Моите обувки…чифт…но винаги едната липсва.
Може би остана в онази канавка край пътя. Само, че беше там, когато ги взех от Париж.
Лявата трудно се нахлузва, когато дясната е подгизнала, но дупката в подметката пасва на мазола.
Едната съм я кръстил Диди. В другата събирам листенца от върбата.
Като цъфне… ако цъфне.
Маратонките за бързо ходене от Декатлон още не са се скъсали.
Вече една година тичат, скачат, носят, играят, ремонтират и танцуват. В дъжд, слънце, пясък, асфалт, единственото място, на което не ме следват, е на сцената. На нея винаги се събуваме.
Е, почти винаги… черни, непретенциозни, удобни, разговорливи.
Помня една приказка, когато бях малка, за двете обувки, които са толкова влюбени една в друга, че страдат, когато през деня не могат да се видят. И бутайки една към друга , спъват своя собственик постоянно, докато не ги оставя в една кутия. Ако използвам тази метафора, то моите черни маратонки разбират, че любовта е търпелива и с обич се разминават, докато не настъпи нощта и техните безконечни романтични срещи в коридора.
Най-добрите обувки били тези, които събуваш за части от секундата, за да…танцуваш.
Мишо, ако можеше да върти педалите на колелото бос – щеше да му е най- добре!
Все пак си има едни – сиви да са му в рязък контраст с ежедневието, което е всичко друго, но не и нито един нюанс на сивото.
Вие чухте ли за новата тенденция?
Сложете обувката си на главата и задръжте пет минути. Дишайте дълбоко. Какво ви казва?
Диан изплю камъчето – “Ако хората си носеха обувките на главата – щяха да са чисто нови дори след 100 носения!” За решенията в живота му, слухове казват, че пръст има Обувката.
Всяка джаз певица знае, че не й ли тропне токчето – не е никаква джаз певица.
Затова в шкафа, малко прашасали, но пък здрави, черните токчета на Мариела си мечтаят да потропат по сцената.
Тя ги е зарязала, защото самодивите ходят боси. Ще ги чуете по ситното звънче отдалече, а дали ще ги видите – никой не знае…
ДВЕТЕ обувки на Ади и Гопето струват колкото кола и половина (с ремарке.)
Инспирирани от балоните, от пъстротата, от усещането, че пак тръгваш на път. От това, че едното не може без другото.
А важен е пътят, не дестинацията.
P.S 1 Не ви ли напомнят на едно представление? Бръснарят демон от Флийт Стрийт?
P.S 2 Когато обувките проговорят – за нас думи НЯМА
Ако пък искате да разберете какво имам предвид – на 12 април в 19:30ч. – елате и ще ви стане ясно. Или пък не.