Благодарността и прошката

Признавам си, че от месец тръпна в очакване на Коледа. Планувах с прецизност на часовникар точните дати за почивка, които да „изпрося“ от работодателя, какво ще подаря на близките си, къде ще окача лампичките /защото какво е Коледа без пищната  украса?!/, а идеята за чаша горещ шоколад, камина и хубава книга ми се струваше като мираж. Или на кратко, всички критерии за една повърхностна, изпълнена с излишно консумиране и кич Коледна седмица, бяха на лице. Сега обаче, се намирам в празния вагон на влака, с когото ще се опознаваме около 5 часа по пътя към родния ми град и осъзнавам, че: от години се радвам повече на идеята за Коледа, отколкото на самия празник и това, което стои зад него. Купуването на подаръци се превърна в задължение, лампичките, селектирани с моментен ентусиазъм, си стоят непокътнати в кутията /за елха и дума да не става/, а в главата ми се върти мисълта, че все пак трябва да се върна на работа след 4 дни, задачите ми за университета са с две седмици закъснение, а посещаването ми на репетиции става все по-рядко. И идилията на почивката ще бъде прекратена от връхлитането на реалността. Но докато дойде време това да се случи, бих предпочела да се капсулирам в една друга, прекрасна реалност, а тя е… че толкова много се радвам, че имам място, на което да се прибера! На гарата да ме посрещне тати – нищо, че е 03:30 през нощта и е на работа на сутринта. Че мама ще се събуди в момента, в който отворя вратата – котката също. И лампата ще светне! И ги има! И са там… А на другия ден и батко ще се прибере – и ще бъдем заедно отново – цялото семейство на едно място, за пръв път от година. Ще видя баба и дядо, ще се разровя в старите семейни албуми. Ще видя стари приятели, забравени усмивки. И сърцето ми се изпълва с благодарност за това, че тази година осъзнавам, че имам за какво да се върна. Защото предишната… Не беше така. Благодарна съм за хората, които продължават да вървят рамо до рамо с мен, въпреки, че през изминалите 12 месеца бях най-лошата версия на себе си. Не бях добър приятел и дъщеря, и най-вече… не бях вярна на себе си.  Тук идва ред на прошката. Бих искала да си простя за собствената си деструктивност. За това, че забравих какво е да мечтаеш и да имаш цел. За това, че имах нереалистични представи за това каква трябва да бъда, а след това за самобичуването, че не съм успяла да ги изпълня. Прощавам си, дори и за вината, която изпитвах снощи след изядения бургер на вечеря, въпреки, че не съм тренирала от месец. 

За мен, Коледа е обвита от простота – малки, дребни нещица, като това да има кого да гушна, с кого да изгледам за стотен път „Сам вкъщи“, облякла плетен пуловер, а на Бъдни вечер около трапезата да стоят любимите ми хора – здрави! Защото е трудно да се пренебрегне и фактът, че се намираме в разгара на пандемия. А когато си у дома, залезите са най-красиви, вечерите най-топли, а малкото кълбенце козинка – най-мъркащо! Затова, тази година пожелавам на всички само едно – простота… Бъдете добри, смирени и благодарни. И нека следващата бъде по-добра от изминалата!

Автор: Стаминира Димова