Тази година беше много силна за мен. Научих се на много неща и едно от тях е да прощавам. И нещо повече – научих се да прощавам на себе си. Миналото лято се случиха неща, за които чак през март тази година успях да си простя и освободя. А дори не бях виновна. Просто така се случиха нещата и това е окей. Да грешиш е окей. Дори в този момент да изглежда ужасно и умът ти 24/7 да мисли за тази случка и затова да ти е трудно да спиш. Да, отне ми време, но после всичко се отплати. Като се освободих напълно от тази тежест в плещите ми един нов свят се откри пред мен. Изведнъж всичко стана толкова по-красиво. Всички станаха много по-прекрасни и усещах тези огромни любов и щастие, които не бях изпитвала досега. Пред мен все едно се отвори една нова врата и като минах през нея все едно се родих отново. Станах нов човек.
Много е важно да прощаваме на себе си и на другите и тази пандемия ни кара да го осъзнаем. Като оставаме отдалечени от другите оставаме единствено със себе си, а ако не можеш да живееш със себе си, то с никой не можеш да живееш. Да имаме приятели, може би и любовта на живота ни, но всичко се случва. Може да си тръгнат, да ги напуснем или да се появи пандемия, която да ги вземе със себе си. Не знаеш дали вашето утре може да се окаже последното утре, не знаеш дали караницата снощи ще бъде последния спомен за този човек. Смятам че има причина прошката да е толкова активен мотив както в Християнството, така и в много други религии (като например Юдаизма, Будизма, Даоизма и др.). Затова имаме празници като Сирни Заговезни или Коледа, където наистина забравяме трудностите и различията си. Прошката, макар и понякога трудна, трябва да я има.
Автор: Неда Свиленова