Летото ни разпръсква по целия свет. А ние събираме наще срещи и винаги са връщаме, напълниле джобовете с камъняци. Всеко камъче е една мининка среща, която сакаме да споделиме. Коги са врънем у назе, у театъра, камик по камик го градиме отново и те за тава са извисева високо, дълбоко у душите.
Сигурно наще зрителе, демек публиката, много често са пита. Кво ли праат актьорите през ваканцията, освен че са готват за некое друго представление за началото на сезоня.
Ми да ви кажа, и ние сме като сите ора. Одиме
на море, планина, или в краен случай у некоа държавица, че да смениме
обстановката.
Язе обаче, не почивам., връша работа. Бе
накратко – ода на работа.
Работа си като стой та гледай. Цела седмица
нема мръданье от стола. Дет са вика – вънка нека си е жега, я съм си добре.
Бе кво и да си говориме, у едно нещо спор
нема. Който тръси, намира. Има ли желание човек да връши нещо, почивка му не
требва.
Ама па не може и без почивка. И я заминавам на
почивка у балканя след седмица.
Те тава е наща ваканция. Да почиваме и работим едновременно.
Андриян Асенов
ПС: Ако сте почитатели на хумора на Андриян разгледайте рекламната кампания на Слави Трифонов, Бойко Борисов и Митьо Пищова на концерта “Изкуствено дишане”.
Вървиш по улицата и те побиват тръпки. Една какафония от светлини, различни езици, парчета думи и крясъци, всякакви миризми, парцали, гуми, разкъсани усмивки и мъгла. Пробиваш си път в този забързан каданс. Очите ти не успяват да видя всичко, мозъкът да го асимилира, скоро преставаш и да се опитваш и се пускаш на автопилот. Усещаш, че си част от този могъщ механизъм на живеене наречен Спринта на живота. Усмивката залепва на лицето ти и въртиш педалите с пълна скорост.
И това ми било най-европейският град в Щатите.
Една огромна, изгнила уста крещи срещу мен. Викът ме изстрелва с пълна скорост напред. Чудя дали устата има пистолет и дали няма да стреля. Натискам педалите, крясъка се отдалечава. Спокойно, казвам си, това е само един от хилядите бездомници на които не са му издържали бушоните. Но моите са добри, Made in Bulgaria. Налудничаво е, да, но тук има роботи, които да гонят бездомните от улиците. Съвсем наскоро бяха намерили един от влезнал е езерото по погешка и до там с бушоните.
Тук всичко е за човекът. Или поне от 1931г. Когато Джеймс Адамс казал, че „животът трябва да бъде по-добър и по-богат, и по-пълноценен за всекиго, с възможности за всекиго според способностите или постиженията“ така е и днес. И ако Невъзможните казват, че “под слънцето има място за всички, а под сянката само за някои”, то под американската сянка има място и за слънцето. Как го правят това с копчето и макса не го разбирам. Тук дори е трудно да се умре. Обезопасен си от всякъде. Ако има неравности по улицата, то те светят в електриково, колите на кръстовище спират от толкова далеч, че ти не си сигурен дали спират заради теб, нямаш никакви колебания, всичко ти е написано с големи букви и то по няколко пъти, често и на няколко езика. А американците пак недоволстват, тогава самодоволно ги каня в България да видя как ще оцелеят.
Признавам, че от изкуство разбират. Тук пордадох първата си картина (Давид доста ми помогна да я нарисувам).
Къщите са като декор за театрален спектакъл – нарисувани. В такива изкуствени ли къщи живеете…. Цветята – цветя, стълбите – стълби, первази, прозорци, балкони, кучета, пердета, а от къщите излизат едни такива хора. Уж ги има, а ги няма. И на тях усмивките са им залепнали. Кучетата им са по-автентични от хората. За това е истинско щастие да срещнеш такива хора като Cherry за която ви разказа Камен или като Браян, за който ще ви разкажа аз. Браян е голф инструктор живее при приятел под наем без наем, пари и деца няма, но и малкото си пари дава образование на децата от Колумбия. Заобича българска баница, а аз заобичах да слушам историите на неговия живот за които не стига един живот за да ги разкаже. Браян май няма друго освен голямо сърце и малка кола.
Аз и Браяй тичаме край Тихия окен
Аз не съм най-големия родолюбец на света. Обичам си семейството и театъра (приятелите няма да ги споменавам, смятам ги за част от семейството) и знам, че сега ще ме оплюете, ама държа да си го кажа. С четирите сезона може да се фукаме, признавам имаме си ги, но с природата…така си я скапахме, че и Зелените да дойдат на власт няма да ги стигнем американците. Искате ли да сравняваме Сиера Невда със Стара планина?
Все пак на мен ми е домъчняло за бащини ми двори, стягам багажа и се прибирам.
Лятото ни разпръсква по всички крайща на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Камен Жижанов наруши своя обет за лятно мълчание и ето ни в страната на неограничените възможности.
Добре съм. Не мисля че лятото ми можеше да се развие по добре отколкото вече е. Това е само началото и вече съм изключително доволен че заминах. Всичките ми очаквания се покриха. Много съм щастлив.
Америка е чудесна. В седмиците в които продаваха от врата на врата тук разбрах много. Учудващо е колко много можеш да видиш и узнаеш от ходене по улиците и говорене с хора по 12 часа на ден. Много от стереотипите се оказаха истина. Полицията им е груба и наплашена от тъмнокожи. Хората също ги е страх от тъмнокожи. Даже тъмнокожите ги е страх от тъмнокожи. Хахаха (нервен смях ли дочух?!)
Лесно може да подведеш американците към това да повярват на нещо стига да си им спечелил доверието. Не мога да кажа че са глупави. Просто не мислят. Хората с които ме е запознало до сега това преживяване и ситуациите ме промениха мен, промениха ми светогледа и ми дадоха нови сили, с които да продължавам още по-силно в живота. Само началото е, но вече имам много да разказвам. Историята ме разплака още на там и тогава. Кръстих историята Cherry – името на жената. Втората седмица ми беше изключително тежка. Бях на ново място. Нямах пари за храна и ядях веднъж на ден. Работех над 12 часа на 110 Фаренхайт с чанта тежаща 15 килограма. Минах си последната улица без продажби и се спрях на последната къща. Къщата беше много жалка. Чувствах, че или ще ме гръмнат на място задето влизам в двора им или ще са пияници и наркомани вътре. Така изглеждаше. Двуумях се дали да опитам или не и изведнъж чух глас на жена до мен. Каза ми “Hi, how are you?”. Носеше дрипави дрехи, на около 38, силно изрусена коса, тяло с “малко повечко” и love handles, красиви сини очи и мило лице с дружелюбна усмивка с лека гънка на флирт в нея. Беше ми ясно от вида на къщата и на жената че няма откъде да кихне 250 долара за книгите ми и все пак я питах дали тя е собственикът на къщата, дали е майка, дали има някой стар. Пофлиртувахме малко и тя почна да се шегува че баща й с който живее в къщата е “някой стар”. Преди да си тръгна я питах как се казва. Тя каза “Cherry”. Много ме шокира това… Казах си “Горката е кръстена да играе на пилона”.
В края на работния ми ден я видях на бензиностанцията където чаках. Тя мина безпричинно покрай мен, поглеждайки ме, завъртя се веднъж и тръгна да си ходи. Аз казах “Hi Cherry”. На нея й падна ченето и каза “You remember my name? Way to go!”. Усмихнах се и нищо не казах. Тя влезе в бензиностанцията. След 20 минути излезе с пица и гаджето си и ме попита дали искам парче. Тогава на мен ми падна ченето. Взех си едно парче и й казах че е изключително мила и че нещо такова в Европа никога няма да се случи. Тя ме попита “Is that where you are from?”. Аз поклатих глава с усмивка и тръгна. Не знам дали тя знаеше, но тогава ми пристъргваше корема от глад, никой не ми беше дал шише вода цял ден от семействата с който бях говорил и не бях направил и една продажба. Много лош ден. Сдържах се докато си тръгне, но веднага щом зави по ъгъла се разревах и ядях пицата през солените сълзи. Тази жена нямаше пари да си оправи живота, но имаше добротата да даде от малкото което има на непознат. Човек със сърце е безценен. Пред един милион образовани богаташи винаги бих избрал да прекарам деня си с човек като Чери даже и пари да ми дават всичките. Знам на кой ще пратя милион по пощата когато стана милионер. Пица за милиони… Винаги когато си спомня за Cherry плача. За това, че добри хора като нея мизеруват, а богаташи с 8 коли отпред, къща за милиарди и фалшиви мигли колкото сметките на Cherry за месеца, които отказват да ми налеят вода от чешмата в шишето живеят като богове. Исус Христос ще заплаче когато види света за който се е жертвал.
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Тази година лятото на Илианна е по испански синьо.
Тази година семейството ми реши да се докосне до своите спомени. Мястото е Нерха. Намира се в южната част на любимата ми Испания. Месецът е юли. Такъв, какъвто го познаваме – горещ, усмихнат и сладък. Благодарение на моите родители, които обожават култовото “Синьо лято”, интересът беше предизвикан и в мен, като съм изгледала почти всяка серия. Този момент в точно това градче ми помогна да се свържа още по-силно с детството на мама и тате. Това, което ми направи огромно впечатление е, че мястото не е докосвано от години, а в същото време…животът на модерното в него не е замрял. Интересно е, че един детски сериал може да примами милиони туристи. Имах чувството, че се снима в момента, а актьорите сме ние. Коя съм аз? Ще го оставя на вас!
https://www.youtube.com/watch?v=8Hhu3z12C6w
Любопитен факт: Ако решите да се докоснете до атмосферата, вашият гид може да бъде Тито. За съжаление… ние го разбрахме късно, но вие не допускайте тази грешка. Автор: Илианна Сербезова
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Неда, преподрежда своите камъчета, за да зарови по едно желание във всеки месец от годината, ей така, за да не й е скучно.
Неда Таскова
След три сезона на емоционално и физическо изтощение, вървящо паралелно с духовно и ментално обогатяване, дойде време за един обратен сезон. Имам чувството, че чак стресът ми си е взел почивка, защото дори не ме буди със “Закъсняваш!” (от което обикновено би следвал малък сънен монолог по въпросите: за къде закъснявам; кой ден е днес; кой автобус трябва да хвана; заедно с някоя и друга сълза в памет на кафето, за което не съм имала време от есента). Юли е месец на нощните смени и е толкова неангажиращо, че чак се дразня, когато има клиенти, за разлика от усещането на радост, когато видя, че има истински заинтригувани от театъра хора. От последните месеци ми остана един навик, който поддържа дългосрочната ми връзка с реалността на това, което намирам за значимо в този малък-голям подарък, моят живот. Навик ми е да сънувам репетиции, в които греша, но като се събудя се уча от тях, сякаш подсъзнанието ми отговаря на отегчението на съзнателното ми Аз и му казва “Като ти е скучно, направи си го интересно.. Пф”. Но като затворим тази скучна глава с кончината на месеца, идва време да си спомня за любимия ми учител и неговите Пи-та – Proactive, Prepared, Polite, Patient и да ги включа оптимално при моите П-та: Смятам да обиколя колкото се може повече български Плажове, Планини, Пещери, да Посетя нови градове, да срещна стари Приятели и да раздам Позитивизъм. Чак искам да сложа хаштаг на края на това изречение. Може би ще избера един през септември, месецът, където лежи едно желание – да карам колело всеки ден; и една цял – да бъда продуктивна… За да не ми е скучно.
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Мартина Алексиева – Марти, ще ни заведе в село Бойково, за да се срещнем с баба Василка.
Пристигнахме днес. Излезнах да се поразходя в селото. Надявах се да срещна някоя баба. И веднага след завоя я видях. Дребничка. С бастунче. Затваря вратата на двора и тръгва бавно нагоре по стръмната улица. Точно към мен.
„Ха така! Младата надолу, старата нагоре.“
Смее се. Докато си говорим не спира да се усмихва. Баба Василка. На 92 години. Живее в село Бойково. Дошла като снаха много отдавна. Мъжът й починал преди няколко години. 73 години са били заедно. Никога не са се разделяли.
„Виж, той много ме уважаваше…“ – Думите й се редят като мъниста на герданче. Не спира да се усмихва.
„То все е имало някъде пререкание. Моят мъж казваше така: То де няма пререкание, обаче да има граница. Животът иначе не е сладък“
„Дали сте на децата и внуците си хубав пример“ – казвам аз.
„Така е миличка“ – много топло и хубаво ми става всеки път като ми каже „миличка“ – Иначе не става… Виж сега, той кога си е човек крив и ляв, ти и пример да му даваш и да съветваш… А кога си е, така, вникнат… „ – После гордо ми разказа за нейните внуци и техните моми.
„Много си мъдра. Всичко е точно така, както го казваш“ – очите ми се насълзяват и потъват в широката усмивка на тая жена, майка, баба…
„Аз ей така кат се събираме , некой път, казвам, ако има нужда. Казвам, което е не в ред, казвам…“
„… който иска да чуе“ – обаждам се аз
„… който не ще, ако ще!“ – довършва тя
Смеем се. Двете. Младата и старата. Прегръщаме се. Тая жена до преди малко беше съвсем непозната, сега я усещах като моя баба.
Прибрах това парченце истина, мъдрост и любов нанизани като гердан и го закачих като обица на ухото си. Тръгнах надолу. Запях си една песен от едно съседно село. Пак в Родопите. Преди два дни я пеехме там. Заедно с бабите.
„Гизди се кичи Тодоро,
дано та майка бендиса
дано та майка бендиса
за снаха, за думовница“
Баба Василка гледа дълго след мен. После тръгна нагоре.
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Вал свежда глава и смирено се изкачва нагоре към Драконовата скала, където се извисява манастирът Сан Хуан Де Гастелугаче.
Когато сърцето ти е в театъра пътуванията идват трудно. Отдалечават те, отвличат сетивата и разделят духа от тялото. Защо все на мен се пада да пътувам толкова? Обичам да си взема чантата, да се кача на стоп и да стигна до плажа на Липите, до Родопите или Студена, където палатката е само моята, населеното място на поне три километра, водата е близо, а звездите са много и високо. Но тези далечни земи, до които тялото лети, а духът уютно си прави компания с носталгията, рядко ми носят нещо повече от повърхностно забавление, временно опиянение и копнеж да се прибера у дома. Има една песен на японския композитор Джън Мияке – “Самотният пътник”, в която припевът ме връша вкъщи: “А нощем, когато се връщам самотен от дълго и тежко пътуване. Аз виждам страната която обичам която ме чака завинаги”.
Този път обаче Испания ме изненадва. Тук в страната на баските, в Северна Испания, природата е зелена, времето дъждовно, а хората далеч не толкова приказливи, колкото на юг. Остават ти време да чуеш мислите си, да се вслушаш в себе си и да помълчиш. Хладният вятър и дъждът са почистили “туристите” от плажа и когато се разхождам срещам единствено съмишленици. Какво облекчение да попадна именно тук след няколкото четийресет-градусови дни в Мадрид и двадесетичетиричасовата социална месомелачка.
Още по-изненадана оставам когато в един от дните случайно попадам на манастира Сан Хуан Де Гастелугаче или както повечето от вас го познават – Драконовата скала. Не, аз не съм от феновете на “Игра на тронове”, не защото съм “арт”, напротив, гледала съм къде, къде по-глупави сериали, бози, сапунки. Но израснах с Робърт Джордън и “играта на тронове” свързвам само и единствено с машинациите на различните домове в “Колелото на времето”, затова ревниво пазя това парче от детството си неопетнено от мейнстрийма. И все пак малко хора знаят, че по календара на маите съм червен дракон.
Не мога да остана безразлична към това късче скала, което се е превърнало в стълба към небето. Далече от Бога (или поне онзи, когото ми натрапват), тук се чувствам близо до себе си. Красивите зелени склонове на планината се изменят в каменни образувания, в които се разбива мощта на океана. Морският орган на водата в скалите засвирва космическа мелодия около единствената пътека, която води само нагоре. На върха на скалата стоически стои постройката на манастира: семпла, от камък и дърво в средата на синьото нищо. Създателите на сериала и компютърните технологии толкова много са променили същността на това място, че някои от приятелите ми, които гледат сериала трудно го разпознават. Разбира се, истинските фенове на въпроса “Къде съм?” бързо ми отговарят “The Dragon stone¨.
Във вторник се прибирам в София с облекчение. Ще бързам да вляза в безвремието на театъра и през уикенда да избягам до Забел или Студена. Но със себе си ще взема това камъче от страната на баските, а тук ще оставя някои следи, по които да тръгне Гопето, който си взима китарата и самара и се отправя към Камино…
Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Ким Думанон или Ким, както го наричаме отваря завесата на театъра в Токио, за да ни срещне с Минору Бецуяку.
Както повечето от вас знаят, трябваше да напусна България и Алма Алтер, за да уча една година в Япония. Едно от нещата, които веднага ме накараха да се почувствам у дома е университетският фестивал в моя университет (Tokyo University of Foreign Studies), в който имаше всякакви неща за правене – включително и гледане на театрални представления. За мое щастие имах възможността да гледам едно представление на моя роден филипински, но сякаш това не ми направи дълбоко впечатление.
В последния ден на фестивала реших да се срещна с един от двата театрални клуба в университета. Щом влязох в пространството, веднага ми направи впечатление едно нещо – седалките бяха (почти) като в Алма Алтер. Още нещо, на сцената имаше само това, което виждате на снимката – чува се някаква песен, а храната сякаш е изоставена.
Започна. Влезе майка с дете. След това доктор. Някакъв бегач. Музиката спря. Идва млада двойка. Започват да ядат храната на. Дойде и полицай. Представлението свърши. И какво разбрах? Ако не броим непознатите думи на японски – съвсем нищо. Всъщност, нещо усетих, замириса ми на абсурда. Познайте какво? След като потърсих името на автора – същият човек се е вдъхновил от Самуел Бекет. Дотолкова, че дори е направил неговата версия на “В очакване на Годо”. Само че при него, “Годо дойде”.
Този човек е Минору Бецуяку, считан е за един от основателите на “театъра на абсурда” в Япония. Представлението, което гледах, се казва “Разваленият пейзаж”. Да, не е като в Алма Алтер, понеже беше само игра на сцената, но въпреки това беше най-близкото нещо до Алма Алтер, което видях. Но стига съм писал, подготвил съм пикник за вас. Идвате ли?
Ким Думанон
Знаете ли, че? Бецуяку значи развитие и е псевдоним. Роден през 1937, последовател на Кафка, Сартр, Йонеско и Бекет, Минору досега е създал над 100 пиеси. Сред най-известните му заглавия са „Слон“ (1962), „Малката кибритопродавачка“ (1966, с приз „Кишида Кунио“, еквивалент на американските „Тони“), „Движение“ (1973), „Охлювът, който умее да танцува“ (1987). Изместването на реалността в неговите пиеси не е толкова силово изразено, както при Бекет или Йонеско. Стилът е близък до този на Харолд Пинтър, но е особено примесен с традицията на класическия японски театър НО. (Впрочем Бекет неведнъж подчертава, че се учи именно от старите театрални форми на Япония). Пиесата е ексцентрично натрупана с кратки и недовършени изречения. Диалогът е абсурден, смешен и страшен в своята безумна естественост. Парадоксално статичен и динамичен. Хем не придвижва явно действието напред, хем агресивно тласка към промяна действието вътре в героите. Което прави пиесите му трудни за поставяне.
