Kоледа е някъде по пътя между подаръците, които купуваме от мола, колко ястия ще има на коледната трапеза и вечерята със семейството. Моловете обаче тази година са затворени, а Дядо Коледа май ще ни пропусне по една или друга причина.
И то каква година – година на изпитания и загуби, жертви. Сякаш ние хората бяхме загубили усещането за отговорност, за лична отговорност и се загубихме по пътя между маските, мерките и епидемията. А тя епидемията не идва само от вируса, тя идва от всичко онова, което изгубихме по пътя към себе си. Най-вече себе си.
Втреничехме се в телевизорите, заслушахме се в правителството, изхвърлихме изкуството от душите си и до такава степен, че не е ясно дали, когато времето дойде ще си го поискаме обратно. Дали ще поискаме всичко онова, което ни отнеха.
Но Коледа не могат да ни я вземат, защото тя никога не се е криела в моловете, никога не е била в храната, подаръците или белобрадия старец. Тя се крие в усмивките на хората, в тяхната доброта, в умението им да обичат и да прощават. В снега, който дори да не падне над земята можем да си представим. В коледната музика, която звучи, в интимните паузи със семейството на Бъдни вечер, в усмивките на приятелите ни, в онези, които се прибират от широкия свят, за да са в тази малка, но красива България.
Всичко тече, всичко изтича. Така поне казва поговорката, но ще дойде време, когато ще се връщаме назад и ще си спомняме за всичко, което сме направили. За всяка отсечена елха и за всеки счупен прозорец. За всяко разплакно дете и за всеки изпуснат миг. Нека си простим отсега, да не чакаме точното време, защото когато дойде може просто да забравим.
Тази Коледа съм сигурен, че загубите на Милен Цветков, Димо Стоянов и всички останали, които тази година ни отне, няма да бъдат забравени, но ще бъдат простени. Защото така биха направили те. Защото съм сигурен, че сега се усмихват и карат колело някъде по небето. Какво друго ни остава и на нас… смъртните, обречени на безсмъртие.
”Самотен ден от безмълвната вечност
остави в мен безчувствени мечти.
Тъй искрен бе моментът за двама
с искащи, блуждаещи очи
Това е приказка една …
И времето играеше драма
абсурдът бе комедия една,
а ролите със образи бели,
костюмите потънали в тъга
Това е приказка една …
Цигарен дим, мастилница празна
И приказка за стари времена
Това е приказка една …”
Автор: Георги Арсов