fbpx

Коледа не могат да ни я вземат!

Kоледа е някъде по пътя между подаръците, които купуваме от мола, колко ястия ще има на коледната трапеза и вечерята със семейството. Моловете обаче тази година са затворени, а Дядо Коледа май ще ни пропусне по една или друга причина. 

И то каква година – година на изпитания и загуби, жертви. Сякаш ние хората бяхме загубили усещането за отговорност, за лична отговорност и се загубихме по пътя между маските, мерките и епидемията. А тя епидемията не идва само от вируса, тя идва от всичко онова, което изгубихме по пътя към себе си. Най-вече себе си.

Втреничехме се в телевизорите, заслушахме се в правителството, изхвърлихме изкуството от душите си и до такава степен, че не е ясно дали, когато времето дойде ще си го поискаме обратно. Дали ще поискаме всичко онова, което ни отнеха.

Но Коледа не могат да ни я вземат, защото тя никога не се е криела в моловете, никога не е била в храната, подаръците или белобрадия старец. Тя се крие в усмивките на хората, в тяхната доброта, в умението им да обичат и да прощават. В снега, който дори да не падне над земята можем да си представим. В коледната музика, която звучи, в интимните паузи със семейството на Бъдни вечер, в усмивките на приятелите ни, в онези, които се прибират от широкия свят, за да са в тази малка, но красива България. 

Всичко тече, всичко изтича. Така поне казва поговорката, но ще дойде време, когато ще се връщаме назад и ще си спомняме за всичко, което сме направили. За всяка отсечена елха и за всеки счупен прозорец. За всяко разплакно дете и за всеки изпуснат миг. Нека си простим отсега, да не чакаме точното време, защото когато дойде може просто да забравим.

Тази Коледа съм сигурен, че загубите на Милен Цветков, Димо Стоянов и всички останали, които тази година ни отне, няма да бъдат забравени, но ще бъдат простени. Защото така биха направили те. Защото съм сигурен, че сега се усмихват и карат колело някъде по небето. Какво друго ни остава и на нас… смъртните, обречени на безсмъртие.

”Самотен ден от безмълвната вечност 

остави в мен безчувствени мечти. 

Тъй искрен бе моментът за двама 

с искащи, блуждаещи очи 

Това е приказка една … 

И времето играеше драма 

абсурдът бе комедия една, 

а ролите със образи бели, 

костюмите потънали в тъга 

Това е приказка една … 

Цигарен дим, мастилница празна

 И приказка за стари времена 

Това е приказка една …”

Автор: Георги Арсов

Коледа се променя всяка година, заедно с мен

Коледа се променя всяка година заедно с мен. Вървим хванати за ръце с нея като две приятелки и растем заедно. Докато пиша тези редове проследявам мислено хронологията на моите Коледи. Пред очите ми излиза стара снимка на усмихнато момиченце, с панделки в плитките, което белобрадият старец е гушнал в ръце. Момиченцето размахва гордо подаръка си. Това момиченце бях аз. Тогава Коледа беше в детската градина. Писахме писма, пеехме песнички и аз тогава нищо не разбирах, но усещах в душата си нещо толкова магично, блестящо като гирлянди, цветно, шумно, весело. Прехвърлям лентата напред, минавайки хаотично през всички следващи Коледи… И ето ме на прага на тази Коледа. Някак различна е тази Коледа, нещо особено витае из въздуха, пък и аз вече не съм същата. През детските очички наднича вече силуета на една чувствена ,смела жена. Не смея още да вляза, нито тя смее да ме покани.

Станали сме и двете по-търпеливи, въпреки че не е много присъщо за нас. Нейният подарък за мен е тази последна седмица от годината. Дарява ми време да си помисля, да си благодаря, да си простя, а след това и на останалите. Първо на себе си. „Хубавото, казва баба, започва отвътре – навън”. А аз на моята Коледа ще и подаря една Равносметка. Без този дар не може да премина през нейните порти, не бих могла да продължа. Именно тази Равносметка ни боли всички. Мерим на везните Преживяното и Непреживяното да видим кое ни тежи повече… В самия край на тази година съм благодарна. За най-простичките неща, за дори баналните. Благодаря за погледите на близките ми, пълни с живот, за белия хляб на трапезата ни, за раните, които сама си излекувах и сега дори се усмихвам на някой и друг белег. Не искам подаръци , искам само да си подпаля останките от лошотията, отломките от болките, от грешките и да гледам дима им как се извива към небето и политам заедно с него, лека като перце, чиста. Да пусна излишната тежест да падне, да се извися високо над миналогодишното себе си. Преродена. И да се градя наново и наново и наново… Чакам те Коледа …След само няколко часа още…

Автор: Мариела Марс

Коледа е сезонът на любовта

Винаги чакам това време на годината с нетърпение. От грамофона в семейния музикален магазин почват да се разнасят празнични песни, новите романтични коледни книги се появяват в книжарниците и Нетфликс ни залива с поне пет нови филма с коледна тематика. Сигурна съм, че вече мога да предскажа за какво става въпрос, без да съм ги чела/гледала и ще позная 87% от тях… това, разбира се, не ми пречи да продължа да им се радвам. 

За мен Коледа е сезонът на любовта, повече от което и да е друго време на годината. Може би това се влияе от факта, че ежегодно на Бъдни вечер гледаме Наистина Любов; може и да е, защото съм безнадежден романтик… We will never know. Но, като казвам „сезонът на любовта“, нямам предвид само романтична любов. Говоря за всеки вид любов на Земята (много са и си ги знаете) и най-вече за силата на любовта, смирението и прошката. Изисква се изключителна смелост да простиш, да преглътнеш гордостта си и още по-голяма, за да се престрашиш, да признаеш грешките си и да поискаш прошка. И какво по-добро време от деня, в който Спасителят ни се е родил, за да опрости нашите грехове.

Още от самото начало, когато Мъдреците, следвайки ярката Витлеемска звезда и овчарите, подканени от Ангела Господен, отиват да посрешнат Младенца, това чудотворно събитие събира и сближава хората, за да се радват заедно на надеждата за спасение. Това е любимият празник на моето семейство. Помня как миналата година споделих на родата, че съм наясно с факта, че те са Дядо Коледа (забележете, аз съм на 16) и всички бяха изключително изненадани (не знам дали не трябва да се обидя от това). Нека изясня нещо обаче – знам само, че те са материалната част от цялата система. Ще продължа да пиша писма на Дядо Коледа, в които от много години вече спрях да искам нещо конкретно, а просто ги ползвах като отдушник, разказвайки за… ами всичко. Може би този път ще се обърна към него със „Св. Николай Чудотворец“. Тъй известното Коледно чудо… Дали е мит или не, не зная. Никога досега не съм си пожелавала чудо, защото смятах, че нямам какво да поискам. Но тази година, както на Великден не успяхме да се съберем като семейство, така и за Рождество вероятно няма да можем – баба и дядо ги е страх и мен ме е страх за тях, затова няма да се оплаквам (много). Традициите няма да са същите, но съм сигурна, че с луди родители като моите ще измислим нещо ново, поне така казват те. Хващам се на бас, че пак ще гледаме Наистина Любов. 

Може би, ако всеки помоли за прошка, в каквото и да вярва, и си пожелае всичко да се върне по старому,  все някой ще ни чуе. Защото все пак е Коледа, нали? Време за любов, надежда, спасение, прошка и най-вече – чудеса. И който иска, може и да си пее Let it Snow, за една бяла и вълшебна Коледа :)) Весели празници и щастливи моменти <3

П.П.: Mалък поздрав с много подходяща, според мен, песен за нашата кофти ситуация тази Коледа.

https://www.youtube.com/watch?v=-BZ6cHixYeg&feature=youtu.be&ab_channel=TheatreStudio

Автор на текста: Maria Ganchez

За Коледата на другите и прошката към себе си

Като малка винаги чаках с притаен дъх идващите Коледни празници. Краят на годината! Времето, когато всички се събираме около масата, но този път не толкова заради храната, колкото да бъдем заедно, да си спомним отминали моменти, да си обещаем предстоящи такива.
Години по- късно,  значително пораснала вече не чакам с притаен дъх, а по- скоро с една тъга и наслоени разбирания за човешката същност на зимните празници.

А зимните празници винаги са имали много силно значение за човечеството още преди коледното дърво и Рождество Христово. Това е било времето на равносметка, на легенди, на поверия, на преплитане между духовните пътища и житейските уроци. Време за рефлексия, време да се съберем всички около огнището и да благодарим за реколтата, да благодарим, че сме заедно, да благодарим че сме още тук и продължаваме към новото.

Сега съм някъде между онези, които не украсяват коледната елха, заради изгубения смисъл и символ. И онези, които си обещават нещо сами на себе си на връх Коледа с надеждата за по- добро. 

И вместо да ви разказвам за себе си, искам да ви разкажа за едни други хора, чиято Коледа не е като вашата. За едни тийнейджъри, които никога не са имали възможността да украсяват елхата в хола заедно със своите братя и сестри, защото в много много ранна възраст са били разделени. За едни тийнейджъри, които не познават майките си и съответно никой не им е показал как се завиват лозови сърми. За едни тийнейджъри, чийто родови корени са отвъд пределите на нашата страна. За едни тийнейджъри, които не познават бащите си и не знаят как се чупи питката на Бъдни вечер, кой залък за кого се нарича. За едни тийнейджъри, които с всеки изминал ден, отброяващ приближаващите се светли семейни празници, нещо гасне в погледите им и стават все по- мрачни, все по- затворени. 

Защото Бъдни вечер и Коледа са светли празници, само ако имаш семейство. Ако нямаш и Държавата те отглежда в услуга с 24часов персонал, то за теб няма нищо свято, нищо ценно в семейният празник. Той се превръща в горчив залък, който стиска гърлото ти, защото си различен от другите, защото някой е направил избори за твоя живот без да те е попитал ти какво искаш, а и да те е попитал, някак си решенията на възрастните винаги са пред тези на децата/тийнейджърите.

Като човек работил доста години в социални услуги мога да ви кажа, че няма нищо по- болезнено от семейните празници. Няма нищо по- страшно от това да посрещнеш най- светлите празници от годината с други отхвърлени като теб и едни такива възрастни, които са там на заплата. 

И каквото и да правят възрастните, колкото и дарители да си разчистят килерите и портмонетата от подаръци, остава една празнина, която не може да бъде запълнена – празнината на липсващото семейство.

И тази Коледа ще е от онези. Ще направим график за пазаруване и готвене, ще разпределим манджите, ще подредим масата, ще къкрят тиганите, печката ще е червена от готвене, ще си пожелаем неща от сърце, ще хапнем, ще си подарим подаръци и после ще се сбогувам с тийнейджърите, защото смяната ми е приключила и ще се прибера при моето семейство. Преди това ще направя една дълга разходка за да изпразня главата си. Дълга разходка покрай витрините с коледни пуловери и играчки, покрай прозорците със светещи лампи и весела глъч, покрай забързаните семейства излезли за последни покупки. Дълга разходка в търсене на Коледния дух и магия. В търсене на семейното и неговия смисъл. 

Прощавам си, че не мога да бъда, това от което имат нужда. 

Прощавам си, че е имало моменти, в които не съм оценявала моето семейство. 

Прощавам ни, че сме хора и съвсем по човешки сме такива.

Не забравяйте, че всичко е преходно, каквото и да ви ядосва и разочарова в момента, то ще отмине. Затова не позволявайте ядът ви да прокопае дупка, от която не можете да изплувате. 

Прощавайте си и ценете семействата си – и биологичното, и онова другото семейство, с което ви свързва обща съдба, мироглед, страст. 

Автор: Мадлен Зашева

Какво е прошката за мен?

Нещо инстинктивно. Знам, че съм работила години, за да я докарам до тук тая пуста наивност, но толкова си я обичам, че без нея не мога да живея, просто нямаше да съм аз. 

 Прошката е пречистване на организма от болка, най-просто казано. Иисус е умрял на кръста, за да може на нас, грешните, да ни бъде простено. Изтърпял е болката от това по начин, по който сигурно не можем да си представим, но можем и трябва да оценим, не само покрай празниците. Прошката трябва да се оценява винаги, когато я виждаме, когато я даваме и когато я получаваме.  

 За да простиш не се иска много, само трябва да пуснеш миналото и да не му позволяваш да ти носи болка, а по-скоро урок, който също трябва да се цени. Да простиш НЕ означава лекомислено да позволиш на някого да те наранява отново. Означава да пуснеш и да си тръгнеш от болката, дори и това да значи да си тръгнеш от човека, вместо да му дадеш поредния шанс.

 Миналото (да, скорошното минало също) не трябва да е нашето място за живот, а за взимане на уроци от време на време. Настоящето е нашият дом и то е такова, каквото си го сътворим. Може да е меланхолично и тъжно, а може да е свободно и чисто. Наистина е по-лесно да сме тъжни и депресирани, иска се конкретна енергия и внимание всеки ден, всяка минута да сме фокусирани над определени мисли и цели и основната сред тях да е покоят и щастието, но толкова много си заслужава. 

 Научих се да не ме интересува кой какво изпитва към мен, дали ме харесват или не, не мога да спра да харесвам и уважавам тези, които според мен го заслужават, пък и те да не ме, чудо велико, болката, която ще си причиня да обмислям чувствата на другите спрямо мен ще е ужасно деструктивна, докато това просто да се наслаждавам на хората е просто.. ами, приятно е! Да си позволя да обичам хората като вид ми е все още цел, над която работя, но наистина работя над нея. Затова пък обичам огромна част от хората в моя живот, нищо, че не им го казвам достатъчно често, заявявам го тук!

 За Коледа ви пожелавам да сте достатъчно смели да простите поне на себе си – за всички неловки моменти, за всички погрешни решения, за всички допуснати негативи чувства и преживявания и да погледнете на света от една по-сладка гледна точка, пък вие си изберете коя да е тя. 

За Коледа ни пожелавам да си простим за него и да се отървем от тъпия вирус, Амин!

 За Коледа си пожелавам прошката на големия ми котарак – Пусик, извинявай, че осиновихме ново коте, но ти си нашето вдъхновение и очакваме от теб да бъдеш отговорен и любящ батко.

Прощавайте с любов и от любов, отворете сърцата и умовете си, помагайте и много много много се обичайте!

Автор: Неда Таскова

Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

  • Не обичам зимата – онзи студ и снега… тишината… понякога са подлудяващи. Като малка обожавах Коледа – това цялото семейство да е заедно и онова топло усещане. Сега тази обич или се загуби някъде или се промени. А може би аз пораснах. Всяка година се готвя за зимните месеци като за война. Вятърът ми шепне и зимата води след себе си някаква трагедия… Преди време преглеждах семейните албуми. Сетих се за една стара снимка, която намерих там. На нея едно малко момиче се усмихваше, облечена в прекрасна синя рокля и носи цвички подарени й с любов. Една малка балерина… Французите казват „tu me manques,“ което би трябвало да се преведе като липсваш ми. Това не е напълно вярно. Буквалния превод е „ти липсваш от мен.“ Питам ви възможно ли е черно на бяло и напълно честно да се опише ураганът от емоции, които изпитваш при загубата на любим човек, колкото и отдавна да не е сред живите? 15 години е ужасяващ период от време. Миговете идват и миговете отминават. Човек може да разчита само на спомените си. Помня кокичетата в двора или мекиците, които само тя можеше да прави. Помня усмивката, която красеше лицето й, когато си тананикаше сутрин на закуска. Помня уникалната й способност да си измисля думи като “спъната песен.” Помня силата й – начина, по-който във всеки един момент можеш да разчиташ на нея да те гушне или да те разтресе и върне обратно на земята, за да се осъзнаеш. Но понякога има и спомени, които ми се губят. Възможно ли е дете само на 7 години да разбере една семейна трагедия… Понякога силно копнея за невъзможното. За машина на времето. Ако можех да я видя пак… За един ден да поговоря с нея аз вече като млада жена, а не дете. Да я прегърна силно. Да й кажа – “Бабо, ОБИЧАМ ТЕ!”, защото не мисля, че съм го изричала достатъчно. Тя липсва… и това понякога ме преследва като сянката на демон. Нея вече я няма, но тя е тук в сърцето ми. Усещам я до мен в моментите, когато ти идва да крещиш и ридаеш. Сещам се за нея и в онези моменти, когато сърцето ми пее от радост и ми се искаше да мога да споделя с нея. Тази година бе… дори не знам как да я опиша вече… може би плашеща и неочаквана. Ако има нещо, което всички научихме е това да ценим всеки един миг и хората в живота ни. Подари усмивка. Кажи на любим човек колко значи за теб. Не се страхувай от себе си и от усещанията си – те са там, за да ни кажат нещо. Миговете идват и миговете отминават. С Времето борбата е безсмислена.

Автор на текста: Йоана Афенлиева

Във всеки човек живее един Дядо Коледа

Дядо Коледа не е един човек, той е идея. Идея, която живее чрез нас. Да казваме на децата си, че има някакъв стар мъж в работилница в Северния полюс, който прави играчки 24/7, за да препътува света в едно денонощие да остави играчка на всяко дете, е абсурдно.

От друга страна – да казваме на децата си, че във всеки човек живее един Дядо Коледа, който желае да обича и дава безгранично и че на Коледа празнуваме тази велика човешка черта близка до Бога… ето това е и вълшебно, и истинно.

И моля… без подаръци от Мола.. Нещо от вас си, както Дядо коледа прави играчките си и нещо лично, което да покаже, че сте се радвали на живота, на човека до вас през цялата година, както Дядо Коледа прави.

Долу консуматорството, долу кухотата на света, долу, долу, долу!

Да живее Дядо Коледа!

Камен Жижанов

Не се колебай да ми пишеш ако имаш нужда от помощ

Скъпи Дядо Коледа,

(Нали така започва всяко писмо до теб)

От години с теб сме в сложни отношения. Ако въобще съществуваш да знаеш, че си се превърнал в една голяма червено-бяла космата пародия, която се разкарва по моловете без умора. Даже наскоро дадох 60лв. за плюшените ти парцали, защото трябвало да дойдеш и в театъра на 17 да раздадеш подаръци. Не вярвам във всичко това. Не искам и децата да вярват. Искам като видя тези палячовци да им дръпна брадата и да ги разконспирирам. Голямата пародия е повсеместна и всички те използват, за да харчат, печелят и пият.

Хайде да ти свалим дрехите Дядо Коледа, да ти вземем Снежанка и торбата с подаръците, елените, коледната елха, свещите, аромата на канелени сладки и огъня в камината. Какво ще остане тогава? Един човек, обикновен, благ и добродушен, какъвто бих искал да бъда и аз.

Много ми е тъжно, че не ни се получават нещата Дядо Коледа. Най-много ме боли, за това, че докато ти пиша някой умира от глад, друг си хвърля фаса на улицата, трети ламти за пари, майка ми е тъжна, а аз няма костюми за Цар Лъв. И всеки улисан в проблемите си забравя за голата добринка, без костюм и брада.

Знам, че ако съществуваш не ти е до моята критика. Много си зает да доказваш, че доброто съществува, че щедростта е дар, че трябва да се вярва в чудеса. А ние сме много заети да разчитаме на чудото. Ама то, чудото никога не идва. И тогава се разочароваме от теб, отиваме в Мола и вършим работата дето ти е трябвало да свършиш. И така пародията продължава.

В цялата тези предколедна еуфория, обаче има един Бобо, който е увиснал като звезда в пространството, той не бърза да порасне, защото порасне ли ще  дойдат големите кривди и млаките неправди. Бобо гъделичка галактиките и пътува до северния полюс. Бобо е пухено ухание, което не познава злото. Бобо е всяко малко дете – Алма, Илианна, Мариета, Ивка, Георги, Ралица, Калоян което има нужда от добрина и любов.

И ако това ти е работата Дядо Коледа да носиш добрина и любов на хората, то тогава си много зает.

Не се колебай да ми пишеш ако имаш нужда от помощ.

Пет

За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев

Скъпи дядо Коледа, списъкът е дълъг

Скъпи Дядо Коледа,

Когато Пет предложи новата рубрика с Коледни писма и си помислих, че от теб няма какво да поискам. Първо, разбира се, защото не вярвам, че съществуваш и второ защото съм свикнала да искам от себе си. После обаче като поразсъждавах над този въпрос и си казах, че заради Алма ще трябва да повярвам, иначе как бих я лъгала през следващите няколко години и започнах да правя списък. И понеже аз добре знам какво искам, списъкът е дълъг.  Дори да не стигне до теб, все пак ще го прочетат още хора и може да сбъднат някои от желанията ми:

Всеки от нас да си дава ясна сметка, че болестите, бедността и бедствията, могат да се случат на всеки, затова да помагаме на хората в нужда ежедневно, а не да правим протести срещу Домове за временно настаняване на нуждаещи се, това не е хуманно, направо  е грозно, всеки застанал зад такъв протест да осъзнае, че е оставил страхът да го завладее и че е лош човек.

Да подкрепяме хората в неравностойно положение и държавата да се грижи за тях, защото кой гарантира, че моето или твоето дете няма да бъде със синдром на Даун или незрящо? И тогава по необходимост, а не от доброта минаваме от другата страна на оградата.

Бойко Борисов, Йорданка Фандъкова, Ахмед Доган, Волен Сидеров, Каракачанов, всякакви знайни и незнайни политици, които смятат че корупцията и полицейщината в България са нормално явление и трябва да бъдат подкрепяни, да влязат в затвора. Не може да е нормално една пейка на ул Граф Игнатиев да струва 8 500лв , плочките вече да се разпадат и за това да няма виновни. Не може да се строи в защитени територии. Не може да има недосегаеми. Затова Дядо Коледа, моля те, помогни да вкараме всички корумпирани политици в затвора, за да може “малкото” пари, които бедната ни държава събира от данъци да отиват по предназначение.

Столична община да спазва собствените си мерки срещу замърсяването на въздуха.

Когато Столична община не спазва собствените си мерки, когато държавата продава защитени територии, когато съдебната система не работи, граждаснкото общество да излиза на улицата и да изисква, каквото му се полага. А не да пише статуси във фейсбук.

Да бъде приета Истанбулската конвенция или друг адекватен документ за защита от насилие.

Всички дружно да се замислим за нечовешките условия, в които се отглеждат животните за месодобив, яйца и млекодобив, да се преборим тези условия да бъдат хуманизирани, да намалим консумацията на месо и млечни продукти до здравословна, а не от лакомия. А ако не, да започнат и хора да вкарват на случаен принцип в такива условия, докато не се научим да бъдем човечни.

Да спрем с дискриминацията и агресията, всеки един от нас персонално. И на всички бащи и майки за запазване на “традиционното християнско семейство” да им се раждат деца с различна сексуална ориентация, докато не започнат да го приемат за напълно нормално.

Всички да рециклираме боклука.

Да се забрани развъждането и продаването на породисти кучета и котки, това е по-лошо от фашизъм.

За себе си лично си пожелавам: майка ми да спре да пие и да започне да спортува; брат ми да спре да агресира срещу хора от семейството и да започне работа; Хайме да се съгласи да осиновим дете с проблеми и да му дадем равен старт; всичко роднини да спрат да мислят за пари и за имоти, а да се обичат и уважават; аз да съм по-малко егоистична и обсесивна, да се науча да пускам хората да си отиват от живота ми.

И едно с намигване: на ул. Раковски да падне четвъртата стена, театралните представления, в които се прокрадва психология, рецитация, преекспониране, да бъдат означавани със специален символ, за да бъде човек наясно какво ще гледа. Може би много неща забравих да добавя, но това е достатъчно за тази година. Аз обещавам да бъда добро момиче и постоянно да опитвам да съм по-добър човек.  Наздраве!

В.