Едно, две, три…

За четвърта година ще гледам представлението „Краят на играта“ по текстове на Бекет в „Алма Алтер“ и да викажа честно, спектакълът ми е много по-интересен през погледа на актьорите.

Марко Дженев, винаги в центъра на събитията, докладва:

Ей, Гопе, спомняш ли си онзи път, в който решихме да „повдигнем“ малко представлението 15 минути преди началото. Така, де, аз реших. И вместо да започна да броя „едно, две, три…“, реших да започна, като броя в хора – „един човек, двама човека…“. Прецених да не казвам на Георгиев, защото мислех, че ще му хареса идеята. И тя не му хареса. Накрая, по време на разбора след спектакъла, той ни пита дали знаем къде е подът. Ние знаехме. Той каза, че сме се запътили по-ниско и от пода с тая наша психологическа бутафория.

Вдъхновена от успеха на актьорите в тази версия, потърсих доказателства и за успеха на спектакъла при предишния състав. Не останах разочарована, Марко отново докладва…

Преди няколко години, когато Ники участваше, имаше един случай. Представлението почти приключва, всичко е супер, не сме объркали нищо, публиката поема с интерес. Започва монологът на Ники, който седи на висок стол върху масата. И Ники, мотивиран от общия успех до този момент, набира с текста все по-ентусиазирано, прави множество мимики, тялото му се клатушка на стола, калкулира все повече енергия…и пада от стола. Зад завесата. Все едно тя го погълна. Не знам дали някой разбра, че не беше нарочно.

Е, Марко, едва ли някой не е разбрал, че не е било нарочно, но ти вярвай в каквото сърцето ти си пожелае. Не искам да ви подвеждам – „Краят на играта“ е една нова форма на театралната класика от миналия век. Форма, която толкова може да ви обърка, колкото и да ви накара да прогледнете въпреки мръсния въздух навън. Тази вечер, 19:30, Алма Алтер.

 Разходка в миналото с Марко Дженев и Натали Дакова.