Порастване в навечерието на празниците

Декември е интересен месец. Зимата не идва, после два дена не си отива. Парното работи. Въздухът се вижда. Претъпкано е с празници, хората пълни ходят. И в Алма Алтер е празник. Но не само заради края на годината, премиерите, успехите (но и благодарение на тях).

Снимка: Боряна Дживджанова

Тази събота, на 21, театърът имаше един свой празник, празник на същностното и автентичното, а не на традиционното, което ни угажда с козунаци и подаръци. Имаше празник лъхащ не на магазинерската Коледа, а на семейната, тиха и скрита във всяка Бъдни вечер. Онази, която изпълва не желанията ни за материално, а нуждата ни от близост в тишина. Между трите партикабъла и завеса се случи дипломиране – най-мащабното до сега, но и същевременно, носещо в себе си дъх на дом, уют, смиреност и откровение.

5 спектакъла – разнородни по своята същност, но еднакви по своя дух. Петима режисьори/актьори/човеци с изключително пъстри, уникални изразни средства – крайно различни, които направиха една обща сплав – минаваща като арка през всяка една продукция – почеркът на експерименталния театър. Парчета разтрошено стъкло от различни вази, които правят един нов съд: публиката, приятелите, близки, непознати омагьосани от чара на актьорите и режисьорите. На първи ред държавната комисия – д-р Йосифова-Хънкинс, проф. Танев и Господин Георгиев. Вдъхващи авторитет и ерудиция… но и страшна загриженост. Толкова комисия, колкото и учители-пътеводители. Никой не усети кога са минали, но всички останаха по местата си от 10 до 14 часа.

Снимка: Боряна Дживджанова

Първи минава Симеон Василев – доза хумор в речта му, нервни жестове – като диригент канещ се да подаде първите оркестрални команди… сам на себе си… Към Симеон има очаквания… Сговорлив, философ, може би леко наперен… И изведнъж сплавта между философския вятър и Петя Йосифова се усети… силен физикъл бавно преминаващ в майсторска хореграфия, която от своя страна… преминава в изтезание, инквизицията тегне над него, като големия брат. Тя е по-страшна от всеки уред за мъчение, тя е всевишна и нетленна – думите на еретика са точни… интимни, а в тяхното отсъствие, хроеграфията, процеса, борбата с нищетата, операта, вълците започват дълбоко да въздействат, с едно всепроникващо усещане за безизходица, страдание и безсилие. Публиката впленена от нежния двубой между изтезан и несъществуващ палач. Вниманието й умело се задържа благодарение на ловкото овладяване и насочване на абсурдистката монотонност на символиката на използваните елементи (махало). То нюансира вътрешна динамика на актьора и умело показва целите, които спектакълът си поставя. Всичко свършва сред вой на чакали. Симо кляка уморен… започва разговор, в който Аристотел и Платон наострят слух.

Следва Михаил… Онзи Мишо, който в началото беше игрив и наивен, сега седи зрял, говори с дълбока вътрешна убеденост и лека усмивка … може би е самооуверен. Ползва само оскъдно осветление… но умело работи с него. В Алма Алтер винаги се гледа съмнително на танца като самостоятелен израз… Но Мишо не танцува, той си играе на сцената, така уверено както малко могат. Неговата колежка е втората половина от едно цяло на сцената. Танцът е в кръвта на Мишето, и той възпламенява. За това, туй което случва е повече от прости движения. И заедно двамата раждат красива, дърпаща вътрешни струни хореография, която увлича във вътрешния свят, изграждащ се между тях… те се преплипат, преливат от една емоция и мисъл в друга, разгръщат се многопластово и многопосочно (като самите човешки отношения). Топло и студено се редуват, приливи и отливи… от някъде ухае на любов – отдалечена, интимна, уморена, трепетна. Онази която ни увлича един около друг и понякога дори ни сблъсква, един срещу друг. Взаимно се препъваме в стремежа си към недостижимото. Ухае на любов… Не, чакай… не ухае, чува се многократно love is all you need… Спектакълът отеква в Любов и Анти-любов. Мишо застава пред Георгиев. Господина се заиграва с това дали Михаил е говорил. Той убедено му отговаря – моето тяло е моето слово.

Сетне идва ред на Андриян. Още опиянен от победата. Леко притеснен за дипломирането. Майка е дошла да го гледа. Не е леко бреме това. Благият му и шеговит нрав се бори съвсем леко с притеснение. Странен, сладък парадокс за този миролюбив Титан. Но този Анди, който сега се качва на сцената е много по-различен от онзи, който застава пред камерите. Убедеността му е друга. Хуморът му си остава запазена марка, само че с вътрешна сериозност. Качва се на сцената. Благодари и преди да се оттегли зад кулисите, невинно сякаш пред себе си казва, че това може би е леко “Чалга”. Усмихва се и почва. Само че миг след това разбираме, че между Чалга и “Чалга” има сериозна разлика. Тази която се ражда от него извира дълбоко от ритъма на сърцето му. Тя заразява. Анди застава плътен, мавзолитен на кахона и откровено отговаря, по-точно отговарят в синхрон един Щастливец от Свищов и един от Лесковец. Хората си мислят, че Андриян не вижда. Само, че там на сцената очите му са като бърснач. Съзират много повече – точно и ясно поглеждат Бай Ганьото във всеки един от нас. Няма нито едно случайно обръщане. Всеки се усмихва, но знае че страшната сянка на Бай ти Ганя, подлизурковецът, нагаждаът, простакът, я пускат не думите на Андриан, а нашите собствени тела и мисли, закачени за тези думи. Образът на Бай Ганьо расте от насмешлив, глуповат, шуробаджанашки, ехиднимески, предателски, деспотичен чак до тираничен. Така добре се е напаснал този Андриан на образа… или по-точно би било да се каже с каква лекота Бай Ганьо се подчинява на Анди. С лекота напипана е есенцията на същностното. Всичко е толкова непосредствено, че трудно се отличава къде почва спектакълът и къде свършва. И докато пеем и ръкопляскаме в захлас се чудим… наистина ли заставаме зад мотото “По-добре да бъдеш недоволен човек отколкото доволна свиня”… Анди слиза от сцената…

Идва ред на Евгени. Застава и накратко обяснява за причината да постави Лъвкрафт на сцената. Спокоен, самоуверен, но не наперен – един друг Евгени, нетипичен от този който познаваме… Всички са други като че ли… Израстнали. Това е най-мащабният спектакъл – 3-ма гост актьори. Дипломиращият е режисьор, изцяло и ексклузивно без никаква намеса. София и Симеон застават на сцената като основополагащи арки – в нетипично тежки костюми за тези дъски, между тях Михаил почти гол – Триптих композиция. Мислим в тристранни структури: Отец, син и дух. Сънят започва, пресекващи звуци, текст задавен от ужас. Структурата не се променя, но същевременно върви само на горе и това я прави непоклатима. Ту нея гледаме, ту тях. Първоначално се смеем тихо на абсурда, но в репетитивността се разтваряме пред необятността на космическия ужас. Сънят става кошмар, както си му е редът… Непознатото ни привлича, изяжда ни и ни изплюва в мрака. Идеално изпипани и изработени съставни елементи. Елементи които работят идеално и в унисон, от сцената към нашето подсъзнание (връзката между актьорите, индивидуален фокус на всеки от тях върху това, което пресъздават, поддържане на цялостната динамика). И Софи и Симеон, и Михаил дават всичко от себе си… Дълбоко вглъбени и фокусирани върху задачата. Гледаш, и в съзнанието ти изплува строфата: “Пряко всичко, пряко вражда и любов!”. Представлението има един уникален привкус на самобитност, но в най-добрия смисъл на думата. Хванало е изключително успешно духа на вдъхновението си и се впуска стремглаво в изследването на една неизследвана досега територия и джапа дълбоко в мътните води на авангардния театър. Редукция, редукция, редукция – и всичко се разпада в космическия ужас. Евгени изплува на сцената под овации… Семпло… скромно, но с чест. Авнгардният театър тупти сред нас…

Снимка: Боряна Дживджанова

Последен е Миро – иронично е решил да изтезае до край Симеон. Спектакълът започва, непосредствено, неусетно – ще са само двама, нетърпящи се, но и невъзможни един без друг. Личен материал, но дълбоко изкопан от дебрите на живота. Удря ни простота, откровена със своята мъка, докато се чудим от къде да започнем да се самоизяждаме – От краката, защото няма вече да ни трябват? Или сърцето… нали е най-вкусно? Всеки един от нас е бил заедно с тях във всеки един момент. На сцената се случва проста, житейска истина за живота ни… Толкова банална и толкова уникална за всеки един от нас. Два уникални персонажа – които са един и същ. Границата е тънка и прозрачна. Преминеш ли я, се д9окосваш до себе си. Структурата е като невидим кукловод, не се усеща, а всъщност е навсякъде. Прави форми, обли форми, позиции и опозиции. На сцената има маса, а на масата нещо повече от театър. Защото то се случва и в нас. Веднъж Миро беше казъл, че “не мисли че е хванал дядо Господ за шлифера”… Сигурен ли си Миро, доста си близо сега. Надявам се да не се откажеш. Актьорът-човек в тандем с партньора си майсторски играе с най-милата и драга традиция на Алма Алтер. Избрал е Бекет като пътеводител в ръжта, но това е Миро – всичките идеи са пречупени през неговия характер, което придава на спектакъла уникалността му… Абсурдистки, бавен, дълбок и разсъдъчен в най-добрия смисъл на думата…сугестията от повтарящия се звук от скачането на масата. Това е пулсът на спектакъла, сърдечният ритъм отмерващ динамиката на случващата се на сцената среща между човеците. И масата не спира да прекрачва пътя ни. Да се върти в куба на малкия ни живот и да ни напомня, че сме родили, живяли и творили… Голи… Последни удари, заглъхваща музика и последният спектакъл се разтваря в публиката… Миро и Симо изтощени, сядат. Последният коментар е и рамката на събитието.

Всички дипломанти сядат на пода. Държавната комисия седи и гледа. Но това не са просто чиновниците. Това са пътеводителите, които виждат времето и пространството като едно. Пред тях са всичките кадри на едно порастване. Пред очите им не са просто студенти, а хора минали сериозен житейски път. И това е интересното на Дипломирането. Може да мине като държавна поръчка… а може и да мине като един от най-стойностните мигове на възмъжаване… в един личностен план, много по-важен, от какъвто и да е професионален. Честит ви Бар-мицва. Това е края на годината, но и началото на пътя. Всеки има Бъдни вечер с близки на 24. Но Алма Алтер и хората в залата се събраха и отпразнуваха своята на 21.

Марко Дженев