fbpx

Не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем

Когато по идея на Пет започнахме рубриката “Жири” искахме да надникнем в снимачния процес през очите на актьорите. Лично аз си представях семпли, изпълнени с емоции текстове, снимки от личния архив, няколко откровения. След високо ерудирания текст на Симеон Василев обаче и четейки това, което ви предстои днес, оставям тази бележка на редактора. Имайте търпение да прочетете текста до края. Ако трябва и не разбирате, прескачайте цели абзаци. И аз не разбирам. Марко Дженев не е лесен за познаване, не е лесен за играене, не е лесен и за четене. Но отвъд логореята, егото, суетата, каламбурите, ще се срещнете и с най-големите му страхове и най-искрената му радост.

Вал

“Сложна Работа е Моцарт, другарю Алипин.”

Това мъдро съждение принадлежи на Главния общ работник на Софийската Филхармония – Стоянчо, който след поредната трагична репетиция на оркестъра, отива да утеши диригента, показващ тибетско разбиране за фината моторика на музиката и съпричастност към болките на маестрото.

Защото само един прост (природно естествен) човек, има капацитета да разбере сложното състояние на един „интелектуалец”, който сам не може да разбере себе си.

И само един толкова Незабележим за хода на световните събития, човек,  може така непривидно и небрежно да предложи намеса и помощ в опасните води на изкуството, с несъзната за него дързост и смелост: „Ако мога с нещо да помогна…?“

Наскоро имах преживяване, равностойно на преминаване през паралелни пространства – процесът по заснемането на мюзикъла  „Жири“.

В следствие на това пътуване, установявам,  че и мен ме е обзела простота, защото ми идва естествено да кажа:  „Сложна работа е и киното, другарю Георгиев”! Само не знам дали късно ми идва репликата: „Ако мога нещо да изиграя? (Тоест да помогна)“. Това изкуство, оказва се, е не по-малко сложна материя (от симфониите на Моцарт ”come on boys, it ain’t rocket science.). Заснемането на този филм ме накара сериозно да си задам  въпроса – какво е киното? Ами Филмът? Това е Предаване на реалност? Или Това е Екранът? Със Записа? Или е Процесът за заснемане? Процесът на гледане? Къде съм аз? Киното е пост-театър? Театърът е анти-кино? Всичко взето заедно или нито едно от гореспоменатите неща? Причината да не си отговарям на този въпрос, е и причината да не съм правил опити да припаря до киното и да се плаша леко от тази медия.

Много хора не виждат разлика между двете изкуства. За тях театърът е пра-роднината на лентата или пък филмите, са на театъра, следващата стъпка след живото. Макар и явната представа, че двете изкуства докато са толкова близки едно до друго – mutually intelligible – те са заедно с това и паралелни вселени.  

Всеобщата представата за театъра е Колизеум – едни хора излизат  за развлечението на другите – първобитност. Но същността на тетатъра е срещата – преплитането на съдбите. Според мен това е една от редките възможности да се докоснеш до фибрите на живота. Като при раждането, първите пъти с колелото, първата целувка (или поне първата, която не е нескопосана). Дестилирана есенция реалност. Театърът е изкуството на макро-погледа, на всеобщата картина, в която плуваме. Без нищо да стане, нещо се случва – защото той работи не с външната тактилност на света който ни заобикаля, а с изострената чувствителност на вътрешния ни свят – лапароскопична /безкръвна/ намеса в мирогледа ни, която живее, докато живеят мислите ни.

Киното от далече (за много хора) е лека заигравка, история на приказки, игра на преструвки. Само че, от близо, то изтрива като вълна-пясък тези представи.То хваща тези, които се занимават с него като буря, размята ги като вълнение и ако не можеш да се задържиш – изплюва те на брега и отминава бързо като „Видение миражно”. И в това си отношението е вид Сблъсък. На реалното с представата за реалното. За представата ни за света – проекциите ни за него и нас в него. И реалното отражение на нашите виждания и опити да го осмислим – Било то през абсурд, докуменатлистика, пародия или фабула. Киното е изкуство на детайлите. Киното е и детайл – клинопис. Това е занаята на вечния момент, чието записване минава за стотна от секундата и се кове с месеци. Свръх-силата на лентата е, че ще остане завинаги записана. Или докато носителите и паметта ни не ни изневерят.

И когато театърът, с неговия замах и обеми на живота, с инструмент – актьора, се срещне с детайла и лабораторната прецизност на камерата – оръжието на филма –  Сблъсъкът става помитащ – Театърът прави опит да се влее в киното като морфина течност (сребърен живак) от системата през жилите на Киното, а то от своя страна, мобилизира своите антитела да запишат всеки един миг от срещата в поредица от 24 кадъра (в 23-я има изненада). Това е голямата „пробойна” – Тайният кос на „Жири” и може би, неговата уникалност. Защото е трудно да си Актьор. Не само за теб, но и за околните. А още по-трудно е ако си правилният актьор в грешното място. Но пък грешният актьор в правилното място може да даде най-неочаквания и  може би най- интересен резултат. На площадката на Жирафчето се  срещат Театрални актьори, Не-истински Актьори, „Истински“ Актьори. Какъв е резултатът? Добър или лош? Печели или губи, че не следва жанровите порядки и правила? Тук бих цитирал Йежи Гротовски – „Няма хубав или лош театър (разбирай и кино). Има мой и твой.“

И в това отношение, снимачният процес за мен беше като едно паралелно пространство. Нещо, което сякаш промени биологичния, а и психологичния ми часовник. От нормалното, влязох в не-нормалното: тривиалната рутина на ежедневието се сблъска със света (и-реалния), който не се спогажда с установените норми. И  му отстъпи – обичам необичайните неща, чувствам душата си сродна с тази извънредна  Не-редност, като Остап Бендер (най великия съветски мошеник) или Оскар Шиндрлер (измамника с финес), които плуват-виреят, когато правилата са с краката нагоре. Цялата странност на филма, това че се врязва в ежедневието, че създава други закони – ме енергизира. Бяха като мечтана глътка пъстър цвят в пресъхналото гърло на една сивота. Фата Моргана на творческите (ни) идеи.  „Жири“ се случваше в едно реално пространство, което не съществуваше за деня или за нощта –  Тера обскура. Снимачните часове, които започваха преди изгрева и свършваха след залез. Понякога. Сблъсъка ни беше не само времеви, но и пространствен и социален. Пример за това е заснемането на протеста пред СУ, в който всеки гражданин – съвестен или не, гласно или негласно реши да се включи, а социалните мрежи експлодираха – Разбраха ли ни, какво правим, каква ни е идеята? Абсолютно не – Ситуацията беше следната: „Отиваме на филм за Шведска Тройка” – Уви оказа се не Шведска, а съветска и не било тройка, ами перестройка. Ходи после обяснявай, че нямаш сестра.

Интересно, но това което се оказа най-голямото препятствие за мен, беше “ролята”.

Да бъдеш себе си е нелесна задача. Поне за мен, явно. Да изиграеш себе си е още по-трудна. Спомням си, че съм се доближавал най-близо до тази задача в първи курс (театъра). Там се случи с помощта на Чичката. А в Жири задачата беше още по-трудна – Марко да изиграе ролята на Марко. Тоест да изиграеш себе си според представата на друг за себе си. Привидно не играеш никого. Дали се обръщат към теб, или към персонажа ти, би трябвало да няма разлика. Но когато  се оказваш неавтентичен на самия себе си, въпреки чувството ти за себе си, явно има разлика между теб и възприятието ти за самия теб. Този Марко ме накара да се усъмня в онзи, за когото беше писана историята. Заминах ли за чужбина да уча или се опитах да избягам (от себе си). Отидох ли да се усъвършенствам или просто да покрия факта, че съм задник. Къде беше сърцето ми? Ако го имаше въобще. Аз ли заминах или това беше някой друг – моите спомени, плод на въображението, създадени да запълват бяло петно. Истинността на моята същност, поставена под въпрос. Кой съм аз? Има ли Аз… или е просто аз?

Интересен момент от снимачния процес е, че най-алтер (чужда) на моят „Аз“ роля (отвъд тази, да играя себе си) беше тази на – Боби – техникът на осветлението. За камерата бях Марко, за техниците бях Боби. Няма да видите ролята на екрана, но ще я усетите по нюансите на светлината в сцената на спектакъла „Септември“.

В театъра има свещен момент – това е преминаването от генерална репетиция към самия спектакъл, когато умът на актьора се влива в затишие и концентрация, за да събере мислите си и да бръкне дълбоко в резервоара. Целта – да излезе чист, не само пред хората, но и пред самия себе си. Подобен момент има и в киното – той е предхождан от думите – „Камера, Звук, Сет, Начало“ след което следва миг на свещена тишина и всичко стегнато и вглъбено поема по пътя, ролята и задачата си. И докато не се чуе библейската дума на оператора – „Стоп“, на терена цари религиозна отдаденост. Всяко прекъсване (макар и неволно) е греховно. Само че в този крехък процес на концентрация, между Киното и Театъра има една фина разлика, за която не бях съвсем готов. На филмовия терен между „Стоп“ и „Старт“ може да почувстваш как ходиш из мраморните коридори на храма Бейт Адонай (светия храм на юдеите в Йерусалим) – долавяш мириса на тамян, лекия повей на синайския вятър, песнопението на рабините, които палят последната свещ от менората. Но дойде ли „СТОП“, сякаш търговците нахлуват в храма и започва прословутото на Николай Георгиев „чафкосване“. Ако имаше Кинематографичен Иисус, щеше да хвърля плаки и микрофони на ляво и на дясно…. Слава Богу, че Георгиев беше не внимаваше в тези моменти. Един от пътите, в които се сблъсках от първо лице с това и ми беше трудно да се справя със зададената ми актьорска задача, е когато заснемахме първата среща с Лимоненото момиче. Трябваше да се влезе в много нагласи в този момент – Чистота, Непринуденост и лек флирт. И в очакване команда „Начало“ чуваме: „Влиза…. Още малко… Цвят пепел от рози… Бисер-мляко… Влиза….  Ах майка ти!“. Един от техниците следеше кога светлината от слънцето в съчетание с облаците ще е точна за снимане… И докато аз вече правя неприлични асоциации, е минала командата начало и всички ме гледат лошо защо не тръгвам.

Другият основен проблем, с който се сблъсках и ме караше да се чувствам като в непознати води, беше, че всеки един дубъл е окован в един и същ мизансцен (точно определен и неизменим), едни и същи думи – театралният актьор има задачата всеки път да изпълни /с мярка/ колкото може сцената, и всеки следващ  път той се опитва да надгради, да не повтори – поне при нас, де. Но в киното от А до Б се стига винаги по един и същи път. Ако излезеш от контурите, не може после да влезеш в лентата на филма – разплул си се.

В края на краищата „Жири“ беше едно странно, лудо и непознато преживяване за мен.

И ми припомни един важен урок. Че не винаги бягаме, за да избягаме. Бягаме за достигнем, Бягаме за да израснем. И най-важно – когато се върнем, посоката не означава назад – направи две крачки назад, за да погледнеш напред – „За това Бягай, бягай младо момче и не спирай бягаш.“

Марко Дженев

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.