В мен се борят две същества в една пропаст…
“Ромео и Жулиета, сонет за безсмъртната любов”
Гледали ли сте го? Чели ли сте го? Разсъждавали ли сте над него?
Почти всеки по света знае за Ромео и Жулиета – така клиширано и същевременно така любимо – символи на изпепеляващата любов.
На смъртта.
На незиказаното.
Незживяното.
На загубеното.
Така красиво и същевременно така тъжно.
Представленнието в Алма Алтер, което може да гледате тази вечер в мен събужда пропаст на раздвоението и две същества – кошута и вълк.
Кошутата в мен иска да пренапиша сонета.
Да – представям си как го пренаписвам – появявам се фино с едно напоено перо и мастило и просто променям сонета в края. Точка. А да – щях да забравя – и ще нарисувам на папируса и едно – две кукленово розови божури и няколко бели гълъба – ей така – за разкош и сигурно розово завършване. Да няма някой неразбрал.
За да може този нов край да ми успокои мислите и удоволетвори сърцето. И за да прокапят няколко кошутови големи, бисерни сълзи от радост.
И в същото време – другото същество – вълк – опиянено и доволно страдащо от съвършенството на красотата на трагедията. Ранен вълк, който се наслаждава на кървавата си рана, прободена на дълбоко в гръдта му. Който жадно гледа цвета на собствената си кръв и иска Смъртта да го погали сластно по главата – като в последен танц. Като в последно любене с нея – в разкошната й черна копринена рокля.
И изпадайки в тази пропаст на раздвоението по време на постановката, си мисля…
Нима магията на този сонет не е точно в НЕВЪЗМОЖНОТО. В изначалния параграф на ЗАБРАНЕНОТО. На НЕДОСТИЖИМОТО. На това, за което най-много копнееш и не знаеш дали някога ще имаш?
Дали на 31ви Януари ще победи кошутата или може би…. вълкът?