Може ли сряда следобяд да е обикновен, ако влезеш с тетрадка в ръка и непишеща химикалка в гримиьорната с режисьора на @лма @лтер – Николай Георгиев, за да му зададеш няколко въпроса?
Определено става необикновенна случка, откъдето и да го гледаш.
Ами въпростите – не търсете притенциозност – те са просто небрежно летящи, които идват невинно и чисто, когато очите ми се срещнат с неговите.
Как се създаде Николай Георгиев?
Не съм създал Николай Георгиев. Дори не знам кой е. Допускам, че просто се е родил. Не така, както се раждат хората.
Той се е родил извън живота. Извън живота на хората, които обаче го създаваха. Тези хора дори не подозираха това, както и не подозираха, че общувайки с него, той е един изкусен крадец. От своите учители крадеше всичко, което имаха. Никой не подозираше това, защото той живееше сам зад онази граница на живота, която хората никога не преминаваха.
Границата между това външното и това вътрешното.
Границата между казано – тихо.
Добро – лошо.
Възможно – невъзможно.
Назовимо – неназовимо.
Границата, зад която той можеше да се опази и съхрани и да остане себе си.
Продължава да е на тази граница и да бъде само това, което е. И това, което иска още да бъде. Ще бъде. На всяка цена. Дори тази, която не може сам да плати.
Във всяка градина има много цветя, но от всички тези прекраси цветя и ухания, той най-много обича тези, които никой не е посадил.
Затова е и ще продължава да бъде просто саморасляк. Просто един саморасляк.
Простете му, че е такъв.
Би се съгласил да бъде и друг, за да ви се хареса, но той просто друг не може да бъде.
Какво ще прошепнете на двайсет-годишния ви „Аз“?
Това, което шепна ежедневно на себе си – 20йсет-годишния Аз.
Аз нямам възраст. Възраст притежават несвободните.
А аз живея в свободно време.
Свободата е моето единствено верую.
Свободата да не накърнявам свободата на другите. А да им помагам да бъдат по-свободни, отколкото са. Колкото е Годо.
Това е любимият ми сън.
Затова не се учудвайте, когато ви учудвам. В този миг просто сънувам.
А вие сте на яве.
Какво е душата?
Това, без което човек не може. Затова прави всичко възможно да избяга от нея. Дори, когато това бягство е илюзорно.
Но защо човек иска да избяга от душата си?
Защото да се избяга от нея е невъзможно. Защото боли – а човек обича да чувства силната истинска болка. Тази, която е усетил в мига на своето раждане.
Какво не знаем?
Кои сме. Откъде сме дошли и на къде да отидем…
А аз знам от друга страна знам какво е това да се докоснеш до нещо. Да го почувстваш и да го скъташ дълбоко в своето вътрешно тихо, за да не го открие никой, който ще се опита да го разбере.
И сега как да завършим мини интервюто, Господине? 🙂
Трябва ли да го завършим? По-скоро трябва да е продължението.
Едно интервю на Кристиана Миткова