2020 се навършват 140 години от раждането на Йордан Йовков, нека във всяка българска къща има по една негова книга.
Спомням си, че за първи път се запознах с образа на Люцкан в Националната гимназия за древни езици и култури ‘’Константин Кирил философ’’. Тогава в класната стая на 12 ‘’с” клас всички обсъдихме идеите, персонажите и смисловите значения в приозведението на Йовков. Години след това в театъра направихме ‘’Албена”, а аз все си мислех за онова момче с цветята от разказа на Йовков. Годините минаваха, аз растях и в най-различни мигове си спомнях отново и отново за тази новела.
После, докато растях виждах, че хората все повече започват да се разделят- патриоти и анти-патриоти, леви и десни, красиви и грозни, слаби и дебели. И всеки неистово подкрепя своята позиция, докато не дойде време сам да я предаде…
Така тази година реших да потегля на едно пътешествие ‘’Камино де Сантяго’’ и там срещнах всякакви хора от различни страни, но нито един българин. По пътя едно момиче ме попита: ‘’Разкажи ми повече за България- разкажи ми повече за традициите ви, за музиката ви, за вас’’. Спомням си датата- 24-ти Август. Точно тогава от театъра щеше да тръгне една група млади хора на експедиция в шопския регион, за да събере песните на нашите баби. Бабите, които си отиват, защото няма кой да ги помни… защото няма кой да ги чуе. И й разказах за тези млади хора, за това нещо, което е ‘’Алма Алтер’’- защо обичаме да играем боси, защо всяка премиера е раждане, а всеки рожден ден празник на всички.
Прибрах се и първата репетиция за сезона беше именно за новото представление, което щяхме да правим – ‘’Последна радост’’ по Йордан Йовков. Тогава отново си спомних за класната стая, за онова момче Георги, което четеше и мислеше за другото момче- Люцкан. И дойде време за репетицията- тя – трудна, сложна и някак всичко е.. далечно. И Петя Йосифова започна да ни води по този труден път- през градове, села, бири, цветни лимонади и песните на нашите баби.
Ден преди премиерата решаваме да опитаме да го случим – Николай Георгиев казва, че това е представлението, че така ще го направим и утре. Аз лягам и отново започвам да сънувам за това момче с цветята и за всичко онова, което се случи от класната стая до този ден. Години растеж, а аз на същото място.
Дойде премиерата и бабите дойдоха, накрая ни и попяха. И там, докато ни пяха ‘’Дуне, дуне, бела Дуне’’ си дадох сметка, че тези баби не се делят, както ние все правим, не гледат кое е красиво и кое е грозно, а пеят- с цяло тяло и цял дух.. пеят.
И докато пееха аз се срещнах с онова момче Люцкан и срещата ни беше точно, както в онази класна стая- тиха и запомняща се. Няма да ви кажа какво си говорихме, защото за тези неща не е хубаво да се разказва. Но аз още помня. Всичко помня и ако тръгна по пътя и срещна онова момиче пак ще й разкажа- за песните, за цветята, за хората и за бабите, защото ще ги помня. Благодарение на Йовков и на всеки един, докоснал се до ‘’Последна радост’’.
Ще ви чакам в класната стая, за да си поговорим отново. Защото ние сме преходни, но песните, нашите баби и цветята никога няма да бъдат. Защото ние сме си го избрали така. Да събираме, не разделяме…
‘’Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. „Бедният! — помисли той. — В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!“
