Не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем

Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.

Вал

“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”

Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.

Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.

И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек,  може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“

Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла  „Жири“.

В следствие на това пътуване, установявам,  че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа:  „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам  въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.

Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.  

Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат  за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.

Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.

И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма –  Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и  може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се  срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“

И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И  му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна  Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи.  „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта –  Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.

Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.

Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато  се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?

Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.

В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза….  Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.

Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ  път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.

В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.

И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“

Марко Дженев

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Топ 10 бордови игри на Георги Арсов, част втора

Защото бордовите игри ни приближават до театъра, до мисленето, до философията, до живота, до мечтите, до това какви много ни се иска понякога да бъдем, до смеха с приятелите ни, до сърдене, до сдобряване, до нас самите. “Защото преставаме да си играем, не защото стареем, а стареем, защото преставаме да си играем.”

5. Wingspan – Всеки, който е навътре с бордовите игри поне веднъж е чувал за играта на Джейми Стейгмайър. Това, което я прави толкова специална е: динамичният и прост за разучаване геймплей и същевременно дълбочината и трудността да измислиш кой е най-добрият ход в най-точния момент. Да не забравяме и страхотните компонените, пък, ако се загледате в картите може и нещо да се понаучи. И ако това не ви е навело на мисълта, че играта е страхотна, то може би фактът, че и самата Валерия Димитрова я харесва, трябва да ви говори много.

4. Nemesis – Игра, която имам съвсем, съвсем отскоро, а чакам от дълго и за да я имам беше необходима раздялата с доста други. Но дали си заслужава… Ако харесвате Alien, то това е играта. Има компоненти, които са направени страхотно. А историята… събуждане в космоса на кораб, в който един от вашите приятели е умрял. Навсякъде се чуват звуци, а вие трябва само да избягате, но… Всеки играч си има своя мисия. И тя най-често може да е: Играч 5 да не завърши играта. И не, вие не можете да го убиете, но пък, ако го затворите в една стая с пришълец, той може да свърши тази работа вместо вас. Кратко резюме: Георги Арсов бе погълнат от ларва и от него излезе пришълец, Любомир Георгиев бе убит от Георги Арсов, който започна да помага на пришълците, Симеон Василев бе изоставен от Адриана Славова, а Мирослав Филков му прати няколко сладки пришълчета, а корабът избухна в космоса. Е… случват се и такива неща.

3. Tаpestry – Още една от игрите на Джейми Стейгмайър. Ако сте играли Civilization на компютър… ами това е в пъти по-добро. Само един недостатък си има (или плюс)- тези Landmark buildings винаги заемат страшно много място… питайте Адриана Славова да ви каже. 

2. Arkham Horror; Eldritch Horror; Mansions of madness – Тези игри заемат 50 процента от мястото на рафтовете. Най-добрите игри, ако обичате истории, мистерии и… чудовища. Независимо дали ще се потопите в света на Аркам, в мащабните карти на Елдрич, или в именията, където витае ужас, ще влезете в ролята на следовател, който се опитва да разкрие страховита мистерия и в голяма част от времето умира… дали, защото е полудял, дали защото е изяден, това няма значение. Безкрайно трудни за побеждаване, игрите от Arkham Horror вселената са си Dungeon crawler, което може да се сравни с малко неща. Симеон Василев е единственият, който обожава, когато играта ни побеждава отново и отново. Пълни с хиляди експанжъни, фигури и чудовища, игрите на Fantasy flight са тези, към които ще се връщам винаги. 

1. Игра на тронове – Да. Тя си остава най-отгоре. Дали от носталгия, дали от нещо друго. Играта с най-заплетените правила, играта, в която не може да вярваш на никого, играта, която продължава с часове, докато някой не вземе 7-та крепост или докато драконите не прелетят и завземат Westeros. Ако някога си я вземете и се уплашите от тези 33 страници правила, дайте й шанс. Тя няма да ви разочарова. Дори, ако ви е страх, че ако всички не играете срещу Гопето той пак ще си прати драконите из Вестерос и ще спечели. Но това е единствената игра, която помни най-иконичната целувка в историята: Тази на Марко Дженев и Камен Жижанов в името на битката за ”Речен пад”. Тя имаше само една цел: да ни покаже, че дори в света на бордовите игри любовта и войната вървят ръка за ръка. 

Honorable mentions: Scythe; Marvel Champions; Everdell; Obscurio; Paranormal Detectives; Mountains of madness

Георги Арсов

Топ 10 бордови игри на Георги Арсов

Вече за никого не е изненада, че светът се обърна с главата надолу. И докато е почти невъзможно да се срещаме с публиката, да играем пред тях, то се оказа, че изолацията дава възможност на моята скрита страст да излезе на преден план. Настолните игри. 

Всичко започна преди около 6 години, когато мои приятели ме повикаха да играя заедно с тях: ”Игра на тронове”. Първите няколко пъти нищо не разбрах, само местих разни фигурки по едно огромно поле, но след третия път нещата рязко смениха посоката. Не можех да повярвам, че съществува нещо друго освен Монополи и Диксит, че има настолна игра,  в която има политика, мисъл, интеракция. От всичко това и по-много. Не подозирах също така, че 7 години по-късно апартаментът до Румънското посолство ще прилича по-скоро на клуб за игри, отколкото на място за живеене. 

И понеже много познати ме питат кои са ти любимите, какво да си вземем, реших да направя един списък на моите топ 10, които смятам, че биха се харесали на всеки. 

10. Letters from Whitechapel – Няма как да не включа в списъка тази игра, било то и на последното място. Игра с много прости правила и откровено труден геймплей. Един играч поема ролята на Джак Изкормвача, а пет други се опитват да го намерят. Джак има проста задача- да убие 5 жени в 5 различни нощи и да се прибере вкъщи, а останалите просто трябва да го сгащят някъде по лондонските улици. И ако арестът е на 69, още по-добре. Питайте Мирослав Филков да ви каже. Него трудно може да го хванете в тази игра.

9. Secret Hitler – Не съм голям фен на парти игрите, защото най-често в тях или се караш с някого или губиш интерес. Но както навсякъде, така и в света на бордовите игри има изключения. И Secret hitler е едно от тях. Играчите се разделят на фашисти и либерали, а един от фашистите е именно той: Адолф Хитлер. И фашистите се знаят, либералите трябва да намерят фашистите, но кой е Хитлер, това е мистерия както за едните, така и за другите. Ако обичате да спорите и да се карате, да отстоявате своето на всяка цена, това е играта за вас. Но внимавайте с Марко Дженев. Защото, ако се качи на стола и фашисти, и либерали… всички падат под ножа. 

8. Detective: A modern crime boardgame – За тази игра бях с доста занижени очаквания. Дълго време не посягах към нея. Но миналата Коледа й обърнахме внимание и… Oh boy. Ако някога сте си представяли какво е да разследвате един от най-заплетените случаи в криминалната история, то това е най-добрият ви шанс. Играта идва с много дедукция, специална апликация и някои казаха, че с чаша кафе била незаменима. Ако пиех кафе, може би наистина щеше да е така. Освен всичко играта е и безкрайно трудна, защото трябва да вземеш решението коя улика да преследваш. Миналата година с Любомир Георгиев взехме грешните решения и на въпроса на играта: ”Кой беше в мазето”, нашият отговор беше: ”Кое мазе ?”. Горещо препоръчвам.

7. Disney Villainous – Обикновено като чуем Дисни всички си представяме някаква сладка история и съответно очакванията за тази игра бяха за нещо много мило и приятно. Приятно- да, мило, обаче- не. Тук влизате в ролята на един от иконичните злодеи на Дисни: Урсула, Джафар, Скар, Злата мащеха на Снежанка и др. И се състезавате с… други злодеи от други приказки. Всеки си има своята тайна цел, но това, което откроява тази игра е интеракцията между играчите. Всеки от тях има възможността да ”прецаква” другарчето като му вади герои от неговата си приказка, които да му пречат. Ако сте си мислисли, че винаги сте харесвали Ариел, Аладин или Снежанка, след една игра на Villainous нещата рязко могат да се променят. Особено за Мирослав Филков, който много обича сладката рибка Фландър, особено, ако е изтеглена от Адриана Славова.

6. Western legends – Ако има игра, която да може да отведе в дивия Запад, то това е тя. Тук може да си шериф или да бягаш извън закона, можеш да се движиш на Мустанг или магаре, да носиш злато, да се дуелираш, да ограбваш, да събираш и разделяш и най-важното – да играеш покер. Необходимо е само да го умееш. Момичетата така и не се научиха да го играят, но това не пречи момчетата да опитват да ги научат отново и отново…

Очаквайте продължение…

Георги Арсов

Демонология на актьорския занаят

Философът на Алма Алтер – Симеон Василев, споделя за опита си по време на снимачния процес на “Жири” , неговия персонаж – Митко и момчетата и момичетaта със сняг по устните.

Актьорът е демон. Глагол. (Не)чиста енергия, която дебне актуализация във всяка потенциална роля. Актьорът е ограбен откъм самостойно съществуване, и поради тази причина той лакомо граби от субстанцията на своите роли. Паразит.

Това е неговото проклятие – той винаги трябва да вижда себе си в отражение, скрито зад маска. Трябва да се опосредства. За да не бъде нищо, актьорският Аз постоянно се пресъздава с цел да бъде, чрез нещо друго. Чрез някой друг персонаж… алтернативна фикция на чуждо съзнание. Фикция на създателя, писателя, драматурга, сценариста. И така творческата сила извайва тялото… и актьорът го обладава.

An Actor 1904 by Pablo Picasso

Конфликт се заформя преди всяко преобладаване в безсъщностния не-свят на несвятите актьори, и преповтаря архетипния пир на съмнението, преживян от Хамлет. „To be, or not to be?“ – с този въпрос, театралният архон обрича своите еманации. Изправен пред потенцията на собственото си (отчуждено) битие, актьорът трябва да избира между нищотата и нейното отрицание. Какво мотивира тези, които, подобно на Хамлет, в крайна сметка избират да се подчинят на съдбата си? Да влязат в роля? Мотивира ги сякаш повторната среща с нищото – домът на всеки актьор. Понеже единствено там те могат да бъдат автентични на себе си. Да са това, което са. Или, тълкувайки метафорично думите на Антонен Арто: „Не е опиумът това, което ме подтиква към работа, а неговата липса. И за да мога да усетя неговата липса, той трябва от време на време да присъства“.

Ophelia by Constantin Meunier

Само чрез притежанието на тяло, вампирският дух може да се сдобие с отражение, в което да се огледа. Тогава започва процесът на овладявне и пресъздаване на образ. Тогава се запознаваме със себе си, като наблюдаваме как това „себе си“ пре-формулира, изменя, променя, пре-строява и ре-фрагментира тялото, в което е попаднало. А сладките моменти на импровизация представляват периодични проявления на ожесточен дебат, в който Аз-ът се надвиква с шепота на вътрешния глас на персонажа. Сценарият е съдба, срещу която инферналната твар постоянно се бунтува. Всичко това се разиграва през медиума на наблюдението – theatron. Наблюдение на две нива – от очите на камерите и обективите на публиката, и от интроспективното зрение на ума. Демонологията на актьорския занаят е вид епистемология, проследяваща феноменологията на диаболичния дух.

Но казано по този начин, думите са грозни, терминологични… плъхове пръснати по почвата на белия лист. Единствено поезията може да им даде криле и да ги превърне в прилепи:

„Know then thyself, presume not God to scan;

The proper study of mankind is Man.

Placed on this isthmus of a middle state,

A being darkly wise and rudely great:

With too much knowledge for the Sceptic side,

With too much weakness for the Stoic’s pride,

He hangs between; in doubt to act or rest,

In doubt to deem himself a God or Beast,

In doubt his mind or body to prefer;

Born but to die, and reasoning but to err;

Alike in ignorance, his reason such

Whether he thinks too little or too much:

Chaos of thought and passion, all confused;

Still by himself abused, or disabused;

Created half to rise and half to fall;

Great lord of all things, yet a prey to all;

Sole judge of truth, in endless error hurled:

The glory, jest, and riddle of the world!“

– Alexander Pope

Това, което разбрах от „Жири“ за себе си, е колко мразя високите скорости, стоенето в барове, носенето на кожени дрехи и съ-участието в хореографии (е… последното го подозирах отдавна). За пореден път установих, че съм в конфликт със себе си, поемайки отговорност, за която не бях добре подготвен (учейки се в движение…). Контрастът между мен и моя герой е осезаем, но в това се криеше удоволствието на предизвикателството.  В процес на снимките имах усещане за парадоксална идентичност. Hēdonē & liberta. Удоволствието да умреш млад и свободата да запалиш цигара, където и когато си поискаш – това е образът на Митко. Той е буквалист, отказващ да обитава външни светове… и едва ли би могъл да бъде съблазнен от споменатите по-горе абстрактни мои интерпретации на Арто…

Най-много ме впечатли снимачният процес. Той навява чувство за холизъм. Организиран хаос, със сложна структура, но с последователни действия водещи до ентелехия. Филмът беше поверен на екип от хора-професионалисти, с различни виждания, но с обща цел. Работата беше напрегната, пропита с борба на много фронтове: между идеи, с техническа специфика, актьорски превъплъщения и напасвания с образите. Процес на борба.

„Борба“ вероятно е силна дума. За това и я употребявам. Силните думи са най-ефективни. Актьорската игра е битка за съществуване, само-съхранение и асимилация. Всяка актьорска дейност е една отложена нищота. Но актьорът знае… добре познава неизменното присъствие на нищото в Аз-а. В-същност, ние всички сме актьори, които постоянно бягаме от нищото, и по този начин бягаме от себе си, в търсене на себе си. И така бягството продължава, до последния екзорсизъм.

Just been listening to that stupid bastard I took myself for thirty years ago, hard to believe I was ever as bad as that. Thank God that’s all done with anyway. The eyes she had. Everything there, everything, all the– Everything there, everything on this old muckball, all the light and dark and famine and feasting of . . . the ages! Yes! Let that go! Jesus! Take his mind off his homework! Jesus…” – Krapp’s Last Tape, S. Beckett

Симеон Василев

Социалната изолация не е за всеки

Човекът е социално животно и социалната изолация не е за всеки. За нас актьорите в “живия театър”, свикнали да се срещаме с публиката четири дни в седмицата и отменените представления, онлайн репетициите, невъзможността да се събираме в пространствата на театъра и да коментираме текстове, движения, идеи, да ги пробваме, да ги случваме, е равносилно на не-живеене. Справяме се все някак и съществуваме на авто-пилот до следващата ни среща. 

Предлагаме ви да се запознаете с някой от най-разпространените домашни занимания на актьорите от Алма Алтер.

Бордовите игри поддържат игровата позиция и творческия дух на част от екипа. С лидер на групата за бордови игри – Георги Арсов, в пространството, което в Airbnb може да се намери като The Alive Theatre room, се събират Симеон Василев, Мирослав Филков, Адриана Славова, Любомир Георгиев и Мария Ганчева. Не случайно една от най-популярните игри на 2020 година е Paranormal detectives. Играта предлага високо ниво на креативност, актьорски задачи и скрита загадка, а историите, които най-често се разиграват са сценарии от представления, репетиции и случки от фестивали. Гопето ни е обещал отделен пост в блога с любимите игри на групата, така, че ги очакваме с нетърпение. 

Въображение, цветове и форми се преплитат в копринените плетива на една кука на хореографа на театъра – Пет и нейния Twinkle Boutique. Със същата прецизност, с която д-р Йосифова-Хънкинс си играе с телата ни, тя развихря фантазията си и създава красиви бижута, шалове, покривки, разделители за книги и разбира се коледна украса. Хобито на Пет изисква креативност, сръчност и търпение, а резултатът е красота и деликатност. Ето и един урок за абсолютно начинаещи, който намерихме в интернет.

Освен за духа си, актьорите на Алма Алтер полагат особени грижи и за телата си. В клуба на спортистите лидер е Пламен Момчилов, а веднага след него се нареждат Пет и Вал. Хиляди изтичани километри, йога, плуване, колело и всякакви упражнения, които могат да се намерят напълно безплатно и да се практикуват без никаква екипировка. Ето и любимия тренинг на Вал за едночасова тренировка, която да раздвижи цялото ви тяло: 

Редувате една серия за крака Lolo legs, със серия от 5 упражнения за корем с abs wheel, общо четири рунда. Когато приключите включвате хронометъра на 10 минути и правите стойка на ръце, редувайки 30 секунди с гръб към стената, 30 секунди почивка, 30 секунди с лице към стената, 30 секунди почивка. Не забравяйте да се разтегнете в края на тренировката. 

Филмите си остават най-близкия ни до театъра медиум и в моментите на социална изолация все повече гледаме, говорим и анализираме киното. Особено след лудите ни приключения по време на снимачния период на първия алма-алтеровски филм “Жири”. Сред любимите режисьори на трупата са Тарковски, Фелини, Бертолучи, Тарантино, Костурица. А по идея на Мишо се впуснахме в една игра, която феновете на киното познават от “Мечтатели”, а именно “Кой е филмът?”. Ето и най-забавните ни опити: 

Споделете ни в коментар как вие се справяте с новите социални норми и нека преминем през трудностите заедно!

Кучетата се качват на сцената

Едни от най-забавните, най-сладките, най-автентичните артисти на сцената на Алма Алтер са нашите четириноги приятели. Затова решихме да ви запознаем с четири от най-популярните кучета в театъра и техните истории. 

Започваме с ветераните. Има много кучета артисти по света, но Доги е единственият, който танцува по фрак и маратонки в спектакъла “Ах, Бродуей, Бродуей”. Горда стопанка на танцуващия пинчер е не кой друг, а нашият хореограф д-р Петя Йосифова-Хънкинс. Доги е възпитан, интелигентен с диплома от специално училище за кучета. Често Доги присъства на репетициите в театъра и се държи като истински актьор, не се притеснява да импровизира на сцената и режисьора никога не се оплаква, че не е достатъчно чуваем. 

Нашето хипи, което отдавна вече не е първа младост е Кали, кучето на Валерия Димитрова. Казват, че породата му е между ягдтериер и пинчер, но за нас то винаги ще си остане куче порода “фейсбук”, там си го намерихме. Кали има привилегията да се разхожда сама и винаги без каишка. Не рядко през годините е пътувала на стоп до най-различни диви кътчета в страната – плажът на Липите, фестивалът в Гела, Седемте Рилски езера. От няколко години Кали е гражданин на света и след двугодишно гонене на маймуни в Кения, сега се наслаждава на аманските котки в Кралство Йордания. 

Най-глезеното, най-аристократичното, най-награждаваното куче в Алма Алтер е кучето на режисьора Николай Георгиев – дакелът Луция, носител на няколко награди Алтер, за активното си присъствие в театъра. Луция често ходи на почивки с главния редактор на списание “Кино” Люси Дякова, френските сирена са основно блюдо в хранителния й режим. Тази година Луция получи и главна кучешка роля във филма “Жири”, който очакваме да гледаме през спетември  2021 година. Луция е гледала най-много представления на сцената на Алма Алтер и често има свое авангардно мнение по темите, свързани с втория център на сцената и импровизацията. Любимото й място в театъра – централният прожектор, разбира се.

Най-младият член на трупата на Алма Алтер е обезоръжаващият бийгъл – Дейзи Арсова. Истината е, че Гопето няма нужда от куче, за да покорява женските сърца, но двамата заедно са неустоима комбинация. Дейзи тепърва прохожда на сцената и прави първите си стъпки под зоркото око на своя стопанин. Тя е приятел и на кучетата, и на котките, винаги в настроение и готова за игра. Дейзи е единственото момиче, което може да накара Георги Арсов между две репетиции да тича до вкъщи, за да прекара време с дамата на своето сърце. 

Жири

Какво би станало когато един от най-модерните съвременни хореографи в България хване режисьорската палка? Когато бащата на българския авангарден театър напише сценария? А неговите ученици, актьори от няколко поколения се срещнат за първи път пред камера?

Проекта “Жири” започнахме преди 4 години, когато Николай Георгиев реши да направи продължение на филма си “Жирафчето”. “Жирафчето” разказва за перипетиите на едно порастващо момче, за приятелството, любовта, кризата между поколенията, идеалите на младите, намирането на вътрешна идентичност и спасението от враждебния външен свят. В новия филм “Жири”, ще откриете тематично сходство, но никакво сюжетно такова. 

“Сценария написах по актьорите” –  споделя сценаристът Николай Георгиев. Работата по текста продължава 4 години. Филмът се превръща в музикална драма, в която множество ексцентрични персонажи се срещат и се гонят по ъглите на един любовен триъгълник. Главният герой – Жири, тича градския маратон и тичайки пораства, намира любовта си, попада в театъра. Междувременно в един софийски бар група момичета и момчета със сняг по устните също търсят любовта, намират я по свой си начин. 

Премиерата ще очакваме всички заедно, а до тогава можете да изгледате Жирафчето и да четете новата рубрика в която режисьорът, сценаристът, актьорите, екипът, споделят своите впечатления от сниманич период.

В главните роли ще видите любимите си актьори:

Сценарист – Николай Георгиев

Режисьор – Петя Йосифова-Хънкинс

Музика – Иво Димчев, Константин Кучев и Георги Арсов 

Оператор – Иван Тонев

Продуцент: АРС Диджитъл 

Проектът е подкрепен от Националния Филмов Център.

Очаквайте утре текста на режисьора – “Жири или един живот на пресекулки”.

Публиката ни разбра

Социална изолация, от началото на пандемията чуваме само това, че трябва да живеем в социална изолация. Нещо се разбунтува в нас. Как така? Това е невъзможно. Забравихме, че по време на социализма живяхме точно така.  Цели 45 години.  И така свикнахме със социалната изолация, че я приехме. Доброволно. Забравихме, че сме народ, превърнахме се в тълпа. Всички в кюпа. Значи всички равни по отношение на социалната изолация. Тълпата не допуска индивидуалности и различния. На ляво! И всички тръгнаха на ляво. На дясно! Това не смеехме дори да си го помислим, камо ли да го произнесем. Дойде демокрацията, но дойде и норма 2019. В началото приехме това като предупреждение. Но когато тя ни показа зъбките си решихме, че ще я преборим. И започнахме да хитруваме. Няма да спазваме ограничителни мерки, ще си играем театъра. Дори на 30% публика. Дори навън, дъжд, студ,  но срещу билети. Няма да останем гладни. Не сме идиоти.  Като тези от Алама Алтер, които вместо да играят с билети, въведоха запетайки. Сложиш запетайка на зрителя и той я взима за билет.  Никой не разбра идеята ни, че изкуството не е продукт за продаване. Не може да го превърнеш в „работа“ за пари. Ние сме благодетели. Караме другите да живеят с изкуството ни. В отплата очакваме само, че след пандемията публиката ни ще разбере играта. Двама мои актьори от театър 199 пропътуваха цяла България със спектакъл, който поставих там ми казаха, че са събрали пари за четири автомобила. Аз не участвах в играта. Зная, че тази игра е от лошите. Пандемията още не е свършила, а те бързаха да започнат да играят срещу билети. Не, приятели, няма да стане. Зрителите ни разбраха играта. Те не искат да си купуват билети. Минете на социално ангажирано изкуство. Да ви поддържат държавата, фондациите, меценатите.  Има и друг изход. Образование чрез изкуство. Да, артисити сме, но можем да бъдем и учители на новите поколения. Да ги подготвим да не могат да живеят без изкуство. Не само с нашето изкуство, а със своя живот в изкуството. Ако питате мен да бъдеш  учител е повече отколкото да бъдеш артист или просто артист –  учител.

Автор: Николай Георгиев

Николай Георгиев с орден „Св. св Кирил и Методий“

С Указ номер 171 президентът на Република България – Румен Радев, награди режисьора на театър-лаборатория Алма Алтер – Николай Георгиев,  с орден „Св. св Кирил и Методий“ първа степен за особено значимите му заслуги в областта на културата.  

Президентът благодари на Николай Георгиев, Иван Терзиев, Лозан Лозанов, Донка Копринкова и Рашко Иванов, обръщайки се към тях с думите  „Вашите биографии са разказ за творческото дело, посветено на общественото развитие и духовното израстване. С художествените средства на кинематографията, театъра, архитектурата, фотографията, с утвърждаването на културни ценности и традиции  вие изграждате основополагащи ценности, възпитавате мироглед и разкривате нови хоризонти. Днешното отличие е дълбоко признание на цялото ни общество за вашите постижения и за вашата безрезервна отдаденост. Вашите професионални успехи са пример за отстояването на естетически мащаб в нашите културни традиции  и този пример е изключително важен за младото поколение, за да вижда то в културните, образователните и научните постижения инвестиции в своето бъдеще и общ български път към успеха.”

Потърсихме Господина за коментар: „Разбира се когато се съберат двама братя, това не е случайно. Кръвната връзка обикновено се превръща в духовна връзка. Така е с Кирил и Методий. Така е с братята Евлоги и Христо Георгиеви. Това не е успех на този и онзи, а успех в името на всички. Именно с това тази награда е важна. Тази награда е награда на Алма Алтер, театърът на Софийски университет и на специалността Авторски театър, защото ползата от всичко това е че младото поколение минава през културните процеси и разбира, че над конкретните, личните и професионални успехи трябва да има един успех в името на всички, в името на нацията, в името на народа. За да можем действително сред достойните представители в Европейския съюз да се наредим и ние като достойни българи.”

“Очи в очи – с Андриян Асенов” – Погледът има значение!

Само преди броени дни дойде добрата новина, програмата на Национален Фонд Култура “Социално ангажирани изкуства” подкрепи проекта на театър-студио 4хС “Словото като спасение”. Един проект за развиването на творческите  умения на хора с увреждания,  чрез срещите им с известни поети и писатели, които да ги подготвят за участие в национален поетически конкурс, който ще има състезателен характер. Участниците ще представят своето творчество под формата на спектакъл в театър Алма Алтер. В рамките на проекта ще стартираме и подкаст канал Очи в очи с незрящия независим актьор и победител в България търси талант – Андриян Асенов. Потърсихме Ади за коментар и ето какво ни сподели.

Очите са нещо, което всички имаме, което носим вън от себе си, но и вътре в себе си.

Всяко око, има своя изглед, своя поглед, своето виждане.

Аз нямам очи, но имам едно око – сърцето. То вижда, гледа, и най-вече чува.

И ето – настъпи момента, в който това ще започне да се случва.

Очи в очи – с Андриян Асенов.

Аз – с мой, собствен подкаст.

Благодарение на театъра отново ще имам възможността да срещна очите на другите, да разбера техните идеали, тяхната външна и вътрешна същност.

За мен този шанс да бъда водещ, да си имам свое, собствено време – за да задавам въпроси, за да търся отговори, ме кара да се чувствам пълноценен, щастлив.

Гостите ми – те ще бъдат различни. Културни, некултурни, дръзки, смели, крайни, всякакви.

Сигурен съм, че всеки би имал какво да каже, че всеки би искал да бъде чут.

Аз съм готов да погледна през вашите очи. А дали вие ще бъдете готови да погледнете през моето око, тепърва предстои да разберем.

Очи в очи – с Андриян Асенов – Погледът има значение!

Андриян Асенов

Проектът се финансира по програма “Социално Ангажирани Изкуства” на Национален Фонд Култура.