Откакто се помня свързвам 6 май с дъжда. Тази година той отново дойде. Винаги съм смятал, че дъждът на 6 май е първият истински, пролетен дъжд. След него всичко разцъфва, след него идва слънцето и най-хубавият сезон – пролетта.
“Що е отечество? Въпросът, който уби Гео”
6 май е и денят на армията. Колко парадоксално ми звучи – армията и настъпването на пролетта да се честват в един и същи ден. Като че ли в това има някаква символика – зловеща. Всеки народ има нужда от армия. И тъй като тази нощ излезе поредният епизод на поп-културния феномен ‘’Игра на тронове’’ може би все още съм афектиран от това, което причиняват армиите – те най-често следват идеите и мислите на един индивид, пълководец. А зад тези идеи дебне смъртта. Някой казват: ‘’Ние имаме армия, за да се защитим или да се освободим.’’ Сигурно е така и би било прекрасно, ако всичко това се случваше само на екрана и неговият отзвук да бъде в ключодържатели, тениски и шапки. Уви, то е реално. Затова ми се струва, че този празник е важен, за да си спомним за какво е армията и да се помолим тя никога да не изпълни истинската си функция. Но за това трябва да има и един Георги, който да води хората напред. С копие може – то стреля напред. На мен, обаче, щитът ми допада повече. Пък ако се наложи…Assemble!
Вчера вечерта в
Алма Алтер изиграхме представлението „Суийни Тод – Бръснарят демон от улица
Флийт“ – и за разлика от други вечери,
тази имаше два големи различни елемента, които се набиха на очи.
Игра нова Луси – тоест аз.
Ролята ми дойде буквално от вчера за днес. ( Историята на Алма Алтер познава и по-бързи смяни на „посоката“ – от сега за сега ( тип Валерия) – така че това направо си изглежда планирано : )
И само, когато
имаш предизвкателство и нова ситуация можеш най-добре да усетиш енергията и
топлината на хората около теб. Или те са
с теб и ти помагат като отбор или не. Просто няма среден вариант.
И вчера аз усетих много силно как всеки един от трупата на Алма Алтер беше с мен и до мен. Следяха ме, намигваха и с напрегнат трепет сякаш вибрираха с мен, за да ми предадат възможно най–бързо всичко за представлението . За да може след 2 часа да изляза пред публиката с тях.
За мен само едни
много добри актьори могат да въвеждат друг и едновренно да работят за себе си.
Представлението
мина. Не мога да ви кажа много, защото съм обективна и го гледах „отвътре“.
Но мога да ви
кажа колко тясна и задушна ни се видя на всички гримьорната след това.
Когато Георги Арсов ( режисюра на това представление) каза:
Хора, имам да ви говоря много на всеки един от вас по отделно , но сега нямам време … така че сега само ще ви кажа , че това представление беше… ужасяващо!
И ние , свели
глави, продължавахме да се борим с топлия и задушен въздух в стаята. ( Добре ,
че Марко – човек с опит, преживал не една лоша критика каза – „Хоора, отворете
вратата да влезе малко въздух.“ Защото
той знаеше какво следва… )
И чули разочарованието от Георги, се надявахме ( поне мъничко скрита надежда) Господиn Георгиев да каже нещо малко пo–позитивно.
Но… страховете
се сбъднаха.
ПРИСЪДА – Най-
лошото изиграване на това представление. Бавно и без достатъчно енергия.
Когато човек
пропадне във влажна и кална пропаст и успее да „издрапа“ от нея….за награда усеща
колко приятно е слънцето на поляната.
И колко
по-блестящи стават лъчите, когато тръгваш към върха на планината.
( Превод – когато направиш едно лошо представление знаеш поне какво да не правиш 🙂
Така че пропастите са нашите добри стимули, за да „драпаме“ нагоре сys зъби, нокти и бръснарски ножове.
Криси
П.П. Май ви е
време да минете през улица Флийт – имаме нови прясни пайове от вчера. Още
са топли , топли….
Картоиграчите се изправиха срещу Невъзможните в директен сблъсък и… измиха пода.
Снимка: Иван Иванов (Corvus Corpus)
Снимка: Иван Иванов (Corvus Corpus)
Снимка: Иван Иванов (Corvus Corpus)
В края на изминалата седмица режисьорът на театър-лаборатория „Алма Алтер“ обяви официалната програма за 24 Часовия Театрален Маратон. Последното представление, обаче, което ще се играе в малките часове на нощта предизвика остри реакции. „Да дадем шанс на Картоиграчите, но ако не се организират да пуснем Невъзможните.
Снимка: Иван Иванов (Corvus Corpus)
Дамите Пики г-жа Йосифова и г-жа Димитрова приеха лично хвърлената ръкавица и още в рекламната кампания на вчерашното представление заявиха своята готовност да нарисуват червената точка в 04:00 сутринта на 24 Часовия Театрален Маратон. Картоиграчите не им останаха длъжни и още преди Невъзможните да са стъпили на сцената – те излязоха, за да докажат своето превъзходство. В театъра младите поколения винаги се доказват и свалят авторитети. Резултатът? Капо.
Спорен остава въпросът регистрираха ли картоиграчите точка?
Останали голи. Буквално и метафорично, те измиха пода под краката на
момичетата, не без активната помощ на Николай Георгиев, със собствените си
тела.
Тук е моментът да хвърлим ръкавица и по теб, Публиката! А ти
записа ли се за Маратона?
„Пионери“ с режисьор Петя Йосифова-Хънкинс и сценарист Дейвид Хънкинс взе наградите за най-добро представление и за най-добър сценарий на международните театрални награди „Алтери“ 2019 на официална церемония късно снощи.
Между големите победители се наредиха доц Възкресия Вихърова и спектакълът „чайка, чайки… Чайката“ на НБУ, община Стара Загора, къщата музей Гео Милев и Стефан Вълдобрев, които получиха специалната награда Алтер за културно сътрудничество. Алтер за най-добра женска роля отиде при Натали Дакова за „Лимоненото момиче“, а най-добра мъжка роля безапелационно грабна Андриян Асенов за „Стефан Стамболов – часът на моето убийство“.
Въпреки опитите на режисьора Николай Георгиев да отстрани Марко Дженев от дуета-водещи в церемонията, Марко се завърна бравурно със семи-балетното си изпълнение от преди две години и взе първия си Алтер за музикално случване с безапелационното изпълнение на Георги Арсов на Лефу от „Красавицата и звяра“.
Очаквано любимите
филми-пърформънси на публиката „През третото око на българския модернизъм“,
подкрепени от Програмата за популяризиране на съвременното европейско изкуство в рамките
на Комуникационната стратегия на Република България за Европейския съюз,
Министерство на културата, получиха Алтер за синтез между киното и театъра в
интенциите на алтернативното.
Един жест, едно движение, един фрагмент, който изразява цялото, по-добре, отколкото цялото само изразява себе си. Алтер в категория микротанц отиде при „Аз искам да изляза“ на Янита Кирова.
Голямата награда за актьорство в интенциите на Алма Алтер, която тази година беше дадена тайно – като „Алтер за поддържаща роля“, взе Мирослав Филков, но след брилянтното изпълнение на импровизиран микро-хореографски текст на Стоил Атанасов и протестът на Публиката, в крайна сметка с Алтер си тръгна Стоил.
Авторският театър не е
лесна задача, актьорите винаги работят в гранична ситуация, а някой от тях
излизат извън собствените си възможности. Алтер за жертва в името на изкуството си разделиха Симеон
Василев и Георги Арсов.
Дуетите в “Алма Алтер“ са нещо важно и специфично. Тази година те са повече от поетични и решихме да се ограничим до мъжкото и женското начало. И да заложим на естетика и красота. Алтерът за най-добър дует отиде при Адриана Славова и Георги Арсов за дуета от „Човеците на Лорка“.
Бекет е казал „Кашата“ му ще е неговия пророчески скиптър… Но ние прочетохме апокрифните абсурдистки текстове и разбрахме, че първообраз на неговата воля и власт не е кашата… а попарата! Така че капака завря – значи настъпи времето: Скъпи съотечественици, драги сънародници, прочее служители на култа – Алтер за сърбане на попарата резонно получи Николай Георгиев за вече споменатия Марко Дженев.
Анархистите на театър-лаборатория Алма Алтер, онези които винаги вървят в противоположна на режисьорските указания посока са Мирослав Филков и Симеон Василев за „Красавицата и звяра“. Публиката ги удостои с Алтер за вървене обратно на часовниковата стрелка.
„Текстът, който учих вчера, не е текстът, който ще кажа утре“ е реплика зад кулисите на Мирослав Филков, който взе още една тухла за сценични модулации.
Алма Алтер се разполага в концепцията на „бедния театър“ и на сцената рядко се появява реквизит. Когато все пак символното значение на един предмет оправдае появата му на сцената – енергията му е трудна за овладяване и често пъти надвива концентрацията на актьорите. Ето защо една от най-деликатните категории на международните театрални награди Алтери 2019 е за работа с реквизит и безспорно тази награда отиде при София Николова за жезъла-реликва в „За бащата. И за братята“.
Всяка година една от категориите в Алтерите е насочена към съвременните форми на изкуство. През 2018 година в абсолютен хит се превърнаха тениските на Дейвид Хънкинс и проектът Стената на славата. Алтер за тениска с лика на алмаалтеровец получи Луция Георгиева.
Най-голямата сила на Алма
Алтер смятаме, че са неговите живи интеракции. За това дадохме възможност на
вас, публиката директно да интерактира с нас и собственоръчно да избере кое от
бижутата в короната на Алма Алтер да се завърне в програмата на театъра чрез
категорията“Обратно в Афиша“ – победител е „Орфей или върни се в своя ад човече“.
Спектакълът може да гледате „обратно в афиша“ на 18 март от 19:30 часа.
Официалната церемония по награждаването приключи с триото Моника Методиева, Стефан Вълдобре и Георги Арсов и песента „Тази песен не е за любов“.
Международните театрални награди „Алтери“ 2019 се организират с финансовата подкрепа на Студентски съвет на Софийски университет.
В “Нощта на влюбените” имахме удоволствието да имаме пълна зала… С влюбени.
Енергията, която актьори и публика обмени още с първия спектакъл, а именно вечната история за “Красавицата и звярът”, окрилените и още по-влюбени двойки останаха и за второто паратеатрално случване на вечерта, другата безсмъртна история – на “Ромео и Жулиета”.
Уви, за да се престраши някоя от тези двойки да заеме специалните кресла в залата, Гопето беше принуден да търси различни интерактивни подходи към кандидатите. В крайна сметка се намериха смелчаци. В сюблимния момент на спектакъла, когато между Ромео и Жулиета се разменя страстна целувка, следва интеракция със специалната двойка, в която се очаква също да демонстрира страст. Тази вечер обаче се случи нещо, което дори самият Георги Арсов призна, че никога не се е случвало – вторият “Ромео” грижливо прегърна своята “Жулиета” и вместо страст, публиката стана свидетел на една скромна, но говореща в пъти повече целувка по челото.
В интеракцията последваха въпроси с цел да опознаем и разберем кога, къде и как са се запознали влюбените и каква е била първата им мисъл, когато са се срещнали за пръв път. Оказа се, че и двамата не са от града (и под града имам предвид, който и да е град), а от едно село. На въпроса кой какво си е помислил за другия получихме също толкова скромен отговор – нямало е мисъл, имало е само чувство. Макар и с нотка хумор, тази семпла, но истинска история бе красиво вплетена между думите на Шекспир, Шели и Николай Георгиев.
Триалог? Да, защото има монолог, диалог, и триалог е най-естественото продължение на един живот между музиката и театъра, между дързостта, експеримента и вековната мелодия на челото. Един триалог между човека – Маестро Румен Бальозов, музиката и публиката.
Ах, публиката! Така млада! Така съвременна! Така търсеща!… или… О, колко консервативна! Класическа! Отегчена!
Маестро Бальозов представя сам себе си като „композитор в
нишата на музикалния хумор и сатира, остава да добавим и забава, за да е
радиоредакцията с цялото си име и пълна.“ Поп и джаз елементи вкарва в
симфоничните си произведения и то от най-ранната си възраст. Още в
консерваторията в едно произведение Вариации, една от вариациите е джазменска.
Поглеждаш, поглеждаш и казваш „Хубаво” сега е нармално да има саксофони или
контрабаси или пианото да прави джаз вариацията, защото това са джаз
инструменти. А кога виолончело, обой или валдхорна ще свирят джаз – само при Маестрото!
„Не съм Марсалес или Чик Кърия, но ми прави удоволствие да бъдат суингиращи, да са наоколо, да импровизират и да си правят удоволствие.“
Маестрото характеризира постмодернизма с едно игрово
чувство, което му е присъщо и новаторско. „Много обичам да го правя, а в хумористичните ми произведения
определено се забавлявам. Като желанието ми да го направя по-смешно и се
оказва, че гротеската ми добива черти на трагикомедия. Трябва да цитирам този
път Пушкин, който казава „Леле, каква шега ми изигра Татяна! Взе, че се ожени!”
В диалозите в ежедневието Маестрото е остроумен бохем с
чувство за хумор и особена театралност, в часовете си със студентите по
Авторски театър е новатор, който разрушава стени и гради колони, поддържащи монумента
на авторското изкуство да не се сгромоляса върху своите автори. А в триалога с
музката и публиката! Ах, Маестрото…
И защо да композираме тази Фантазия вместо него? На вашето
внимание, композиторът на българския авангард, енциклопедията на световното изкуство,
бохемът на София: Маестро Румен Бальозов
„Съвременната музика е в такова постмодернистично
състояние, че практически търпи всичко. За разлика от много мои колеги съм и
любопитен и си позволявам малки финансови разходи за да получавам информацията,
която ми е необходима. Тези, които нямат финансови възможности, не си го
позволяват и не мога да ги виня. Но във всички случаи неифонмирания човек е
ощетен човек. Най-многото да се наложи, както е класическото клише, да открива
топлата вода. Проблемите, според мен не са в отделните държави, а във всичките
държави са едни и същи. Проблемите не са от типа композитор-изпълнител, които
мислят еднакво, или сходно или разбирателството между тях е гаратирано.
Проблемите по-скоро са откъм третото лице – публиката , която не винаги е
готова или склонна да приеме нещата
в този им вид. Има хора, които казват „Това е ужасно познато, вече сме го
слушали, не искаме да го слушаме”, други казват „ Това е толкоз интересно и
толкоз особено, че се чудим как да го разберем”. Това са различни състояния на
ума и душата.“
„Няма как да се
интересувам от публиката, просто защото контакти с нея не бих могъл да имам. Навсякъде публиката е достатъчно любопитна и
достатъчно доброжелателна по принцип. Част от играта е, че мога да я
разочаровам. Не съм сигурен, че като са дошли да чуят мое произведение си го представя
точно, това, което ще чуят и ще получат 100% удоволствие или задоволство
от нещата.“
„Публика често пъти, първо няма представа от това, което се е правило, често пъти в следствие новото възпитание и няма и нужда да се съпрекосновява с това изкуство. Да не забравяме, когато са питали Золтан Кодай от кога да започне музикалното възпитание на детето, отговорът му е „От рождението на майката”. След като майката няма отношение и детето няма да има отношение и неговото дете няма да има отношение.“
Пълното интервю върху което се композира Фантазия номер 9 можете да прочетете в списание за култура и свободна журналистика “Черно и бяло”.
Картина на една изстрадала душа “Що е отечество?” – въпросът, който уби Гео Милев. Това е идейната същност на цял един живот в късите измерения на неговата съдба.
Миналата седмица се състоя
премиерата на спектакъла “Що е отечество? Въпросът,
който уби Гео“. Тя бе посветена на 124-годишнината от
рождението на Гео Милев, необикновена личност в българската история, литература
и духовност.
Създателите на спектакъла
са режисьора Николай Георгиев, директор на Университетския театър и ръководител
на студентската лаборатория, пластиката е на Петя Йосифова-Хънкинс, хореограф и
зам. директор на театъра, както и самите участници, които постигнаха в
най-висока степен съдържанието на оригиналните текстове на поета.
Има нещо много важно и интересно – да се усети духа на автора в онази пластика на тялото, в емоционалния изказ на духовния свят на Гео Милев в естетиката на експресията. Тя се ражда с неговото подчертано изкуство на “духовното”, на “вътрешното”, на което трябва да се даде материален, пластичен, поведенчески израз.
Животът и смъртта са
разпределили своите роли. Човешкото тяло е напълно ангажирано с рисунъка на
сцените и с онази своя беззащитна пластичност. Проявата на чувства, преживявания
се превежда с най-ярка изразителност, най-близко до авторовите чувства и
вълнения. Тук животът и смъртта са в една гонитба. Човешкото тяло, човешката
реч се обезсилват – те са нещо случайно, намерено по пътя на друг. Експресията,
която води човешкото тяло и подсилва бликащата емоция, е най-силното откровение
на спектакъла. Тук човешкото тяло няма власт над себе си, съдбата му е
безучастна. В малката пещера край Дойранското езеро е “подслушващата
машина”, която се стреми да затвори кръга. Трагедията с Гео е огромна –
губи част от лицето си с окото. Ще го смени стъкленото. Третото му око. Ще го
открият в изкопа, където са нахвърляни десетки трупове.
Танцът на смъртта
продължава. Емоциите се събират като в топка змии. Стремежът е да се освободи
човешкото тяло от всичко онова, което го задушава и го превръща в топка.
Експресията на танца на смъртта е извадена от самата органична сплав на
човешката душа и на човешкото тяло, което диша до самите зрители. Всичко е
затворено в душата, която е най-добрият хореограф, най-страшният, но с онова
любопитство до колко може да се издържи.
Тук експресията е въздесъща
и може да се изиграе с нокти и зъби, с ръце и с крака до опелото на една песен,
която ще подсили края на живота, когато ти хвърлят въжето на шията.
Картината на изстрадалата
душа е основната задача на този забележителен спектакъл. Режисурата, пластиката
на тялото и на цялата сценична в оскъдното място на музея на Гео Милев събира
двете страни на спектакъла – експресията на видимото от картината на страдащата
душа и топлината на телата. Ужасяващите визии на смъртта в играта на
участниците са не само в пластичния израз, но и в онази сплав на живата материя
и беззащитната душа. Гео познава тези картини, той ги
носи в себе си, усещал ги е, той не започва от своето време, той е приел нещата
от родовата си памет.
В тази творческа лаборатория на Университета
участват студенти от различни специалности – хуманитарни, биологически,
математически, педагогикчески. Театърът се учи като втора специалност,
която обединява всички.
В спектакъла са използвани текстове от цикъла “Иконите спят” , “Огненият Змей”, “Грозни Прози”, “При Дойранското Езеро”, голяма част от “Септември”, както и текстове на Христо Карастоянов. Спектакълът постига високо ниво на въздействие върху зрителите.
Донка Йотова
“Що е отечество? Въпросът, който уби Гео“
можете да гледате на 25 февруари, 19:30 в театър-лаборатория „Алма Алтер“,
ВХОД: СВОБОДЕН
Ритуалът на репетиционния процес в синтетични представления, в които свободата на тялото и свободата на мисълта се преплитат в едно цяло, е от онези свещенодействия в изкуството, заради които артистът загърбва материалния свят и се отдава на мета-реалността, в която се случва представлението.
Такъв спектакъл е „Що е отечество? Въпросът, който уби Гео Милев“.
В репетициите влизаме смирени, оставили сме егото си извън театъра. Хореографът
на трупата – Петя Йосифова, е и човекът, който ни води през креативния процес. Темата
е за конфликта между Егото на отделната личност и общество, което не иска да
приеме другостта, истинската вътрешна идентичност на личността, която има свое
автентично душевно пространство.
Една от сцените в спектакъла е атентатът в църквата „Св. Неделя“. Петя е избрала музика на Хамлет Гонашвили и ни описва ситуацията, с която ще работим простичко, по човешки, без излишна фактология – отиваме на църква на Великден, влизаме в храма с яйца и козунак, изведнъж се чува тътен, силна експлозия разхвърля телата на всички посоки. Имаме 5 минути да работим в ситуацията и после да споделим реакцията на тялото с останалите. Концентрацията и прецизността, с която всеки от актьорите заработва в този момент, по-късно ще изпозлваме като изходна точка за случването в самия спектакъл. Натрупването на подобен опит в различни по своята същност ситуации, ще ни помогне да сменяме нюансите в отделните сцени с размах на художници – експресионисти. По-късно в спектакъла няколко работници ще изхвърлят труповете на купчина в средата на сцената и те ще се превърнат в църковно поетично исо, което ще зазвучи под фактологията.
Остава по-малко от един ден преди премиерата на спектакъла в къщата-музей
на Гео Милев в Стара Загора. Пространство, което за актьорите от Алма Алтер, е
своеобразна църква. Отиваме, за да си напомним, че Егото ни е Гео.
„Що е отечество? Въпросът, който уби Гео Милев“ можете да гледате в София
на 29 януари от 19:30 часа в театър-лаборатория „Алма Алтер“.
Преди няколко години за първи път усетих зеленодивото на моето зелено. Устата ми беше пълна с брашно, но някъде под бучките, които се напластяваха между зъбите, изпитах едно чувство, което все още не мога да намеря. Като определение, като повтаряемост, като примес. Едно чувство на принадлежност. На обреченост. На дом. Без ясни параметри и без единици за тълкувание. Обещавам си, че по-силно не съм усещала. Димитър Атанасов и неговите “Тарпани” ме оставиха с изтръпнала кожа и пресъхнали очи. Всеки заслужава да се докосне до тази материя. Нейната крехкост, която не наподобява тази на кралския порцелан, а по-скоро тази на свежозелената трева под босите човешки крака през май месец, е по-засищаща и от домашното сладко. Тя сама по себе си е сладко, чиста като планински въздух и по-изпълваща от цял век на душевни възбуди. “Зеленодиво” е най-откровеното състояние, в което някога ще се случа.
Сигурна съм. Връзките, които се завързват и възелите, които човеците отвързват, извън своето постоянно не-човешко. Петя избира свободата. Валерия избира звездите. Георги избира да избяга. София избира любовта. Адриана избира песента на птиците. Михаил избира да тича в галоп. Аз си избрах да бъдем пак заедно.
Какво небе!
Натали Дакова
“Зеленодиво” можете да гледате на 15 (вторник) януари от 19:30, ВХОД: СВОБОДЕН.
