Киното е щура, но мъртва авантюра

Днес за Жири разказва Нети – Валерия Димитрова

“Жири” започна в хижа Звездица. Не, не в деня, в който Георгиев ни даде сценария. Нито в деня, в който срещнахме продуцента и той каза “Да” на проекта, нито дори в деня, в който спечелихме финансиране към Националния Филмов Център. “Жири” започна в един слънчев зимен ден, в който с Господина, Гопето и Пет заседнахме в преспите на Витоша, научихме се да слагаме вериги, ядохме чорба с три мерудии и се затворихме в хижа “Звездица”, заедно със сценария на филма. И оттогава се изнизаха четири години.

Когато разбрах, че печелим финансиране бях в Найроби, Кения, и първото, което направих е да отида да си татуирам едно Жирафче, а Давид, съпругът на Пет, ни направи тениски с жирафски принт, за да се брандираме. Две години и половина по-късно започнаха и снимките. Този път ме завариха в Аман, Йордания, взех си тениската, татуировката си беше с мен, опаковах си раницата и си хванах самолета.

На летището ме чакаше Нети. Шегувам се, това разбира се е метафорично. Но Симо беше там, Симо към когото всички щяха да се обръщат като Митко в следващия един месец. После към нас се присъединиха и Тино, Дайновски, Неда и Аби и се събрахме, момчетата и момичетата със сняг по устните. И това е метафора, но тук вече не се шегувам. През цялото време на снимките в мен нахлуваха спомени, нечакани, но навременни, лицата на всички онези приятели, които стягат ластика около ръката си, или нагряват лъжичката. Някои полетяха от върховете на столични кооперации, други останаха на сигурно място – в затвора, а трети се блъскат между циклофренията, шизофренията, параноите и спомените за някогашни мечти, за един по-красив, по-щастлив, по-хуманен живот. Истината е, че най-хубавите текстове в сценария, най-философските, най-смислените, се събраха в моя образ. Дълго време ги осмислях, диалогизирах със самата себе си, и ревностно ги пазех от Втория Асистент Режисьор, да не ми ги вземе в цялата лудница около снимачния процес. Да, това също бях аз. И докато мозъкът ми се пържеше по 12 часа на ден: ще бъдат ли актьорите на време на снимки, забравили ли сме нещо от личния реквизит, колко са епизодиците, за които е предвиден обяд,  направен ли е call sheet-а, обърках ли пак адреса на снимки, подписаха ли си всички договорите, а декларациите, наясно ли са всички, че днес ще доснимаме, носят ли реквизита за другата сцена, а тази сцена продължение всъщност на коя е; то душата ми се беше изолирала, и някъде дълбоко в съзнанието ми, на сцената, отново и отново Нети и Митко водеха своя диалог:

Защо на сцената? Защото моето сърце си остава тук, зад големите черни врати. Киното е щура, но мъртва авантюра, в която всички са се вторачили в резултата, който е запечатан вовеки в образа от екрана, но пътят, истината и животът са тази едничка среща тук и сега, между мен и теб, между нас и вас, която наричаме театър. 

Автор: Валерия Димитрова

Продуцент: АРС ДИДЖИТАЛ

Филмът се осъществява с подкрепата на Национален Филмов Център.

Снимки: Валерия Димитрова

Очаквайте текста на Лили – Зора Колева