Имало едно време в Холивуд

В навечерието на Оскарите естествено е да си припомним най-добрите филми през изминалата година. Разбира се е много трудно да сравняваш един филм с друг, защото всеки е различен, разказва различна история, потапя те в различен свят.

Как да сравниш мащабността на ‘’Ирландецът” с бруталния реализъм на ‘’1917” ?

Как да сравниш нечовешкото изпълнение на Хоакин Финикс с човешката изповед на Адам Драйвър ?

Но измежду всички номинирани за мен един блести като диамант заради дързостта и истинската си природа.

През лятото, докато вървях по пътя ‘’Камино де Сантяго’’ осъзнах, че докато аз вървя по пътя ще излезе новият филм на Куентин Тарантино. Казах си, че ще ми е трудно да изчакам, за да го видя, но още по-трудно се оказа да гледаш филм на английски в Испания. А пък Леонардо ди Каприо да ми говори на испански не ми се струваше като добра идея. И така се бях примирил, че ще трябва да изчакам да се прибера вкъщи и да видя този 3 часов епос.

Е, съдбата ми се усмихна накрая. Точно в Сантяго намерих малко кино, където прожектираха филма на оригинален език. И след 1000 извървяни километри най-накрая се озовах в кино залата. С къси панталони, мръсни обувки и широка усмивка. И магията започна..

Първо ми се иска да кажа, че никога не съм виждал филм на Тарантино да разделя толкова много публиката в двете крайности. Повечето ми приятели казваха: ‘’Няма такава тъпотия. Това въобще не е Тарантино. Не става…’’.

Мен, обаче, този филм си ме държа от началото до края. Идеята за филм във филма е реализирана не веднъж и два пъти в киното, но не и по начина, по който ни я показва Тарантино. Сцената с Леонардо ди Каприо и Тимъти Олифант си е чист учебник за кино. И то никак не скучен.

Цветовете, картините, музиката – всичко това е любовното писмо на Тарантино към една отминала епоха. Така, както той я е видял. И, да, определено е най-различният му филм, но за мен и един от най-добрите.

И ако има нещо, което издига филма на върха то това са актьорите. Никога не сме виждали Леонардо ди Каприо по този начин – уязвим, хленчещ и за пореден път приковаващ погледите в себе си, показвайки, че е един от най-добрите актьори на своето поколение.

Всяка сцена с Марго Роби си е наслада за сетивата, а малкото й реплики правят всяка дума значима. Във всеки кадър се оглеждаме за нея, търсим я, а когато се появи тайно пляскаме с ръце.

Всяка една от поддържащите роли допълва образа на този Холивуд и историята на Шарън Тейт и Чарли Менсън.

Но това, което ме кара да искам да гледам отново и отново  този филм е Брад Пит в една от най-добрите роли, която съвременното кино познава. На 50 години той изглежда поне 30 пъти по-добре от мен на 25. Акцентът, погледът, умението да застанеш на покрива, да запалиш цигарата и да приковеш погледа в себе си,карайки жените да въздишат, а мъжете да завиждат е умение, което малко хора притежават. Сцената в убеждищата на хипитата не намирам за дълга, както някои казват, а за напълно естествена, разкриваща два свята, които никога няма да се срещнат и показвайки една бездна, в която веднъж попаднеш ли не можеш да излезеш. Силно се надявам това да е годината, в която Брад Пит най-сетне да грабне статуетката.

Разбира се, финалът ни дава необходимата доза Тарантино, която всички чакаме, но за мен много по-ценни са всички останали неща вътре. Защото приятелството е рядкост, а то може да се появи и на най-необикновените места.

‘When you come to the end of the line with a buddy who is more than a brother, and a little less than a wife, getting blind drunk together is really the only way to say farewell

Георги Арсов.