Гопето за Последан радост

2020 се навършват 140 години от раждането на Йордан Йовков, нека във всяка българска къща има по една негова книга.

Спомням си, че за първи път се запознах с образа на Люцкан в Националната гимназия за древни езици и култури ‘’Константин Кирил  философ’’. Тогава в класната стая на 12 ‘’с” клас всички обсъдихме идеите, персонажите и смисловите значения в приозведението на Йовков. Години след това в театъра направихме ‘’Албена”, а аз все си мислех за онова момче с цветята от разказа на Йовков. Годините минаваха, аз растях и в най-различни мигове си спомнях отново и отново за тази новела.

После, докато растях виждах, че хората все повече започват да се разделят- патриоти и анти-патриоти, леви и десни, красиви и грозни, слаби и дебели. И всеки неистово подкрепя своята позиция, докато не дойде време сам да я предаде…

Така тази година реших да потегля на едно пътешествие ‘’Камино де Сантяго’’ и там срещнах всякакви хора от различни страни, но нито един българин. По пътя едно момиче ме попита: ‘’Разкажи ми повече за България- разкажи ми повече за традициите ви, за музиката ви, за вас’’. Спомням си датата- 24-ти Август. Точно тогава от театъра щеше да тръгне една група млади хора на експедиция в шопския регион, за да събере песните на нашите баби. Бабите, които си отиват, защото няма кой да ги помни… защото няма кой да ги чуе. И й разказах за тези млади хора, за това нещо, което е ‘’Алма Алтер’’- защо обичаме да играем боси, защо всяка премиера е раждане, а всеки рожден ден празник на всички. 

Прибрах се и първата репетиция за сезона беше именно за новото представление, което щяхме да правим – ‘’Последна радост’’ по Йордан Йовков. Тогава отново си спомних за класната стая, за онова момче Георги, което четеше и мислеше за другото момче- Люцкан. И дойде време за репетицията- тя – трудна, сложна и някак всичко е.. далечно. И Петя Йосифова започна да ни води по този труден път- през градове, села, бири, цветни лимонади и песните на нашите баби.

Ден преди премиерата решаваме да опитаме да го случим – Николай Георгиев казва, че това е представлението, че така ще го направим и утре. Аз лягам и отново започвам да сънувам  за това момче с цветята и за всичко онова, което се случи от класната стая до този ден. Години растеж, а аз на същото място.

Дойде премиерата и бабите дойдоха, накрая ни и попяха. И там, докато ни пяха ‘’Дуне, дуне, бела Дуне’’ си дадох сметка, че тези баби не се делят, както ние все правим, не гледат кое е красиво и кое е грозно, а пеят- с цяло тяло и цял дух.. пеят.

И докато пееха аз се срещнах с онова момче Люцкан и срещата ни беше точно, както в онази класна стая- тиха и запомняща се. Няма да ви кажа какво си говорихме, защото за тези неща не е хубаво да се разказва. Но аз още помня. Всичко помня и ако тръгна по пътя и срещна онова момиче пак ще й разкажа- за песните, за цветята, за хората и за бабите, защото ще ги помня. Благодарение на Йовков и на всеки един, докоснал се до ‘’Последна радост’’.

Ще ви чакам в класната стая, за да си поговорим отново. Защото ние сме преходни, но песните, нашите баби и цветята никога няма да бъдат. Защото ние сме си го избрали така. Да събираме, не разделяме…

‘’Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. „Бедният! — помисли той. — В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!“