Category: хастарът на лицата

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? В деня на премиерата на “Последна радост” завесата в живота на Михаил Бонев – Люцкан, повдига Марко Дженев.

Всички познават Михаил Бонев – Мишо. Той е Ангелът Антъни от кървавите улици на Лондон, Вечно засменият Люцкан, бързоногото момче, дето все гони влака с дядо Йоцо. Винаги готов да помогне снажен юначага, чиито танци оставят замечтани всички момичетата, а момчетата гледат онемели. Момчето, което ентусиазирано би се вързало на най-лудите идеи. И този вечно весел и ентусиазиран характер винаги се напасва с вечно саркастичния и налудничав нрав на Марко Дженев, т.е. мен.

Но това лято е преломно, събитийно и ненадейно събра двамата край морето. Това море не беше като останалите, не само по географски и по биологични параметри. Само че ние още не го съзнавахме. Още по-малко последната вечер, когато и двамата бяхме решили постарому да отбележим края на морското лято с дискотека, алкохол и луди танци. Решили, но неизпълнили. Не отидохме на дискотека… оказахме се на скалите на Стария град и още не усещахаме промяната. Игривият Михаил гледаше замечтано сребърната пътека на луната, а аз, вечно ироничният и търсещ изява, гледах безмълвно тъмните недра на водата.

Когато се разделихме всеки по своя нощен път, не осъзнавахме, че пак ще се срещнем под един покрив, при един усмихнат старец с остър език, просташки хумор и вековна мъдрост, събрана от пътищата, които обвързват страните с хората. Точно там, в хола на една бяла къща, скрита между другите, се каза репликата, която зарази и двамата:

„Момчета – драго ми става да ви посрещна в този час. Бях се притеснил да не би да ви изпусна. От къде толкова рано се връщате (12 часа е, не през деня)“ – Спас, загледан в телевизия Скат с пура в ръка и усмивка на тираджия.

„От дискотека (в унисон)“ – Марко се връща от от непрогледния мрак на нощното море. Мишо от въпросите, които луната на небето и сестра ѝ в морето са му задавали.

„Така ли… Странно, и сега пак ли излизате?“ – , мазно отхапва къс пилешко месце, усмихва се със златен зъб и вежливост на една епоха, която е отминала.

„Излизаме пак да танцуваме (Мишо)/ Отиваме да спим (Марко)“ – и двамата казваме в дисонанс нещо, което и двамата няма да направим.

„Абе момчета…” И в този момент нахлуха другите, приятелите, познатите. Аурата на Мъдреца се замества от тази на вежливия Швейк. Ние двамата потъваме в суматохата. Разговори за стари любовници, изкукали диригенти и техните смрадливки и потайни служби.

Тамън ще се отправим всеки към оригиналните си задачи, когато неусетно, в дълбините на нощта оставаме сами тримата главни персонажи. – Спас, отново в позата на тибетски мъдрец, с нюх за предприемачество и златни зъби, вещаещи соломонова мъдрост. Аз – неспал. Мишо – нетанцувал. Аз – неспал. Корабокруширали на остров в хола.

„Момчета, драго ми става че ми правите компания, но аз съм стар, не е нужно за мен да се жертвате….” – минута пауза, към телевизора – „Момчета… Вие май щяхте нещо да правите?” – Усмивката му показва, че той знае отговора на въпроса, който задава. Но все пак пита…

„Дискотеките затвориха…” (Мишо)

„Късно е вече май да се ляга…”(Марко)

„Струва ми се, че гоните хоризонта… май?”  И тук идеята скришно е имплантирана. Той знае нещо за нас, което ние тепърва ще научим. За себе си? Стара лисица… И двамата гледаме учудено.

„Само над Черно море изгрява слънцето… но хоризонтът го скрива… докато го видиш, и то вече е изгряло. Всички си мислят, че от морето ще се издигне… а то…”  Спас внезапно и самодоволно, спира. Казал е твърде много? Малко е било? Мъдростта казана спира да е мъдрост? Знаем само, че се обръща, изпъшква, взима мазно пиленце да хапне, заглежда се в български сюрреалистичен филм, в който актьорите се опитват да подкарат часовник да се задвижи като влак и ни подканва след идеята… да ходим да си почиваме.

Ние се оттегляме. Жените при жените. Мъжете при мъжете. Библейска подялба като в синагога. Ние надясно – те на ляво. Канона повелява да заспим. Но в стаята ни сънят не идва. Докато сме в тъмното, което изсветлява –  аз предлагам да изпусна този момент – равен на сътворението. Но Мишо казва:

„Сега е моментът” – има нещо…

„Кой момент?” Знам… и не знам за какво говори

„Този, в който вселената е спряла – след него е изгревът. Ние сме на 150 м. от изгрева…”

Логичният отговор е “Хайде да спим”, отговорът е: „Хайде”.

И вече я няма умората… вървим ведро из студа. Синьото ни обгръща. Чайките са спряли, защото вселената не им е казала да грачат. Вече сме на скалите. Водата е спокойна, Синевата се изменя от най-тъмните си багри, света се изменя, а ние гледаме към хоризонта, докато вятърът ни хапе.

Сивотата на хоризонта… изсветлява… но слънце не идва… Вълните се забързват… Вселената отстъпва спирачката и встъпва в ход… но слънцето като че ли е прикрито… Дали онзи златозъб мъдрец е прав… отстъпваме една крачка… втора крачка… няма да дойде… или вече е тук и това е било… и изведнъж Мишо  вика:

„Ето!”

Изпадаме в екстаз. На хоризонта се появява малка мижава точка; сърп; полу кълбо; цвете със стълб и накрая се отлепя… пльок… слънце на небето.

И двамата сме превъзбудени и се радваме на една точка в небето, докато една жена идва да медитира в храстите и мъж излиза от морето сякаш е плувал от Грузия – май е гол.

„Мише, аз те подведох… за изгрева – извинявай. Аз…” малко ми е неловко.

„Не си! Изгревът е много повече от появата на слънцето. Той е отварянето на баничарницата и пушенето на пекаря. Плъзването на небосвода от здрач към заран. Първите писъци на гларусите. Човекът, с когото ще гониш слънцето и ще го задминеш. Сътворението

Гладен ли си за една баничка?” – Мишо вече е с гръб към сътворението-

„Мишо, на мен се лепят повече от на тебе…” – но искам…

„Нали затова тичахме вчера.”

Продължаваме нагоре по улицата. Градът се събужда. Но ние май ще си лягаме, доволни.

Марко Дженев

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Един неочакван поглед се промъква в театъра, крадецът на истории за Валерия Димитрова.

Тъмен тон в си бемол пропълзява през каменните стени. Първият звук от представлението. Намира пространството на квадрата. Бял квадрат на бяло поле.* Режисьорът е отместил завесата. Звукът влиза. Логопедите отдавна са взели решение за различното изговаряне на звукът “р” в българския език. За щастие Режисьорът не се влияе от мнението на логопедите, той отдавна е взел решение за ролята на различното .

“Валерѝ”, едва ли някой може да си спомни дали това е бил опит за шега или органична реакция на Режисьора  към звука, и двата варианта са точна илюстрация на явлението опитващи се да обясним тук. **

LIBERTÉ, ÉGALITÉ, FRATERNITÉ

В резюме.Валерия Димитрова изговаря по различен начин звукът “р”. Как вибрациите на това различие в  звука са довели до структурни изменения на материята и дали нашите впечатления са илюзия на съзнанието. Може само да наблюдаваме и отбелязваме, но не можем да знаем. В собствената си безпомощност прибягваме до епитетите: аристократичен стил, джазов ритъм, френско “р”. С двойно литературно  подсигуряване, се опитваме да вербализираме фотон енергия  в пространството, фотон свързан в квантова двойка с друг някъде в 18 век.*** когато Жан Жак Русо ще каже:
“Човекът например е интелигентен, защото може да разсъждава, но Върховният Интелект не се нуждае от разсъждения; за Бог не са необходими нито логически предпоставки, нито изводи, нито дори съждения. Върховният Интелект е изцяло интуитивен…” 
Емил или за възпитанието, Жан Жак Русо

И Валерия интиутивно изправя Бог пред Йовковата Албена. Дава й крилете и свободата на Албена да съди Създателя си в нейната Вътрешна църква. Горда да понесе последиците от дързостта си. В бял квадрат на бяло поле. Извисяване на Свободата, среща с невидимото, не чрез сетивата, чрез познанието и познаването. Корпускулярно напластяване на светлина, бяло върху бяло, лъч върху лъч. Акумулиране на енергията на светлината, което ще отвори портал на времето. Ще се роди поетът на романтизма и идеализма.Ще се роди Френската република, борба за равенство и полет на духа. Свободният човек, мечтае за белотата на бялото. Нов свят, различен свят, човешки свят. Концентриран дух, човешки дух, еманация на музата до ухото на Дюма докато пише “Клетниците”. Сриване на догмите и предрасъдъците. Екзистенциално неравенство и Валерия Димитрова в едно изречение е оксиморон. Хипербола на реализъм родена в социалното общуване. Безразличието е отхвърлено . Пътят е действие. 
“Изкуството е да бъдеш изцяло себе си” Пол Верлен
Различното “р” го няма. Тонът на тромпета, смелостта на импровизацията и ритъма на танца излизат на сцената. Те са в белия квадрат. Страхотна компания за Виан, Рембо, Верлен, Сартр. Върховете на квадрат, който ще изгуби формата си. Ще се превърне в кръг, звезда, жасмин. Стремеж към невъзможното**** в комбинацията на цвят, звук, движение. Желание за разкъсване на границите. И не търсене на, а раждане на изкуството.

ВИЖ ПАРИЖ И УМРИ
14 април 2019  – Валерия Димитрова напуска Париж след няколко дневно посещение (единственото)
15 април 2019 – Парижката Света Богородица е унищожена от пожар 

*преди да дойде в Алма Алтер, Валерия Димитрова, работи като редактор на сайта на Софийски университет, първата критика която пише за Алма Матер е озаглавена “Бял квадрат на бяло поле”;
**при първия ден в Алма Алтер,  Режисьорът Николай Георгиев, цял ден се обръща към нея с името Валерѝ, по-късно ще твърди, че се объркал;
***терминът „квантово заплитане” е въведен още от Ервин Шрьодингер през 1935 г. за обозначаването на явления, при които състоянията на частиците се оказват взаимосвързани независимо от разстоянията, които ги разделят. По същина това явление е само доказателство за парадоксалността на квантовата механика, но съвременната физика вече може да създаде съвкупност от частици, които имат квантова връзка.
****”Striving for the impossible” филм на Валерия Димитрова

Крадецът на истории

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? За най-големия философ сред актьорите, и най-големия актьор сред философите – Симеон Василев, говори Георги Арсов.

Спомням си го при първата ни среща. Беше точно след спектакъла ‘’Краят на играта’’. Стоеше в централната ложа, но не на стол, на стълбите. Точно като философ, който не знае кое е правилното решение. Попита ме: ”Защо точно този финал за представлението ?’’ Така се случи, че и до ден днешен не успяхме да поговорим на тази тема, но времето е все още пред нас.

Бързо след това започна да тиктака като часовника в ‘’Красавицата и Звяра’’, а по времето, когато реших да говоря с Николай Георгиев и Петя Йосифова за бъдешия мюзикъл с кървави послания знаех, че няма по-автентичен Суийни Тод от него.

Но всичко това е известно.

Какъв е Симеон Василев в живота ? Това е като да се опиташ да обясниш питагоровата теорема на някой музикант – на теория може и да я разбере, но на практика нищо няма да се случи.

Симо е енигма. Крие се от хората и от живота, но когато стане въпрос за философски разговор, облича рицарската броня и защитава своето до последно.

Вегетарианец от петите до главата, че и малко по-нагоре, Симо обича разходките по полските гори и разговорите с непознати близо до езерото.

Тайната е, че разпознава хубавата музика във всичките й измерения, а когато му се допее дори и острият бръснач не може да го спре.

Прекарахме Бъдни вечер заедно с него – импровизирана вечеря, събрана за приятели, няколко настолни игри и едно утро под звуците на Лъвкрафсткото съществуване на едни самотни съзнания. Така изглеждаше нашият Дядо Коледа. И ни донесе хубав подарък – мисълта, че и тази Коледа може да я посрещнем така. Пък току виж сме заговорили и за ‘’Краят на играта’’ като Хам и Клов…

През ноември можете да гледате Симеон Василев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт

Георги Арсов

,

1

+

Познавате ги от сцената: ромеовци, офелии, красавици, албени, асбурдни и сюрреалистични, драматични, комични. Какъв обаче е хастарът на лицата в Алма Алтер? Вал и Марко са вече осем години заедно на сцената, не случайно именно тя решава да заговори за Марко, когото не познаваме.

За Марко Дженев всички знаем много, защото той говори много. Хуморът му е черен, като кафето, което пие сутрин, а смехът му „троши прозорци“, като този на баща му, който се смее от небето или от дъното на ковчега. Ролята на живота му е на Доня Олимпия Де Кант или в последно време на Капитан Зеленчук, на който нищо не му се разбира, но всички го обичат. Бабата на Марко често е по-известна от самия него, а личният му живот не е тайна за никого.

Зад всички маски обаче, когато Его-то и Съзнанието на Марко спят дълбок сън, се ражда поетът на сънищата. С подчертан вкус към сюрреализма, с невероятно въображение и фантазия, с езика на читател с вкус и на писател със стил Марко сънува. Добре дошли, в сънищата на Марко…

Събуждам се из дебрите на театъра. Сценарият е написан, екранът свети, аз не помня кой съм. Светлините са ярки, празнотата запълва кътчетата. Моето присъствие пречи на празнотата. Събирам сили… изгасям прожекторите – остава само пътеводната светлина през двата винила. Преди тях всичко е бяло, след тях светът е прозрачен. Прозират датите. През тях мислите ни. Поглеждам нагоре към козирката на Южното крило. То плува сред течно злато. Или то е течно злато? Не пада при мен само защото мъж и жена са заседнали там и го крепят. Или по скоро плуват в теченията му. Аз съм излязъл от недрата на Тартарус? Или съм в полите на Олимп? Не смея да питам, продължавам из нощта. Мислите ми – лепкав мрак от мои и чужди мисли. Колената ме болят от тежестта на калта. Мислите се подмокрят, става ми студено.

Очите ми се разширяват, смътната ми душата се влива в геометричната форма на съзнанието. Обли форми срещу резки откоси. Две ръце ме хващат, нежно ме гали стоманен захват на женска ласка. От едната ръка ме гледат зелени очи, слънчеви лъчи. Чувам само тишината и струните на китара. Искам да са приближа, но ръката не позволява. Искам да се отдалеча, но сърцето ми не пуска. Жената гледа през мен, не иска да я видя. Сълзите ми стават окови – самодива… силеутът се изпарява, а контурите му обгарят гърба ня черепа ми. Интервенция без анестезия. Другата ръка ме Държи със синджир от перли и пие спирт. Очите и кафяви, паста й страстна. Мислите непорочни. Целува мислите ми. Потъвам към дебрите на подсъзнанието си… налягането от мислите ми ме притиска, като мрака – обковите на подводница. Думите й развиват болтовете на стоманения ми търбух. Мислите ми се разпиляват. Съзнанието ми се замъглява. Духва нежно формата на усмивката си към мен. Душата ми се е свила като лисица от дим в ръката й. С език гали проекцията на съществуването ми. Умора няма. Само тук и сега… Целият се изправям, тялото ми се разхубавява, сърцето се забързва, в тинята на съзнанието ми влиза ред. Мислите ми се превръщат в желание. То се стича като струя мед и мазно обгръща моето свръх Аз и то… Тя се увива около фантазията ми… Усещам пулс на ръце. Усещам поглед през морето. Влага се стича като водопад неконтролируемо през гора от аромат и мекота. Аз съм настървен. Жив. Усещам разцепването на галактика през екрана… тежко доволно дишане…

„Ти мил и драги си… но си хроника, тези мисли не за тебе бяха“. Каменен ангел ме обгръща любовно. Вкаменявам се. Потъвам. Налягането се превръща в непрогледен мрак. Потъвам към хоризонта на събитието на черна дупка. Тишината ме обхваща. За мен свидетелстват само последните балончета от подсъзнанието, които се изкачват нагоре през водата. Заспивам в момента на събуждането.

През ноември можете да гледате Марко Дженев в:

14 ноември, 19:30 Кралят умира по Йожен Йонеско, ПРЕМИЕРА
16 ноември, 19:00 Що е Отечество? Въпросът, който уби Гео Милев. НОЩ НА ТЕАТРИТЕ
18 ноември, 19:30 Последна радост, ПРЕМИЕРА
21 ноември, 19:30 Дядо Йоцо гледа по Иван Вазов
25 ноември, 19:30 Орфей или върни се в своя ад, човече
28 ноември, 19:30 Суийни Тод, бръснарят-демон от улица Флийт