Баба Марта е споделянето. Топлото чувство. Просто да дадеш. 

Никога не съм харесвала първи март. Когато бях дете нямах приятели нито в България, нито в Париж в началото. Празнуваше се семейно и символизма в мартениците ми убягваше до третата година във Версай. Докато българските площади и улици още от средата на предшестващия месец се пълнят със сергии и баби, плъзват с плетени ръчно или купувани символи на празника във Франция хората не са и чували коя е Бабата на зимните месеци. 

И това не ми правеше впечатление, докато не се явих в училище накичена в бяло и червено, без това да говори каквото и да е на заобиколилите ме съученици. Баба ми беше пратила плетени от нея мартенички и ако други години не показвах носените кончета около китките, гордостта ми завоюва дрехите ми, както Наполеон Аустерлиц. Версайските възпитаници откликнаха на нещата, които нося и взеха да разпитват, а аз – да разказвам. Идеята толкова много се хареса, че на следващия ден, без да съм раздавала прекалено, лицея се изпълни с ученици с бели и червени конци. Бях изненадана, имайки предвид моя субективен преразказ на балканската традиция. Бях наблегнала на даването и моето си щастие от бабините мартеници, но във ветровития месец, дори намусените младежи бяха оценили благото, което изразих, просто в жеста да подариш и пожелаеш добро.

До ден днешен празника ми напомня мартениците на баба ми, конците нескопосано вплетени на китките на френските съученици. Както и добротата – просто да искаш да дадеш на някой добро, дори съвсем да не го разбираш.

Иваша Христова