Патрицa Щжелчик притежава диплома в сферата на Културни изследвания и Бизнес управление, с особен фокус върху културните практики и институции. Тя проявява основен интерес към диалога между изкуството и публиката. Тя ще изследва темите и естетиката на „Затвор на сънищата“ на Алма Алтер.
Да гледаш пиеса, без да разбираш езика, на който се говори, е преживяване, което те кара да обърнеш внимание на аспекти, върху които иначе човек може и да не се съсредоточи, и да измислиш своя интерпретация в движение. Дори и с предварителната информация за вдъхновенията и влиянията върху текста, е трудно да не позволиш на ума да се лута в други посоки, опитвайки се да намери смисъл във всичко, което се случва на сцената. Две актриси, една стълба, едно пиано и един метроном – единствените елементи, които публиката вижда по време на пиесата. Това е моето преживяване по време на Затвор на сънищата, пиеса, вдъхновена от Животът е сън на Педро Калдерон де ла Барка.
Един персонаж, облечен в бяло, изигран от Мария, и другият в черно, въплътен от Мариела. Оригиналната история, която изследва конфликта между съдбата и свободната воля, би подсказала, че белият персонаж е затвореният принц, а черният персонаж е кралят, който затваря сина си. Бащата се опитва да убеди затворника, че краткият му опит извън затвора не се е случил, а е бил само сън. Въпреки че знаех контекста предварително, не можех да спра да мисля, че тези два персонажа са просто две страни на един и същ човек, представляващи вътрешните конфликти, които всички носим в себе си. Борбата между добрата и лошата страна? Борбата между Ид и Свръхаза – трябва ли човек да следва своите пориви или правилата? Има ли изобщо значение това, което правим, или може би „истинският живот“ е просто сън – или пък кошмар?
Доста минималистичната сценична обстановка засилва силните ефекти, които актрисите създават със звуци. Все още чувам силното тропане, което Мария създаваше, докато правеше големи стъпки със стълбата на гърба си. Звуците на пианото, изсвирени от Мариела, още ехтят в главата ми. И не мога да забравя синхрона на метронома и ритмичните възгласи на двете актриси, които ускоряваха сърдечния ми ритъм.
Стълбата изглеждаше като третия главен персонаж или по-скоро като неразделна част от персонажа на затворника. Тя играеше различни роли през цялата пиеса – затвор, подемник и нещо, което напомняше кръста, носен от Исус Христос по време на Via Crucis. Тя беше и ключовият елемент в моментите, които намерих за най-завладяващи – а именно актьорската игра на Мария върху стълбата. Дори дни по-късно все още ясно виждам актрисата, застанала на върха на стълбата с треперещи мускули, хващаща част от таванското оборудване – дори без да разбирам езика, монологът беше емоционално въздействащ. По същия начин беше впечатляващо да се види силата и издръжливостта на двете актриси, висящи с главата надолу толкова дълго време, докато същевременно оставаха в образите си.
Без да разбирам нито дума от пиесата, се чувствам извинена, че не я анализирам през призмата на оригиналната история, а я възприемам повече като внушение. Чувствам се оправдана, че гледам на тази пиеса през елементите, които ми харесаха, и че мисля за възможни значения, гледайки символите. И дори без да схвана диалозите, бях привлечен от пиесата благодарение на изпълненията на актрисите, сцената, сведена до есенциалното, и създадените звуци.
Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).