Тук, в Сан Франциско всико е по…
Уличните музиканти пеят по-силно.
Колите им са по-тихи и по-бързи.
Лудите им са по-луди.
Дано само болката не ги боли повече.
Вървиш по улицата и те побиват тръпки. Една какафония от светлини, различни езици, парчета думи и крясъци, всякакви миризми, парцали, гуми, разкъсани усмивки и мъгла. Пробиваш си път в този забързан каданс. Очите ти не успяват да видя всичко, мозъкът да го асимилира, скоро преставаш и да се опитваш и се пускаш на автопилот. Усещаш, че си част от този могъщ механизъм на живеене наречен Спринта на живота. Усмивката залепва на лицето ти и въртиш педалите с пълна скорост.
И това ми било най-европейският град в Щатите.
Една огромна, изгнила уста крещи срещу мен. Викът ме изстрелва с пълна скорост напред. Чудя дали устата има пистолет и дали няма да стреля. Натискам педалите, крясъка се отдалечава. Спокойно, казвам си, това е само един от хилядите бездомници на които не са му издържали бушоните. Но моите са добри, Made in Bulgaria. Налудничаво е, да, но тук има роботи, които да гонят бездомните от улиците. Съвсем наскоро бяха намерили един от влезнал е езерото по погешка и до там с бушоните.
Тук всичко е за човекът. Или поне от 1931г. Когато Джеймс Адамс казал, че „животът трябва да бъде по-добър и по-богат, и по-пълноценен за всекиго, с възможности за всекиго според способностите или постиженията“ така е и днес. И ако Невъзможните казват, че “под слънцето има място за всички, а под сянката само за някои”, то под американската сянка има място и за слънцето. Как го правят това с копчето и макса не го разбирам. Тук дори е трудно да се умре. Обезопасен си от всякъде. Ако има неравности по улицата, то те светят в електриково, колите на кръстовище спират от толкова далеч, че ти не си сигурен дали спират заради теб, нямаш никакви колебания, всичко ти е написано с големи букви и то по няколко пъти, често и на няколко езика. А американците пак недоволстват, тогава самодоволно ги каня в България да видя как ще оцелеят.
Признавам, че от изкуство разбират. Тук пордадох първата си картина (Давид доста ми помогна да я нарисувам).
Къщите са като декор за театрален спектакъл – нарисувани. В такива изкуствени ли къщи живеете…. Цветята – цветя, стълбите – стълби, первази, прозорци, балкони, кучета, пердета, а от къщите излизат едни такива хора. Уж ги има, а ги няма. И на тях усмивките са им залепнали. Кучетата им са по-автентични от хората. За това е истинско щастие да срещнеш такива хора като Cherry за която ви разказа Камен или като Браян, за който ще ви разкажа аз. Браян е голф инструктор живее при приятел под наем без наем, пари и деца няма, но и малкото си пари дава образование на децата от Колумбия. Заобича българска баница, а аз заобичах да слушам историите на неговия живот за които не стига един живот за да ги разкаже. Браян май няма друго освен голямо сърце и малка кола.
Аз не съм най-големия родолюбец на света. Обичам си семейството и театъра (приятелите няма да ги споменавам, смятам ги за част от семейството) и знам, че сега ще ме оплюете, ама държа да си го кажа. С четирите сезона може да се фукаме, признавам имаме си ги, но с природата…така си я скапахме, че и Зелените да дойдат на власт няма да ги стигнем американците. Искате ли да сравняваме Сиера Невда със Стара планина?
Все пак на мен ми е домъчняло за бащини ми двори, стягам багажа и се прибирам.
Още споделени моменти: https://www.facebook.com/petia.iosifova.9/media_set?set=a.10156158227216104&type=3
Благодаря за снимките на Давид.
Автор Петя Йосифова