Човеците на Йовков сме ние, но преди век. Век и половина. Малко по-бедни. Малко по-необразовани. Но и малко по-човечни. И мъката ни по-дълбока, и щастието ни по-същностно. Станал по-изгрев слънце Симеон Василев не приказва. Мълчи и мисли. Мисли и мълчи. А мислите му…
Кажи ми, Вълкадине, с какво съм аз различен от теб? С какво всички ние сме различни от вас.
Ти от Йов? Ти от Гилгамеш? Ти от Едип? Ти от Хамлет или от Макбет? Ти от Фауст или от младия Вердер? От онези заблудените Ивановци, Карамазов и Илич? От Кандид, Ередия, Артур или Кихот?
Нима това е проклятието на мисълта? Когато съзнанието екскрементира въпроси, човекът се превръща във философ. Мисълта сковава, прави те статичен, все по-безсмислен и по-философичен. Това са те – философите: хора, които робуват на себе си. Тяло, което робува на течност побрана в череп, която от уважение наричаме орган. Не са ли те най-смелите сред нас, Варадине? Тоест най-видните глупаци. Какви чудни мелодии изобретяват с този орган!
Приемайки безумието с отворени ръце, те задават въпроса непосредствено – като теб. Падат на крака, вдигат глава и имат скромната наглост да се обърнат към небесата и да желаят вниманието на Всевишния. И той ще откликне, разбира се. Че нали е добър? Или поне така си е мислел Сократ, редуцирайки Бог до тази празна абстракция, т.нар „Благо“. Единствен Пирон се опази от знанието, от отговора, докато Зенон, по-късно, Сенека, Аврелий и Епиктет задавът „въпроса“ към дърветата и горите. Навярно стоиците, подобно на горските зверове, намират себе си и своя Бог насред природата. А Аристотел и перипатетиците, та те дори не се осмеляват да го намерят. Задоволяват се просто с това да го преследват.
Какво остава за средновековните философи? За Августиниянците, Томистите, схоластиците, които правят от Бог едно копеле, син на себе си, криещи се зад измъчената и разпната идея за Тройцата.
Губим Бог, Вълкадине. Губим го в мислите си. И така той губи нас в мъгла от концепции, идеи и абстракции.
С кой би предпочел да говориш ти, Вълкадине, с машина или със звяр? С Бога на Спиноза, или с този на Шопенхауер? Или може би с труп? До там стигна този наш Господ в нашето време, до неговата собствена смърт.
Мълчанието, не липсата на отговор, то е отговорът.
А тишината… тишината е всеприсъстващият идеал, към който никой не желае да посегне. А колко жалко е това, след като единствено при нея съзнанието може да намери своята последна радост.
Симеон Василев
“Последна радост” можете да гледате тази вечер, 03 декември 2019, 19:30 часа. ВХОД: СВОБОДЕН
Спектакълът е финансиран от Национален Фонд Култура.