Угне Тумоните е литовски артист с бакалавърска степен по театър и танц. Тя е дълбоко запалена по експерименталните и алтернативните форми на театъра, като изследва и съчетава различни художествени средства, за да създаде истинска връзка с публиката. В момента Угне е част от екипа доброволци на „Алма Алтер“, подпомагащ Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Тя ще говори за „Албена“ от Николай Георгиев.
Всеки иска парченце от Албена. Като ябълката в градината, тя сияе със забранена сладост — желана, осъдена, подложена на завист. В тази постановка на Албена, по разказа и пиесата на Йордан Йовков, красотата се превръща в престъпление, а желанието — в смъртна присъда. Може би не разбрах всяка дума, но сцената говореше свой език — език на ритуал, присъда и крехкостта на женското съществуване под колективния поглед.
Пиесата започва с четири фигури, които излизат на сцената. Пред всяка от тях стои малка маса с ябълка — освен пред Албена. Те сядат зад масите, тихи и премерени, а после донасят столовете си, поставяйки ги пред нас като доказателства в съдебна зала. Трима мъже — нейният съпруг, нейният любовник и един селянин — и Албена, чийто стол е червен, докато техните са бели. Самата тази цветова разлика говори достатъчно: Албена вече е белязана, вече е виновна.
Запалват се свещи и се разпръсква ориз — едновременно напомнящ сватба и ритуал на жертвоприношение. След това се донася огледало — първо се показва на публиката, после се поставя на земята, с лицето нагоре. Отразяващата му повърхност се превръща в част от сцената — едновременно олтар и капан. Актьорите дори подават ориз на зрителите, размивайки границата между сцена и публика. Вече не сме наблюдатели, а участници в ритуала на обвинението. През феминистичната призма това е един от най-силните жестове в спектакъла: отражение на това колко лесно обществото осъжда жените не за това, което правят, а за начина, по който са възприемани. Албена, като толкова много жени преди и след нея, се превръща в огледалото, в което общността проектира своите страхове и желания.
Когато Албена счупва яйце върху същото това огледало, символизмът е мигновен и инстинктивен — животът се разпуква под тежестта на осъждането. Образът е крехък, суров и дълбоко женствен: яйцето като раждане, уязвимост, невинност, която може лесно да бъде разрушена. През цялата пиеса ябълките биват хвърляни, мачкани или търкаляни — сякаш, за да се каже, че веднъж докосната, чистотата никога не може да бъде възстановена. Църковноподобната музика и ритуалните движения превръщат сцената в морален олтар, където тялото и изборите на Албена са подложени на колективна присъда.
След убийството на съпруга ѝ, преобразяването на Албена придобива почти митичен характер. В транс тя танцува народен танц, докато гаси свещите — очите ѝ диви, движенията ѝ необуздани. Изглежда, сякаш за кратък миг си възвръща собственото тяло, преди да бъде отново заглушена. Когато брашното се разпилява върху черната ѝ рокля — белият прах пада като земя върху гроб — образът е болезнено поетичен. Тя стои над огледалото, сякаш е погребвана под тежестта на собственото си отражение. Това е едновременно погребение и пречистване — сякаш само в смъртта може да бъде направена „чиста“ отново. Желанието ѝ да облече бяла булчинска рокля „за Бога“, докато я очаква смъртното наказание, отеква като жесток парадокс на патриархалната моралност: жената може да бъде „изкупена“ единствено чрез смъртта си.
Последният акт — Албена, държаща една-единствена свещ, преди да я изгаси — е опустошителен в своята простота. Мракът, който следва, не е просто краят на историята, а заличаването на гласа ѝ. Мъжете, селяните и ние, публиката, оставаме пазители на нейната история — история, изкривена от осъждане и ревност. Постановката ясно показва, че истинското „престъпление“ на Албена не е било убийството или изневярата, а красотата ѝ, свободата ѝ, усмивката ѝ, която е траела твърде дълго.Тази Албена не е просто ново преразказване на български класически текст; тя е ритуал на разплата. Тя не разчита на езика, а позволява на символите — ябълките, огледалото, брашното и пламъка — да говорят сами. В това откровение спектакълът излага вечния кръговрат, в който жените са въздигани, желани и накрая унищожавани за дръзостта си да съществуват извън границите, наложени им от обществото.
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).
