fbpx

„Лимоненото момиче“ се завръща на сцената на „Алма Алтер“

Автор, Актриса, Блогър, Офелия, Лимоненото момиче, Първата  и последна любов на Бекет, Натали Дакова и нейната Бета.

Натали,как си? (този въпрос не го очакваше, сигурна съм…)

„Живея/и стихове пиша/(тъй както умея)“.

Този въпрос е онази златна среда, от която ние – хората – така умело се опитваме да избягаме. Хвърля те в дълбокото, ако му се отдадеш, но в повечето случаи няма кой да плува до теб. Вярно е, спасителните лодки си ги носим сами, но понякога е хубаво някой да ти посочи фара към брега. Може би затова не се питаме. Хващаш ме в онзи много кратък и много таен момент на цветя, цъфтящи отвътре, напук на снежинките навън. Добре съм.

„Лимоненото момиче“ или „Първата любов“? Булгаков или Бекет?

Маргарита Николаевна не е била щастлива нито за миг, а пък от виковете на  онази „Първа любов“ не можеш да се отървеш дори и след втората. Чрез първия възприемаш ситуацията в нейната художествена извисеност, вплетена с мотивите за вечността на понятията извън човешката раса. Вторият отваря вратата и ти поднася илюзии, но в един момент усещаш неговия абсурд до себе си и му вярваш докрай. Лимоненото момиче в този си нов живот съществува благодарение на първата любов. Лулу И Маргарита. Булгаков И Бекет.

Театърът или Киното?

Театърът е онова интимно вътрешно пространство на личната истина. Щом вече си омазал босите си пръсти с неговата сладост, не можеш да избягаш от вкуса му. А и не искаш. Обичам да ме боли на нашата си сцена, обичам хората на тази сцена. От киното имам още много да патя. Засега мачкам формите му като пластелин и търся коя е моята.

Женското или мъжкото начало? Сърце или дух?

Не мисля, че природата се ражда отделно от духа. Човекът се появява от духа на природата. Женското начало приемам като онази енергия на белите гълъби, на лястовиците, на всяко чисто платно, по което следва да рисуваме. Избирам си Душата.

В началото бе… ?  

В началото беше малка. Все още е малка, но по-често стига до слънцето.

…и накрая Тя?

Накрая ще каже, все още е само началото.

                                                         Едно интервю на Валерия Димитрова

Because we can

LIVE CONCERT 

Освен театрална трупа Алма Алтер си има и музикална банда – Скоростта на мрака, кръстена на едноимния хит от постановката Скоростта на мрака.

Бандата предлага един концерт на енергията, в който можете да чуете кавъри на любими български и световни хитове, авторска музика и музикални импровизации на случайно избрана тема.

Вокал и китара: Георги Арсов
Барабани: Борислав Георгиев
Бас китара: Георги Балтов
Клавири: Марио Йоцов

Що е отечество – въпросът, който уби Гео Милев

по Гео Милев

“Що е Отечество“ е спектакъл за конфликта между Егото на отделната личност и общество, което не иска да приеме другостта, истинската вътрешна идентичност на личността, която има свое автентично душевно пространство.
Това е спектакъл вик: “Аз не съм това, което знаете за мен.”
Спектакъл порив: „Вземи, отнеси ме през пламък и вихри гръмовни. Ела….“
Спектакъл – лозунг: „Долу Бог!“
Спектакъл заклинание: „Кръг подир кръг, девет кръга от мъка.“
Спектакъл смирение: „Ние вървим тихо през снега. Тихо с нашето дълбоко щастие. Вървим като по цветя.“

„Там, дето има усилие за стил, има стих“ – казва Гео Милев.
Спектакълът е поезия, синтез в мисълта и средствата. Тялото, езика на тялото – основно изразно средство. Тялото в неговото настояще в автентичния му покой, в който се ражда и умира нашата личност, нашия вътрешен човек, нашия богочовек…

„Фрагментът изразява цялото много по-добре, отколкото цялото изразява самото себе си.“

Спектакълът е част от прогрмата Българската литература за българското усещане, включваща спекткалите: „Септември“ по Гео Милев, „Живот и слово праведного Климента“ по словата на Св. Климент Охридски, “ За бащата и за братята“ посветен на Братята Христо и Евлоги Георгиеви, „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, „Албена“ по Йордан Йовков.

Режисьор: Николай Георгиев
Хореограф: Петя Йосифова
С участието на: Трупата на Театър-лаборатория ‘’Алма Алтер’’

Лимоненото момиче

Моноспектакъл на Натали Дакова, режисьор – Николай Георгиев

В момичетата има нещо недовършено. Не, нямам предвид това, което прави момчетата момчета. Съжалявам, че не съм се родила момче. Щях да имам поне брат и така да компенсирам, че съм момиче. Адам и Ева са имали двама сина – Каин и Авел. Каин убива Авел. Ние, нямайки кого да убиваме, убиваме себе си. Няма да разберете това. Вие не сте изгонени от рая. Ние, момичетата, сме изгонени оттам. И най-лошото на това не е самото изгонване, а невъзможността да се върнем там. Не знаем къде е, какво е, не сме срещали нищо подобно. И затова се лутаме, момчетата живеят, а ние се лутаме. И не е важно дали живеят добре или зле. Просто живеят. Затова единственото, което искаме, е да се залепим за някой от тях, за да започнем да живеем и ние… И пак не е важно как. Просто да живеем.

Ромео и Жулиета

„Без сетива, няма чувства. Ако се смееш, когато другите се смеят и плачеш, когато другите плачат, тогава трябва да се приготвиш да умреш, когато те умират.“ – Уилям Шекспир 

За това отпуши сетивата си, освежи ума си и ела да се срещнеш вечната история за ЛЮБОВТА, в която шекспировите герои се отправят към дъното на своята душа и там се срещат със самите себе си. Що за смисъл може да има в това да живееш когато другите живеят ако не живееш с тях, посредством тях, вътре тях.

Режисьор: Николай Георгиев

Участват: Георги Арсов, Неда Таскова, Марко Дженев, Мирослав Филков, Евгени Панчовски, София Николова

За бащата. И за братята.

„За бащата. И за братята“ е спектакъл, посветен на живота и делото на братята Христо и Евлоги Георгиеви, част от Климентовите дни на Софийски унвиерситет „Св. КлиментОхридски“, по случай 130 годишнината от създаването на най-старото висше учебно заведение в България. 


Един спектакъл отвъд времето и пространството, в който заветът оставен от духовния баща на българската култура – Св. Климент Охридски, достига младите братя Евлоги и Христо Георгиеви и стъпка по стъпка, камък по-камък, ги води в тяхното себе-опознаване, познаване на другия и припознаване на Познанието и вярата като единствени добродетели, които ще водят българския народ към едно по-добро бъдеще. 

Спектакълът е част от прогрмата Българската литература за българското усещане, включваща спекткалите: „Септември“ по Гео Милев, „Живот и слово праведного Климента“ по словата на Св. Климент Охридски, “Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, „Що е отечество“ по Гео Милев, „Албена“ по Йордан Йовков.

Спектакълът се финансира от Министерство на културата и Фонд научни изследвания на Софийски университет„Св. Климент Охридски“. 

Бракове по любов

Промени начина, по който мислиш за любовта! 

Браковете на”@лма @лтер” се сключват единствено и само по любов. И затова нямаограничения – всеки има право да потвърди любовта си към своя любим човек,животно, идея, предмет. 

Ритуалът се провежда на 08 Декември от 10:00 до18:00 като ритуали има на всеки 15 минути, след коeто любовнобрачните получават и официалното сиДадайство

ЗАПИСВАНИЯТА СА ПРЕДВАРИТЕЛНИ ЗА ОПРЕДЕЛЕН ЧАС И МОГАТ ДА БЪДАТ НАПРАВЕНИ НА ТЕЛЕФОН: 0896195657, както и на място в Театър-лаборатория “Алма Алтер”.

Краят на играта

Дилян Дайновски и Ирен Петрова, “Краят на играта” 2014

Природата ги е забравила. Остават двамата един на друг. Единият на другият. Другият на единият. Играят. Играта. Ще играят. Победителят е този,който ще изиграе Играта, ще изиграе Другия, ще изиграе себе си. Победител няма. Само трици и пясък. Пясък и трици. Талаш, в който увяхват бурените на една любов.Остава нищо.

Режисьор: Николай Георгиев 
С участието на: Георги Арсов, Марко Дженев, София Николова и Пламен Момчилов.

Невъзможната Ти, Невъзможната Аз

Две девойки , които търсят невъзможността да бъдат себе си.

Две момичета провокират, симулирайки бременност. Това им дава свободата да бъдат това, което не са. Да действат от името на някой друг. Да правят всичко онова, което са искали, но не са могли. Да разсъблекат своя живот до край, до неговата невъзможна голота. И да го видят, за първи път  такъв, какъвто е – “невъзможен”. И сега накъде?

Албена

по Йордан Йовков


Когато загубим красивото у себе си, когато то е недостатъчно у нас, преставаме да бъдем човеци. В нас се настанява абсолютното нищо, т.е. вечното недоволство. 


Празникът. Музика, глъчка, радост. Всичко и всички се отварят. Празнуват. Само Албена, родената за празник, не празнува. Кой ще отключи нейния празник? Грозният, когото тя е избрала за свой мъж? Красивият, когото дарява с обич или този третият, който не е нито съпруг, нито обичан. Всеки мъж (и не само) в селото е в образа на този третия, т.е. другият. Мечтае и иска да бъде един от другите двама – ако не обичания, то поне съпругът. Зависими от тази своя невъзможна мечта те превръщат Албена в жертва. На дарената й от природата й красота. 


В разгара на празника става убийство. Кой е извършителят? Албена? Куцар – грозният съпруг? Нягол – обичаният? Или някой от многото, които могат да бъдат мислени като третия, т.е. другият. Другите, отхвърлените, селото, обществото. Кой? Кой да бъде обвинен? Кой да понесе вината? Кой да се качи в каруцата, която ще отведе Албена и красотата далеч от хората – изпъдени завинаги от душите на хората. Кой? Човекът в нас. Обладаните от недостатъчност на човещина. 
Музиката отново оглася селото, но не носи радост. Звучи абсурдно. Има я, но няма го празникът. А как се живее без празник? С една недостатъчност на красота вътре в нас. С едно голо недоволство.

Спектакълът е част от прогрмата Българската литература за българското усещане, включваща спекткалите: „Септември“ по Гео Милев, „Живот и слово праведного Климента“ по словата на Св. Климент Охридски, ” За бащата и за братята” посветен на Братята Христо и Евлоги Георгиеви, „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, “Що е отечество” по Гео Милев.

Режисьор: Николай Георгиев

Албена: Валерия Димитрова, Куцар: Георги Арсов, Нягол: Евгени Панчовски, Селото: Марко Дженев