиша. За първи път. И май е късно да ти пращам списъка си с желания, защото не съм от добрите момчета. защото ние двамата с теб отдавна сами градим съдбата си, сами купуваме подаръците си и живеем в света, в който сами си създадохме. А как го създадохме само… Ние, възрастните. Но ти не си за възрастните. Ти си за децата. Онези, които никога не пораснаха. Децата, които се нуждаят от малко магия, в която да повярват. Не им давай известност- на децата не им трябва – дай им снежните пързалки, дай им белите мечки и топлите ръкавици. Прочети писмата на тези, които не могат да пишат или да четат. Ако можеш – научи ги.

Днес няма да си пожелавам, а ще ти благодаря. Благодаря ти, че пазиш мама – усмихната, добра и малко луда, но нима не ни е необходима лудост. Благодаря ти, че ми даде дом – не какъв да е, а специален с размери 8 на 8 – тук на бул. Цар Освободител 15- тук на тези дъски – място за истината. Благодаря ти, че ми даде баща – духовен, който да ме преведе през Хамлет, Ричард и да ми покаже, че Може да се стигне дотам, където “няма граница между твореца и сътвореното”. Благодаря ти, че ме срещна с професионалиста, който ми показа, че две тухли могат да те водят по най-стръмния път, най-верния път, но много повече ти благодаря, че Ме срещна с човека и приятеля, който може да те накара да повярваш, че Беззвездното небе и сълзите в една августувска морска нощ не са най-страшното. Че когато любовта понякога си отива, приятелството се възражда. Моля те, връщай ни Валерия поне за малко – не че тя не е тук сега, но Алма никога не би била изцяло пълна без своя Алтер. Благодаря ти, че ми позволиха да създам тази история, че Ми дадоха уменията, знанията и вярата да стигна до нея. Благодаря и на тях – Мирослав, Евгений, Марко, Адриана, София, Михаил, Камен, Симеон – спътниците в дългото пътуване през песни, танци и малко мандарини. На Андриян и Моника – които видяха Красавицата и Звяра така, както аз никога не бих могъл. Днес този спектакъл става на 1 година. Пораства. И аз с него, а нима всички не порастваме по Коледа.

Моля те, теб, скъпи Дядо Коледа само за едно – пази ми ги здрави, пази ми ги усмихнати, пази ми ги толкова енергични, буйни и ненаситни за живота. Дай им любовта, която търсят, пази я в сърцата им, премахни разстоянията и никога не им давай да забравят, че преставаме да си играем не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.

Обръщам се към теб, защото Бог понякога е зает, а и си няма вълшебна шейна. Тази година аз ще те чакам под елхата – не материалната, а истинската, единствената, която има значение. Ще те чакам, за да ми донесеш този подарък, който идва от сърцата – от сърцата на хората.

Георги Арсов, финален монолог “Красавицата и звяра”, коледно издание,
инспириран от Бенедикт Къмбърбач

Вярвайте в доброто, то съществува

“Вярвайте в доброто, то съществуа, защото даже да сгрешиш, щом се промениш – стават чудеса.”

Моника и Андриян, красавицата и звярът, и всички актьори от трупата на “Алма Алтер” Ви пожелават живи и автентични коледни празници!

Тази вечер в 19:30 последно представление за 2018 година – “Красавицата и звяра”.

За Коледния дух в “Алма Алтер” се грижи човекът-естет, нашата Пет и Twinkle Boutique.

Повече магия за дома можете да намерите тук.

За мюзикъла с любов

Няколко думи за „Чикаго“ във Феникс театър, Лондон, „Красавицата и звяра“ в театър-лаборатория „Алма Алтер“ и предстоящата премиера „Суини Тод“.

Събота вечер е. В лондонския „Феникс“ вече няма свободни места. Все още трезвени англичани и любопитни туристи са седнали в залата и очакват мюзикъла да започне. Ах, Чикаго…Сценографията е брилянтна. Върху сцената има един стол, върху стола е поставена шапка. Завесата се отваря. По дяволите, защо им е въобще завеса. Оркестърът е сценографията.Актьорите са настанени неангажиращи от двете страни. И мюзикълът започва с „All that jazz…“

Костюмите – безсрамно разголени. Това се харесва на публиката.

Музиката тук е всичко и… добре, че е музиката. Тя увлича и ни кара да забравим кратките актьорски скечове между отделните песни, в които английската школа на старото поколение се сблъсква с новите бутафорни представи за автентичност на младите актриси, които безпардонно преекспонират и интонират всяко изречение. Ах… най-автентичен в спектакъла и много точно усетено решение на режисьора е присъствието на диригента.С лекота той влиза и излиза от действието без да има никакви претенции за велика актьорска игра, семпло и със замах.

…и тук един друг диригент ме грабва и ме отнася в кухнята на Алма Алтер, където Когсуърт (Симеон Василев) и Люмиер (Мирослав Филков) не могат да разделят властта в замъка на Звяра (Андриян Асенов). Музиката отстъпва крачка назад и разкрива човешкия свят на актьора. Свят дълбок, многопластов, който увлича без показност, без шум и без голотии, разголени са само душите. На Моника и Андриян. Двамата незрящи актьори ни отварят очите за една любовна история, която се развива в своята дълбочина и въпреки шума на аристократичната си съвременност.

Позволете си да отидете на театър и да обикнете семпло, без фанфари, но дълбоко, за цял живот. Четвъртък вечер от 19:30 с вход свободен – „Красавицата и звяра“.

Простете ми Мисис Потс, но бих искала да разкрия още малко от кухнята на „Алма Алтер“…

Не друг, а отново Георги Арсов посяга към следващия мюзикъл на сцената на „Алма Алтер“ – „Суини Тод“. В него тъмните сили изпълзяват от катакомбите на театъра… в главните роли очаквайте София Николова и Симеон Василев, а всички останали като… трупове…

Вчера си тръгнах от Лондон: мрачни улици, дъжд, плесен, безкрайно много хора, в град, който би бил магнетичен с бързаща загърната двойка, един преследвач и може би някоя друга препускаща карета.

There is no place like London…

Къде останаха всички Жулиети в моя живот?

Тази вечер в „Ромео и Жулиета“ до Георги Арсов застава Неда Таскова. След партньорството на Танита Генова, Зора Колева, Виолина Иванова, Натали Дакова, Илианна Сербезова и Аделина Анатолива, нямаше как да не попитам Гопето – защо според теб Жулиетите винаги ти бягат?

  • Защото любовта на сцената е нещо плашещо. Театърът ни дава правото на избор – да преживееш своя 14-ти бал отново и отново или да тръгнеш по новите трамвайни линии на “Графа”, да се вгледаш в спомените си и да си кажеш: “Къде останаха всички Жулиети в моя живот?”. Отговорът може да намериш като се върнеш по “Шишман” (на път можеш да хапнеш една супа), да се усмихнеш на дядото до опашката на коня, да влезеш в подлеза, да се озовеш на “Цар Освободител”, да отвориш желязната врата и да скочиш на сцената. Защото сцената помни и за разлика от хората не пита, а винаги прощава.

Попитах и Неда “Ти как би се описала?”

  • В една степен съм хамелеон, защото винаги гледам да реагирам адекватно на ситуацията. Колибри, защото съм с 200 напред и за част от секундата съм с 200 назад. Аз съм Божие дете, частичка от Вселената и съм изпълнена с вяра и сила. 
    Силата ми е дошла от опит, който животът обича да ми бута и да гледа как се препъвам и как ще се изправя, за 20 години не съм имала един “лек” ден. 
    Не знам как да го кажа с по-малко думи. Може би “Духовната дама, която ще те обича без да ти позволи да й се качиш на главата”. 

Защото Левски не казваше ние, само аз… Обичах това негово аз.

Вчера Гопето, Ади и Софи играха ‘’Стефан Стамболов: Часът на моето убийство’’ в старчески дом ‘’Дървеница”.

В столовата. На дневна светлина. Без осветление, музика и декори. И за двамата това беше едно от най-емоционалните им преживявания. Хората от дома напираха да влязат в пространството далеч преди самото начало на спектакъла. Някои от тях бяха сложили специални костюми, други бяха дошли по домашните си чехли, но и едните и другите потънаха в историята и съдбата на Стефан Стамболов. На края на спектакъла една възрастна дама сподели: ‘’Аз съм на 90 години и цял живот чаках да ви срещна. Благодаря ви, че ми позволихте това да се случи именно в този момент. По Коледа наистина се случват чудеса’’.

Гопето ни напомня: “Стефан Стамболов е казал: ‘’Би било добре някой да вземе и да отрови всички българи над 20 години.’’ Днес съм леко разколебан в тази идея.”