Парченце истина

РУБРИКА: Камъчетата

Лятото ни разпръсква по всички краища на света. А ние събираме своите срещи и винаги се връщаме, напълнили джобовете с камъчета. Всяко камъче е една малка среща, която искаме да споделим. Когато се върнем у дома, в театъра, камъче по камъче го изграждаме отново и затова се извисява високо, дълбоко в душите. Днес Мартина Алексиева – Марти, ще ни заведе в село Бойково, за да се срещнем с баба Василка. 

Пристигнахме днес. Излезнах да се поразходя в селото. Надявах се да срещна някоя баба. И веднага след завоя я видях. Дребничка. С бастунче. Затваря вратата на двора и тръгва бавно нагоре по стръмната улица. Точно към мен.

„Ха така! Младата надолу, старата нагоре.“ 

Смее се. Докато си говорим не спира да се усмихва. Баба Василка. На 92 години. Живее в село Бойково. Дошла като снаха много отдавна. Мъжът й починал преди няколко години. 73 години са били заедно. Никога не са се разделяли.

„Виж, той много ме уважаваше…“ – Думите й се редят като мъниста на герданче. Не спира да се усмихва.

„То все е имало някъде пререкание. Моят мъж казваше така: То де няма пререкание, обаче да има граница. Животът иначе не е сладък“

„Дали сте на децата и внуците си хубав пример“ – казвам аз. 

„Така е миличка“ – много топло и хубаво ми става всеки път като ми каже „миличка“ – Иначе не става… Виж сега, той кога си е човек крив и ляв, ти и пример да му даваш и да съветваш… А кога си е, така, вникнат… „ – После гордо ми разказа за нейните внуци и техните моми.

„Много си мъдра. Всичко е точно така, както го казваш“ – очите ми се насълзяват и потъват в широката усмивка на тая жена, майка, баба… 

„Аз ей така кат се събираме , некой път, казвам, ако има нужда. Казвам, което е не в ред, казвам…“

„… който иска да чуе“ – обаждам се аз

„… който не ще, ако ще!“ – довършва тя

Смеем се. Двете. Младата и старата. Прегръщаме се. Тая жена до преди малко беше съвсем непозната, сега я усещах като моя баба. 

Прибрах това парченце истина, мъдрост и любов нанизани като гердан и го закачих като обица на ухото си. Тръгнах надолу. Запях си една песен от едно съседно село. Пак в Родопите. Преди два дни я пеехме там. Заедно с бабите.

„Гизди се кичи Тодоро,

дано та майка бендиса

дано та майка бендиса

за снаха, за думовница“

Баба Василка гледа дълго след мен. После тръгна нагоре.

Мартина Алексиева
Снимки: Виктор Троянов