Време е да чуем онези, които се осмеляват да прекрачат границата, героите “от другата страна”, губещи себе си в търсене на себе си. Днес за “Жири” говорят момчетата и момичетата със сняг по устните.
Жири. Единствен и неповторим. Роден късметлия или роден с повече разсъдък от онези, от които така силно се различава? По какво си приличат? Какво ги дели?
Въздухът непрестанно трептеше в задушното помещение. Дали от цигарения дим или от разгорещени тела. Свещите излъчваха сякаш опиянение и ни караха да се разголим пред камерата. Някои не успяха да поддадът – жалко за тях, не узнаха кооолко е хубаво.
Повторенията бяха все по – добри. Всяко повторение ни сближаваше, докато външният свят ни дели. Повторение – сближаване: като всяка вечер за хора като нас. Онези със сняг по устните и дим в дробовете.
Не знам дали допих = допир?
Тичането беше болезнено и удовлетворяващо едновременно. Да докажеш, без значение на кое място си, че можеш – не на другите – на себе си.
Най-големият фактор в това да успееш да оцеляваш всеки ден не е късметът, не е и богатството..
По какво си приличаме? Какво ни дели? Отговорът – изборите ни.
“Някой умря. Да живее някой!”
Габриела Парлапанска – Аби
“Аз съм Тино и моето превъплъщение е най-добрият приятел на Жири – Давид.
Загубилото се по пътя на своето израстване момче ми напомни колко хлъзгав е пътят на гордостта и егоцентризма и колко е важно да запазим баланса и любовта си към живота дори в моментите, в които имаме всички причини да се възприемем като жертва! Хлъзгав е и пътят на пристрастяването, към което, според мен, всички ние, малко или много, имаме слабост и го показваме по най-разнообразни начини, простиращи се много отвъд света на алкохола и опиатите!”
Кирил Хаджиев – Тино
Беше приключение и емоция, настроение и игра, припомних си влизането си в Алма Алтер и онова усещане да намериш “детската банда” с която да ” воюваш ” и да скиташ, и да търсиш премеждия. Хубаво усещане. Искаше ми се да имах малко повече участие и повече дни в това приключение.
Беше приятно да съм от ” лошите”, като дете и в училище винаги съм бил от тихите, скромни и възпитани деца, чиято тактика е да нямат конфликти и да са мили със всички Което не ме е спасявало винаги от проблеми и бой, така че не знам дали е била добра тактика. Мисля, че непослушните деца са всъщност по-големи индивидуалисти и са по-силни и по-самостоятелни. Както и да е, беше забавно да съм от разбойниците. Пъти по-забавно е от това да си от смотаните
Дилян Дайновски
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.
Вал
“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”
Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.
Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.
И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек, може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“
Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла „Жири“.
В следствие на това пътуване, установявам, че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа: „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.
Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.
Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.
Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.
И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма – Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“
И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи. „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта – Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.
Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.
Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?
Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.
В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза…. Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.
Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.
В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.
И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“
Марко Дженев
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Песента Тя и Той е написана за новия български игрален филм Жири.
Георги написва песента по време на пилигримстването си Камино де Сантяго. Песента е вдъхновена от един дядо, който Георги среща по пътя си, стъпките ги зближават, а тази близост пресраства в мелодия, която по-късно намира място и във филма.
“Жири”. Винаги съм участвал в този филм, още отпреди да зная какво е филм. Той е съществена част от човека и артиста, който съм. Моят герой – Пинко, е човек, чиято глава е истински празна, благодарение на което постоянно улавя всякакви сигнали от близки и далечни галактики. И най-вече – музика. Тази музика той споделя с хората, превръщайки се в огледало на техните емоции, изразени и неизразени.
Жири е момчето, което пораства. А Пинко е свободният поток на музиката, в който нагазва Жири, за да намери своята същност, своята музика, своя свят.
Да кажа, че почувствах този филм по време на снимките, ще бъде, все едно да обясня с думи колко е вкусен шоколадът. За мен това не е филм, а жива реалност. Не знам дали ще става за гледане. Със сигурност знам, че ще бъде истинско, толкова истинско, че е възможно екраните и прожекционните апарати да не го понесат. А зрителят от киното внезапно да се озове някъде другаде, на място, което не е място, където душата е разперила криле за свободен полет към…
Един лабиринт в който всички влязохме, за да се изгубим и в края да намерим по-добрите нас!
Трудно е да бъдеш най-истинският себе си, защото ставаш прозрачен!
Тя-жената, моята героиня влезе в тази реалност, за да се претопи и да стане нова, друга!
В началото твърда като скала, вярва, че всичко трябва да се подчинява на нейната представа за света, че може да контролира живота на сина си, че прави най-доброто като майка, но никога не го пита, той как се чувства, за какво мечтае, от какво го е страх?
А в края всичко се разпада пред очите й! Светът й се срива, като пясъчен замък, който вълните поглъщат. Тя е чуплива, невидима, сянка, спомен за самата себе си!
А всичко започна с един дъжд. Първи снимачен ден. Всички са в трескаво очакване, като пред старт! Подготвят се, усмихват се, вълнуват се! Всеки момент ще чуем начало. Снимките целия ден са навън. Дъждът красиво и нахално продължава да вали! Търси внимание. И той иска да участва, да бъде герой в това приключение. Така и става. Никой не се отказва! Ще се снима навън под дъжда! Всички започват да пеят, да танцуват и свирят! Няма как да е по-истинско! Страхотни млади хора!
Малко по-късно, когато дойде ред на моята сцена за деня слънцето ни огря! Дъждът беше приключил за днес! Изигра своята роля. Продължихме по график, а препятствията по пътя само ни учат и могат да добавят стойност и емоции, които помагат на процеса!
А последният снимачен ден беше събрал в себе си смирение, тишина, молитва!
Язовир Пчелина! Магично и тайнствено се чувствах там! Сякаш природата те прегръща и ти прошепва- вярвай, мечтай, бъди!
Не бързай да пораснеш! Не се страхувай да останеш толкова малък, колкото искаш да бъдеш голям-казва моята героиня на Жири! Човек не трябва да бъде сам!
Философът на Алма Алтер – Симеон Василев, споделя за опита си по време на снимачния процес на “Жири” , неговия персонаж – Митко и момчетата и момичетaта със сняг по устните.
Актьорът е демон. Глагол. (Не)чиста енергия, която дебне актуализация във всяка потенциална роля. Актьорът е ограбен откъм самостойно съществуване, и поради тази причина той лакомо граби от субстанцията на своите роли. Паразит.
Това е неговото проклятие – той винаги трябва да вижда себе си в отражение, скрито зад маска. Трябва да се опосредства. За да не бъде нищо, актьорският Аз постоянно се пресъздава с цел да бъде, чрез нещо друго. Чрез някой друг персонаж… алтернативна фикция на чуждо съзнание. Фикция на създателя, писателя, драматурга, сценариста. И така творческата сила извайва тялото… и актьорът го обладава.
An Actor 1904 by Pablo Picasso
Конфликт се заформя преди всяко преобладаване в безсъщностния не-свят на несвятите актьори, и преповтаря архетипния пир на съмнението, преживян от Хамлет. „To be, or not to be?“ – с този въпрос, театралният архон обрича своите еманации. Изправен пред потенцията на собственото си (отчуждено) битие, актьорът трябва да избира между нищотата и нейното отрицание. Какво мотивира тези, които, подобно на Хамлет, в крайна сметка избират да се подчинят на съдбата си? Да влязат в роля? Мотивира ги сякаш повторната среща с нищото – домът на всеки актьор. Понеже единствено там те могат да бъдат автентични на себе си. Да са това, което са. Или, тълкувайки метафорично думите на Антонен Арто: „Не е опиумът това, което ме подтиква към работа, а неговата липса. И за да мога да усетя неговата липса, той трябва от време на време да присъства“.
Ophelia by Constantin Meunier
Само чрез притежанието на тяло, вампирският дух може да се сдобие с отражение, в което да се огледа. Тогава започва процесът на овладявне и пресъздаване на образ. Тогава се запознаваме със себе си, като наблюдаваме как това „себе си“ пре-формулира, изменя, променя, пре-строява и ре-фрагментира тялото, в което е попаднало. А сладките моменти на импровизация представляват периодични проявления на ожесточен дебат, в който Аз-ът се надвиква с шепота на вътрешния глас на персонажа. Сценарият е съдба, срещу която инферналната твар постоянно се бунтува. Всичко това се разиграва през медиума на наблюдението – theatron. Наблюдение на две нива – от очите на камерите и обективите на публиката, и от интроспективното зрение на ума. Демонологията на актьорския занаят е вид епистемология, проследяваща феноменологията на диаболичния дух.
Но казано по този начин, думите са грозни, терминологични… плъхове пръснати по почвата на белия лист. Единствено поезията може да им даде криле и да ги превърне в прилепи:
„Know then thyself, presume not God to scan;
The proper study of mankind is Man.
Placed on this isthmus of a middle state,
A being darkly wise and rudely great:
With too much knowledge for the Sceptic side,
With too much weakness for the Stoic’s pride,
He hangs between; in doubt to act or rest,
In doubt to deem himself a God or Beast,
In doubt his mind or body to prefer;
Born but to die, and reasoning but to err;
Alike in ignorance, his reason such
Whether he thinks too little or too much:
Chaos of thought and passion, all confused;
Still by himself abused, or disabused;
Created half to rise and half to fall;
Great lord of all things, yet a prey to all;
Sole judge of truth, in endless error hurled:
The glory, jest, and riddle of the world!“
– Alexander Pope
Това, което разбрах от „Жири“ за себе си, е колко мразя високите скорости, стоенето в барове, носенето на кожени дрехи и съ-участието в хореографии (е… последното го подозирах отдавна). За пореден път установих, че съм в конфликт със себе си, поемайки отговорност, за която не бях добре подготвен (учейки се в движение…). Контрастът между мен и моя герой е осезаем, но в това се криеше удоволствието на предизвикателството. В процес на снимките имах усещане за парадоксална идентичност. Hēdonē & liberta. Удоволствието да умреш млад и свободата да запалиш цигара, където и когато си поискаш – това е образът на Митко. Той е буквалист, отказващ да обитава външни светове… и едва ли би могъл да бъде съблазнен от споменатите по-горе абстрактни мои интерпретации на Арто…
Най-много ме впечатли снимачният процес. Той навява чувство за холизъм. Организиран хаос, със сложна структура, но с последователни действия водещи до ентелехия. Филмът беше поверен на екип от хора-професионалисти, с различни виждания, но с обща цел. Работата беше напрегната, пропита с борба на много фронтове: между идеи, с техническа специфика, актьорски превъплъщения и напасвания с образите. Процес на борба.
„Борба“ вероятно е силна дума. За това и я употребявам. Силните думи са най-ефективни. Актьорската игра е битка за съществуване, само-съхранение и асимилация. Всяка актьорска дейност е една отложена нищота. Но актьорът знае… добре познава неизменното присъствие на нищото в Аз-а. В-същност, ние всички сме актьори, които постоянно бягаме от нищото, и по този начин бягаме от себе си, в търсене на себе си. И така бягството продължава, до последния екзорсизъм.
“Just been listening to that stupid bastard I took myself for thirty years ago, hard to believe I was ever as bad as that. Thank God that’s all done with anyway. The eyes she had. Everything there, everything, all the– Everything there, everything on this old muckball, all the light and dark and famine and feasting of . . . the ages! Yes! Let that go! Jesus! Take his mind off his homework! Jesus…” – Krapp’s Last Tape, S. Beckett
Къде на шега, къде на истина, моята мечта е казала тихичко някога: искам и аз да надникна в сянката на киното как се снима, как се режисира, как се играе, как се живее ?
Случи се. Там видях свят изпълнен с нестихващи чувства от смях, танци, сълзи, студ, мокри дрехи, обич, топлина и тичане.
Заживях като в къща, като в дом, пълен с хора които се радват на живота и творят без спир, а това ги прави истински щастливи.
Когато тичах не знаех, че ще срещна такива личности които ще заобичам. Не знаех, че ще срещна човек, който ще ми помогне да извадя от себе си своята вътрешност, да разголя душата си, да се опитам не да играя, а да бъда себе си.
В главата ми звучеше: камера , сет , звук , начало и един мотор, който прави “пър-пър”.
И всеки от нас заживяваше героя си.
И пак бих тичала с тях. Дали в киното, на сцената или в живота няма значение.
Тичай, тичай ти с нас зрителю…
Автор: Зора Колева
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
“Жири” започна в хижа Звездица. Не, не в деня, в който Георгиев ни даде сценария. Нито в деня, в който срещнахме продуцента и той каза “Да” на проекта, нито дори в деня, в който спечелихме финансиране към Националния Филмов Център. “Жири” започна в един слънчев зимен ден, в който с Господина, Гопето и Пет заседнахме в преспите на Витоша, научихме се да слагаме вериги, ядохме чорба с три мерудии и се затворихме в хижа “Звездица”, заедно със сценария на филма. И оттогава се изнизаха четири години.
Когато разбрах, че печелим финансиране бях в Найроби, Кения, и първото, което направих е да отида да си татуирам едно Жирафче, а Давид, съпругът на Пет, ни направи тениски с жирафски принт, за да се брандираме. Две години и половина по-късно започнаха и снимките. Този път ме завариха в Аман, Йордания, взех си тениската, татуировката си беше с мен, опаковах си раницата и си хванах самолета.
На летището ме чакаше Нети. Шегувам се, това разбира се е метафорично. Но Симо беше там, Симо към когото всички щяха да се обръщат като Митко в следващия един месец. После към нас се присъединиха и Тино, Дайновски, Неда и Аби и се събрахме, момчетата и момичетата със сняг по устните. И това е метафора, но тук вече не се шегувам. През цялото време на снимките в мен нахлуваха спомени, нечакани, но навременни, лицата на всички онези приятели, които стягат ластика около ръката си, или нагряват лъжичката. Някои полетяха от върховете на столични кооперации, други останаха на сигурно място – в затвора, а трети се блъскат между циклофренията, шизофренията, параноите и спомените за някогашни мечти, за един по-красив, по-щастлив, по-хуманен живот. Истината е, че най-хубавите текстове в сценария, най-философските, най-смислените, се събраха в моя образ. Дълго време ги осмислях, диалогизирах със самата себе си, и ревностно ги пазех от Втория Асистент Режисьор, да не ми ги вземе в цялата лудница около снимачния процес. Да, това също бях аз. И докато мозъкът ми се пържеше по 12 часа на ден: ще бъдат ли актьорите на време на снимки, забравили ли сме нещо от личния реквизит, колко са епизодиците, за които е предвиден обяд, направен ли е call sheet-а, обърках ли пак адреса на снимки, подписаха ли си всички договорите, а декларациите, наясно ли са всички, че днес ще доснимаме, носят ли реквизита за другата сцена, а тази сцена продължение всъщност на коя е; то душата ми се беше изолирала, и някъде дълбоко в съзнанието ми, на сцената, отново и отново Нети и Митко водеха своя диалог:
Какво искаш? Някой да ме обича… Никой вече не може да обича, обречени сме да живеем без любов. Светът в нас вече не съществува… А в този извън нас, няма място за нас…
Защо на сцената? Защото моето сърце си остава тук, зад големите черни врати. Киното е щура, но мъртва авантюра, в която всички са се вторачили в резултата, който е запечатан вовеки в образа от екрана, но пътят, истината и животът са тази едничка среща тук и сега, между мен и теб, между нас и вас, която наричаме театър.
Автор: Валерия Димитрова
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Днес за Жири разказва главният актьор – Георги Арсов – Жири
Спомням си кога за пръв път стъпих в киносалон. Бях на 7 години и заедно с леля ми гледахме 2 филма един след друг в киното ‘‘Мултиплекс‘‘, което се намираше в подлеза на НДК и което отдавна вече го няма. Гледахме ‘‘Мумията се завръща‘‘ и ‘‘Джурасик парк 3‘‘ – подходящи филми за 7 годишно хлапе, нали ? Но там в това кино се случи една магия. Там започна любовта ми към изкуството, която се развиваше в следващите 19 години. Накарах майка ми всяка събота да ходим на кино и се сърдех в редките случаи, когато това не се случваше, обичах късните прожекции, защото така цял ден очаквах това важно за мен събитие. Подбирах филмите, гледахме ги по няколко пъти. Това беше моят малък ритуал, който имаше голямо значение за творческия ми път.
На 26-ти Септември 2020 г. се случи нещо, което беше като сън. Започнаха снимките на филмовата продукция ‘‘Жири‘‘ с режисьор: Петя Йосифова, сценарист: Николай Георгиев, продуцент: Иван Тонев и в главната роля…: Георги Арсов. И сега като го пиша чак ми звучи невероятно. Но се случи. Събуждане в 6 часа сутринта, отиваме на терен и там вече е целият екип: реди осветление, обсъждат кадъра, групата ще започне да свири навън. Дъждът не успя да спре никого, защото когато нещата се правят с любов и природата не може да се намеси.
И така започнаха едни 3 седмици, в които непрестанно трябваше да се уча да живея с моя персонаж, да го разбирам, да го усещам. Да знам всеки ден къде точно се намира той, да проверя къде съм аз и когато чуя думите: ‘‘Марк. Сет. Начало!‘‘ да влезем в кадъра като едно. Естествено, това не винаги се случваше по най-добрия възможен начин от първия път.
Но както във всяко едно изкуство, така и в киното се оказа, че нищо не би било възможно, ако не срещнеш точните хора на точното място. Без Петя Йосифова и нейните точни и прецизни наставления, без Иван Тонев и неговото безпогрешно око, без Косьо с неговата цигулка, без Тино и дълбокия му глас, без Марко и неговата експресия, без опита на Елена Петрова, без думите на Николай Георгиев, без музиката на Иво Димчев – нищо не би било такова, каквото беше. И разбира се, без един от най-истинските партньори- Зора, с която минахме през апартамента на 6-ти Септември, през водоносната машина, през къщата музей ‘‘Гео Милев‘‘, за да чуем заедно последният ‘‘Стоп‘‘ на едно от най-красивите места в България, огряно от залязващото слънце.
Ако някой ме попита един ден: театърът или киното ? Мисля в този момент да му се усмихна, да се върна назад във времето, да сляза по стълбите на киното в НДК, което отдавна вече го няма, да вляза на прожекцията на ‘‘Джурасик парк 3‘‘, да седна до онова 7-годишно хлапе и да го попитам какво ни чака занапред. Защото киното е най-голямото приключение, животът е един непрестанен маратон, а посоката за мен е ясна: ‘‘ЖИРИ‘‘.
Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ
Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.
Което не ме е спасявало винаги от проблеми и бой, така че не знам дали е била добра тактика. Мисля, че непослушните деца са всъщност по-големи индивидуалисти и са по-силни и по-самостоятелни. Както и да е, беше забавно да съм от разбойниците. Пъти по-забавно е от това да си от смотаните 
