Рождеството и прошката в разгара на пандемия и в навечерието на Коледа

Kоледа е някъде по пътя между подаръците, които купуваме от мола, колко ястия ще има на коледната трапеза и вечерята със семейството. Моловете обаче тази година са затворени, а Дядо Коледа май ще ни пропусне по една или друга причина. 

И то каква година – година на изпитания и загуби, жертви. Сякаш ние хората бяхме загубили усещането за отговорност, за лична отговорност и се загубихме по пътя между маските, мерките и епидемията. А тя епидемията не идва само от вируса, тя идва от всичко онова, което изгубихме по пътя към себе си. Най-вече себе си.

Втреничехме се в телевизорите, заслушахме се в правителството, изхвърлихме изкуството от душите си и до такава степен, че не е ясно дали, когато времето дойде ще си го поискаме обратно. Дали ще поискаме всичко онова, което ни отнеха.

Но Коледа не могат да ни я вземат, защото тя никога не се е криела в моловете, никога не е била в храната, подаръците или белобрадия старец. Тя се крие в усмивките на хората, в тяхната доброта, в умението им да обичат и да прощават. В снега, който дори да не падне над земята можем да си представим. В коледната музика, която звучи, в интимните паузи със семейството на Бъдни вечер, в усмивките на приятелите ни, в онези, които се прибират от широкия свят, за да са в тази малка, но красива България. 

Всичко тече, всичко изтича. Така поне казва поговорката, но ще дойде време, когато ще се връщаме назад и ще си спомняме за всичко, което сме направили. За всяка отсечена елха и за всеки счупен прозорец. За всяко разплакно дете и за всеки изпуснат миг. Нека си простим отсега, да не чакаме точното време, защото когато дойде може просто да забравим.

Тази Коледа съм сигурен, че загубите на Милен Цветков, Димо Стоянов и всички останали, които тази година ни отне, няма да бъдат забравени, но ще бъдат простени. Защото така биха направили те. Защото съм сигурен, че сега се усмихват и карат колело някъде по небето. Какво друго ни остава и на нас… смъртните, обречени на безсмъртие.

”Самотен ден от безмълвната вечност 

остави в мен безчувствени мечти. 

Тъй искрен бе моментът за двама 

с искащи, блуждаещи очи 

Това е приказка една … 

И времето играеше драма 

абсурдът бе комедия една, 

а ролите със образи бели, 

костюмите потънали в тъга 

Това е приказка една … 

Цигарен дим, мастилница празна

 И приказка за стари времена 

Това е приказка една …”

Автор: Георги Арсов