За хората и мечтите

Студеният сезон отново обладава всеки мечтател с надеждата за сбъднато желание. Преповтаря се цикъл от обещания и застинали във времето коледни традиции и занимания (веднъж познати като saturnalia). Пада сняг. Валят и мечти. Климатична аномалия, феномен, но да – започнаха да валят падащи листа. По няколко за всеки дом, двор или балкон. Дали сам тлъстият Дядо не ги е пратил, за да даде на всеки шанс. За да може лично, чрез листа, да събеседва с всеки и да разбере, какви са исканията на всяко отделно туптящо сърце. Като че ли с този хартиен порой, той казва – списък направете, да направи всеки по света, и нека думите в листа се превърнат в сбъднати желания.

Първият лист грабна малкото дете. Хартията още не беше се приземила и вече нейната снежна белота бе опетнена от черното мастило. Ръцете трепереха. Необуздано нетърпение се четеше в очите на детето, скоро и в списъка. „Аз искам това“, „Аз искам и онова“,  „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз искам…“, „Аз..“, „Аз..“, „Аз..“. Не всяко изречение бе толкова еднообразно, едно започваше така – „Мама каза това, но аз…“. И така, първият списък е готов. 

….междувременно се пишеха хиляди други…

Като тези на младежите и момите, намерили своите листа в училищния двор. Те искаха много, много от живота. И много от Коледа. Толкова много, че не знаеха какво първо да напишат. Можеха да поискат… всичко. Това и желаеха. Изобилието от избори скова всяка ръка, която държа химикал или молив.

Намерил листа си в празния фонтан на парк обграден от мъгла, попълващият списъка студент далеч не бе толкова нерешителен. Той поиска да гори. Да гори в живота и с него. Тук и сега. Листът се превърна в пепел, студентът се разсея в мъгла.

В другия край на парка, друг мечтател твори върху хартията. Една студентка с копнеж. Две души сляти в една. Това бе нейната мечта. Тя също изгоря.

…междувременно се пишеха хиляди други…

Но никой не държеше молива като… него. С железен юмрук и категоричност наподобяваща неразбиваема стена, неговият списък заплашваше да промени цялата социална среда. Възрастен и по-зрял, живота по-добре опознал, героят бе арбитър, героят бе съдия. Списъкът му щеше да се превърне в съдба. Той желаеше да удържа морала и дълга, да накаже виновния и да оправи света. С амбиция безмерна, дух несломим и праведна ярост, героят потърси сметка на всяко псевдо:  псевдо-отецът, псевдо-управникът, псевдо-добрият и лъжеморалният. За всеки виновен, съдийският чук тропа и буреносният тропот прави силно ехо, като биеща камбана оповестяваща кръстоносен похот. „Справедливост да възцарява – дано“ – така завърши героят своето писмо, след като постави на клада всеки неверник, изневерник, еретик, лъжец, подкупен, мръсник, расист, терорист, крадец, убиец, манипулатор, окупатор и всеки друг псевдочовек, кърлеж и вредител. 

…междувременно се пишеха хиляди други…

Пореден лист отново попада в нерешителни ръце. Но нерешителни, не от нетърпение, а от съмнение. Човек със сбъднати мечти, но преди, много преди. Сега, сега мечтите го плашат дори. 

…и се пишеха хиляди други…

Леден полъх на вятър поднася лист хартия пред нозете на странник. Архетипът на странстващия евреин, за който обаче никой не е чувал. Той имал много да каже, но неразбран е бил. Листът празен ще остане – бял, снежно бял.

…и хиляди други…

Мрак, хълм изоставен. Последен лист, последен дъх. Посяга Аскетът, мъдър самотник. Години, дълги години събирал умора. Отрекъл света, потънал в забрава. Поглежда към белия лист, лишен от желания. С жест безразличен хартията смачква. Той вече нямал какво да каже. 

…но хиляди други…

Симеон Василев