„Лимоненото момиче“ се завръща на сцената на „Алма Алтер“

Автор, Актриса, Блогър, Офелия, Лимоненото момиче, Първата  и последна любов на Бекет, Натали Дакова и нейната Бета.

Натали,как си? (този въпрос не го очакваше, сигурна съм…)

„Живея/и стихове пиша/(тъй както умея)“.

Този въпрос е онази златна среда, от която ние – хората – така умело се опитваме да избягаме. Хвърля те в дълбокото, ако му се отдадеш, но в повечето случаи няма кой да плува до теб. Вярно е, спасителните лодки си ги носим сами, но понякога е хубаво някой да ти посочи фара към брега. Може би затова не се питаме. Хващаш ме в онзи много кратък и много таен момент на цветя, цъфтящи отвътре, напук на снежинките навън. Добре съм.

„Лимоненото момиче“ или „Първата любов“? Булгаков или Бекет?

Маргарита Николаевна не е била щастлива нито за миг, а пък от виковете на  онази „Първа любов“ не можеш да се отървеш дори и след втората. Чрез първия възприемаш ситуацията в нейната художествена извисеност, вплетена с мотивите за вечността на понятията извън човешката раса. Вторият отваря вратата и ти поднася илюзии, но в един момент усещаш неговия абсурд до себе си и му вярваш докрай. Лимоненото момиче в този си нов живот съществува благодарение на първата любов. Лулу И Маргарита. Булгаков И Бекет.

Театърът или Киното?

Театърът е онова интимно вътрешно пространство на личната истина. Щом вече си омазал босите си пръсти с неговата сладост, не можеш да избягаш от вкуса му. А и не искаш. Обичам да ме боли на нашата си сцена, обичам хората на тази сцена. От киното имам още много да патя. Засега мачкам формите му като пластелин и търся коя е моята.

Женското или мъжкото начало? Сърце или дух?

Не мисля, че природата се ражда отделно от духа. Човекът се появява от духа на природата. Женското начало приемам като онази енергия на белите гълъби, на лястовиците, на всяко чисто платно, по което следва да рисуваме. Избирам си Душата.

В началото бе… ?  

В началото беше малка. Все още е малка, но по-често стига до слънцето.

…и накрая Тя?

Накрая ще каже, все още е само началото.

                                                         Едно интервю на Валерия Димитрова