Философът на Алма Алтер – Симеон Василев, споделя за опита си по време на снимачния процес на “Жири” , неговия персонаж – Митко и момчетата и момичетaта със сняг по устните.
Актьорът е демон. Глагол. (Не)чиста енергия, която дебне актуализация във всяка потенциална роля. Актьорът е ограбен откъм самостойно съществуване, и поради тази причина той лакомо граби от субстанцията на своите роли. Паразит.
Това е неговото проклятие – той винаги трябва да вижда себе си в отражение, скрито зад маска. Трябва да се опосредства. За да не бъде нищо, актьорският Аз постоянно се пресъздава с цел да бъде, чрез нещо друго. Чрез някой друг персонаж… алтернативна фикция на чуждо съзнание. Фикция на създателя, писателя, драматурга, сценариста. И така творческата сила извайва тялото… и актьорът го обладава.
Конфликт се заформя преди всяко преобладаване в безсъщностния не-свят на несвятите актьори, и преповтаря архетипния пир на съмнението, преживян от Хамлет. „To be, or not to be?“ – с този въпрос, театралният архон обрича своите еманации. Изправен пред потенцията на собственото си (отчуждено) битие, актьорът трябва да избира между нищотата и нейното отрицание. Какво мотивира тези, които, подобно на Хамлет, в крайна сметка избират да се подчинят на съдбата си? Да влязат в роля? Мотивира ги сякаш повторната среща с нищото – домът на всеки актьор. Понеже единствено там те могат да бъдат автентични на себе си. Да са това, което са. Или, тълкувайки метафорично думите на Антонен Арто: „Не е опиумът това, което ме подтиква към работа, а неговата липса. И за да мога да усетя неговата липса, той трябва от време на време да присъства“.
Само чрез притежанието на тяло, вампирският дух може да се сдобие с отражение, в което да се огледа. Тогава започва процесът на овладявне и пресъздаване на образ. Тогава се запознаваме със себе си, като наблюдаваме как това „себе си“ пре-формулира, изменя, променя, пре-строява и ре-фрагментира тялото, в което е попаднало. А сладките моменти на импровизация представляват периодични проявления на ожесточен дебат, в който Аз-ът се надвиква с шепота на вътрешния глас на персонажа. Сценарият е съдба, срещу която инферналната твар постоянно се бунтува. Всичко това се разиграва през медиума на наблюдението – theatron. Наблюдение на две нива – от очите на камерите и обективите на публиката, и от интроспективното зрение на ума. Демонологията на актьорския занаят е вид епистемология, проследяваща феноменологията на диаболичния дух.
Но казано по този начин, думите са грозни, терминологични… плъхове пръснати по почвата на белия лист. Единствено поезията може да им даде криле и да ги превърне в прилепи:
„Know then thyself, presume not God to scan;
The proper study of mankind is Man.
Placed on this isthmus of a middle state,
A being darkly wise and rudely great:
With too much knowledge for the Sceptic side,
With too much weakness for the Stoic’s pride,
He hangs between; in doubt to act or rest,
In doubt to deem himself a God or Beast,
In doubt his mind or body to prefer;
Born but to die, and reasoning but to err;
Alike in ignorance, his reason such
Whether he thinks too little or too much:
Chaos of thought and passion, all confused;
Still by himself abused, or disabused;
Created half to rise and half to fall;
Great lord of all things, yet a prey to all;
Sole judge of truth, in endless error hurled:
The glory, jest, and riddle of the world!“
– Alexander Pope
Това, което разбрах от „Жири“ за себе си, е колко мразя високите скорости, стоенето в барове, носенето на кожени дрехи и съ-участието в хореографии (е… последното го подозирах отдавна). За пореден път установих, че съм в конфликт със себе си, поемайки отговорност, за която не бях добре подготвен (учейки се в движение…). Контрастът между мен и моя герой е осезаем, но в това се криеше удоволствието на предизвикателството. В процес на снимките имах усещане за парадоксална идентичност. Hēdonē & liberta. Удоволствието да умреш млад и свободата да запалиш цигара, където и когато си поискаш – това е образът на Митко. Той е буквалист, отказващ да обитава външни светове… и едва ли би могъл да бъде съблазнен от споменатите по-горе абстрактни мои интерпретации на Арто…
Най-много ме впечатли снимачният процес. Той навява чувство за холизъм. Организиран хаос, със сложна структура, но с последователни действия водещи до ентелехия. Филмът беше поверен на екип от хора-професионалисти, с различни виждания, но с обща цел. Работата беше напрегната, пропита с борба на много фронтове: между идеи, с техническа специфика, актьорски превъплъщения и напасвания с образите. Процес на борба.
„Борба“ вероятно е силна дума. За това и я употребявам. Силните думи са най-ефективни. Актьорската игра е битка за съществуване, само-съхранение и асимилация. Всяка актьорска дейност е една отложена нищота. Но актьорът знае… добре познава неизменното присъствие на нищото в Аз-а. В-същност, ние всички сме актьори, които постоянно бягаме от нищото, и по този начин бягаме от себе си, в търсене на себе си. И така бягството продължава, до последния екзорсизъм.
“Just been listening to that stupid bastard I took myself for thirty years ago, hard to believe I was ever as bad as that. Thank God that’s all done with anyway. The eyes she had. Everything there, everything, all the– Everything there, everything on this old muckball, all the light and dark and famine and feasting of . . . the ages! Yes! Let that go! Jesus! Take his mind off his homework! Jesus…” – Krapp’s Last Tape, S. Beckett
Симеон Василев