Триалог? Да, защото има монолог, диалог, и триалог е най-естественото продължение на един живот между музиката и театъра, между дързостта, експеримента и вековната мелодия на челото. Един триалог между човека – Маестро Румен Бальозов, музиката и публиката.
Ах, публиката! Така млада! Така съвременна! Така търсеща!… или… О, колко консервативна! Класическа! Отегчена!
Маестро Бальозов представя сам себе си като „композитор в нишата на музикалния хумор и сатира, остава да добавим и забава, за да е радиоредакцията с цялото си име и пълна.“ Поп и джаз елементи вкарва в симфоничните си произведения и то от най-ранната си възраст. Още в консерваторията в едно произведение Вариации, една от вариациите е джазменска. Поглеждаш, поглеждаш и казваш „Хубаво” сега е нармално да има саксофони или контрабаси или пианото да прави джаз вариацията, защото това са джаз инструменти. А кога виолончело, обой или валдхорна ще свирят джаз – само при Маестрото!
„Не съм Марсалес или Чик Кърия, но ми прави удоволствие да бъдат суингиращи, да са наоколо, да импровизират и да си правят удоволствие.“
Маестрото характеризира постмодернизма с едно игрово чувство, което му е присъщо и новаторско. „Много обичам да го правя, а в хумористичните ми произведения определено се забавлявам. Като желанието ми да го направя по-смешно и се оказва, че гротеската ми добива черти на трагикомедия. Трябва да цитирам този път Пушкин, който казава „Леле, каква шега ми изигра Татяна! Взе, че се ожени!”
В диалозите в ежедневието Маестрото е остроумен бохем с чувство за хумор и особена театралност, в часовете си със студентите по Авторски театър е новатор, който разрушава стени и гради колони, поддържащи монумента на авторското изкуство да не се сгромоляса върху своите автори. А в триалога с музката и публиката! Ах, Маестрото…
И защо да композираме тази Фантазия вместо него? На вашето внимание, композиторът на българския авангард, енциклопедията на световното изкуство, бохемът на София: Маестро Румен Бальозов
„Съвременната музика е в такова постмодернистично състояние, че практически търпи всичко. За разлика от много мои колеги съм и любопитен и си позволявам малки финансови разходи за да получавам информацията, която ми е необходима. Тези, които нямат финансови възможности, не си го позволяват и не мога да ги виня. Но във всички случаи неифонмирания човек е ощетен човек. Най-многото да се наложи, както е класическото клише, да открива топлата вода. Проблемите, според мен не са в отделните държави, а във всичките държави са едни и същи. Проблемите не са от типа композитор-изпълнител, които мислят еднакво, или сходно или разбирателството между тях е гаратирано. Проблемите по-скоро са откъм третото лице – публиката , която не винаги е готова или склонна да приеме нещата в този им вид. Има хора, които казват „Това е ужасно познато, вече сме го слушали, не искаме да го слушаме”, други казват „ Това е толкоз интересно и толкоз особено, че се чудим как да го разберем”. Това са различни състояния на ума и душата.“
„Няма как да се интересувам от публиката, просто защото контакти с нея не бих могъл да имам. Навсякъде публиката е достатъчно любопитна и достатъчно доброжелателна по принцип. Част от играта е, че мога да я разочаровам. Не съм сигурен, че като са дошли да чуят мое произведение си го представя точно, това, което ще чуят и ще получат 100% удоволствие или задоволство от нещата.“
„Публика често пъти, първо няма представа от това, което се е правило, често пъти в следствие новото възпитание и няма и нужда да се съпрекосновява с това изкуство. Да не забравяме, когато са питали Золтан Кодай от кога да започне музикалното възпитание на детето, отговорът му е „От рождението на майката”. След като майката няма отношение и детето няма да има отношение и неговото дете няма да има отношение.“
Пълното интервю върху което се композира Фантазия номер 9 можете да прочетете в списание за култура и свободна журналистика “Черно и бяло”.