Денят е ключ за сънищата през нощта. Различните преживявания дават разлини фрагменти от ключа за нощтната ключалка. Колкото хора – толкова и фрагменти.
Сънищата са другият мой живот. Цветни, черно-бели, екшън или застинали, осъзнати, живи, сънищата ме съживяват нощем. Сънят, който най-много съм сънувала, безспорно е, че летя. Страхът от летене, пък е единственият ми страх, Парадоксално, нали? Още от малка съм развила цяла техника за летене в съня. Концентрирам се силно върху издигането, паралелно над земята. Дори само с един или два сантиметра. Един път успяла да преодолея земната гравитация, оставям концентрацията за летенето в задната част на главата си и започвам да си играя с височините, но съзнанието ми вече е свободно да мисли и за други неща – природата наоколо, опасността, в която съм или пък онзи когото искам да освободя, понякога философски понятия или спомен за любим близък. Най-трудно е приземяването, защото обратно на излитането, един път издигнала се – единственото правило е да не се концентрирам само върху приземяването, а обратно да оставя концентрацията в тила с твърдата убеденост, че летенето е най-естетсвеното нещо на този свят. В някои по-интензивни сънища ми се е случвало за момент да се поддам на желанието за центриране и обсесия, че летя и да падам със стотици метри, докато успея отново да избутам мисълта на заден план. И все пак моите сънища са оптимистични, като мен самата, никога не са с фатален край.
– Събуждам се. Без Аларма. Първите секунди са чист сюреализъм. Значи е сутрин… Как Знам ли? Сутрин излизам. Връщам се в изходна позиция, а после продължавам. Ерго съм в метрото.
– Обичам мотрисата. В нея се чувствам спокойно. Сигурно, като в кенефа. Там, върху тоалетната чиния, няма време. Вчера не се е случило, а утре още не е дошло.
– Съм тук, в себе си. Само че там тогава Сънят не спира да те върти във водовъртежа си и ти изглежда по истински от реалността. Всичко е шлаката във вените ти. И въпреки световъртежа, сърцетупа, душевната мигрена, сънят измамно превъзхожда миязмите на деня. както Казиното – бюрото по труда. Защото ти Дава привидната надежда за реванш.
– Но ме е Страх …. от времето. Когато минава покрай мен, като бърз влак без да спира по невзрачните гари. Няма билети за обратно прекачване. Сънят, за разлика от реалността на миналото те подлъгва, че спомена плува тук в изменчивостта на преписа.
– Но тук в мотрисата е спокойно, сигурно. Като в кенефа – Защото тук може да излизат свободно фекалите. Като мислите от подсъзнанието. да се отронват леко отвътре на крачола, по бедрото. без да попадат в утре или да засядат във вчера.
– Приятно е когато мога да говоря с думите на мислите ми. Като някой древен грък, говорещ с някакви други гърци. От онези антични времена на агората. Аз Казвам: “Влача камъка си като Сизиф!“ и същевременно се чудя дали Камю си е вярвал, твърдейки че Сизиф е щастлив, защото намира радост в повтаряемостта на живота си. Говоря за Време отпреди епохата на времето.
– Страх ме е от времето… Споменах ли го вече? Съжалавям. От къде да започна? Съм Толкова далече от мига на детонацията сякаш пространството започва да изкривява времето, сливайки го, оплитайки го в себе си. Времеврът. Синус, косинус.
Но обичам безвремието. В него мога да задам въпросите (Ми/Ти/Ни):
{Без последствие}
{/за отговорите/ }
И
{/за времето/}
– И се питам… дали като мине времето. Цялото това „времето” с неговото преди и след. Толкова много време да мине, че то самото да се превърне в пясък. Толкова много пясък да се отрони от счупената стъкленица на Хронос, че Сахарата да е капка в морето на тази пустиня. Толкова много време да мине че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.
– Пясъкът да не може да мери…
…Да мине –
– Да се изсипе през механизма на пясъчния часовник. – Толкова време да мине, че да забравя кой съм, откъде идвах и на къде се бях запътил.
Рядко сънувам. Още по-рядко помня. Помня кошмари, но те са просто случки от живота ми, които се повтарят и през нощта. Сънувам и как се събуждам и правя нормалните неща, които правя сутрин, после наистина се събуждам и не знам дали това е сън или реалност. … И да исках не мога да ви ги разкажа.
Някои от нас сънуват будни,
сънуват за да срещнат, сънуват, за да общуват
със себе си или с някои от персонажите, които населяват нашето вътрешно. Там – в сънищата, сякаш сме по- истински. Но…
“В този свят тъй чуден,
дали ти спиш
или си буден?”